Продължаваме напред

Най- лесно дават съвети хората, които са далеч от това, което преживявам. Няма нужда и да им обяснявам за терзанията си- така само ги засилвам, а и няма да ме разберат. Не се гледа назад. Сега е времето за нови и все по- хубави неща. Радвам се, че изтрих профила си във фейсбук- беше започнало да ми писва, но все си намирах оправдания да го поддържам. Сега се чувствам доста по- лек и независим. Разчиствам притежанията си- книги, които никога повече няма да чета, дрехи, които никога повече няма да нося. Изфабрикуваната сантиментална стойност на предметите не може да оправдае мястото, което заемат и тежестта, с която те дърпат за петите. Искам да олекна- да не притежавам нищо, освен най- необходимото. Тогава, смятам- ще притежавам всичко. "Най- хубавите неща са безплатни". Вярно е. Имам предостатъчно от всичко, което се купува с пари- даже искам да се отъва от голяма част от него. Знанието, че имам все по- малко да губя и все повече да печеля ми дава крила. Смейството ми са склададжии- баща ми си купи два гаража и ги натъпка с боклуци, вместо просто да разкара ненужните неща. Но това е неговият живот и негов избор. Аз мога да живея така както поискам.
Днес чух нещо много приятно- най- щастливите хора имат големи и задружни семейства... в друг град.

Consume

Buy! More importantly, buy from me. I could make you feel again. You could be like the countless numbers using my products- free and young and alive. Fill your home with my furniture, place my TV set there so that it could become your own TV set to watch my commercials on. Ever feel that gap inside you that's been eating you since God® knows when? The gap you thought you could fill with knowledge and friendship and love but never did? Forget those. All you need is money. The world could be at your feet from $ 1.99. The price is unimportant; all that matters is how much you are willing to sacrifice for that perfect look, the harmonious body or the abundance of quality gadgets, pearls, suits, phones that you will always need to feel as complete as those you see on your TV- those who have already bought all they ever needed from me. Short on cash? You could always work for me- you could sell MY clothes to the people who will sell you back MY frying pan, MY electric tooth brush, MY respect, MY power, MY pure heart, MY soul.
Buy! And buy now. Tomorrow you will be dead and of no use to me. Time is the one thing I do not sell.

два без двадесет

За какво е всичко? Всичките ми безмислени ядове, чувството, че нищо не се получава и безбройните ми проекти са обречени на крах заради невъзможността да ги осъществя. Защо имам чувството, че никой не ме разбира и хората са безнадеждно глупави. Разбира се, мога да продължа да се самозаблуждавам, че хората са ми виновни, или да се самосъжалявам, търсейки проблема в себе си, но мисля, че отговорът се крие, че съм програмиран да мисля по начин, който търси наличието на проблем. Не по нечия вина- просто защото съм човек, израснал в общество, което винаги разделя постъпките на правилни и грешни. Имам чувството, че каквото и да направя- няма да има значение, и понякога това ме кара да се чувствам безпомощен, но истината е, че е крайно освобождаващо. Затова и ми харесва големия град- там си никой. Но защо все пак тази поредна нощ не мога да заспя? Мислех, че самотата ми харесва, защото близките ме ядосват. Истината е, че сам е ужасно, но никога не съм бил по- сам от моментите, когато съм бил заобиколен от хора. Искам компания. Нова компания. Семейството ми ме изтощава. Добри са с мен, или поне така си мислят. Но ме изтощава неспособността им да виждат през моята гледна точка. Предполагам, че е нормално. Поне да я приемаха, а не да се опитват да налагат своята. Вече съм на двадесет и пет години и ми става все по- трудно да поема по своя собствен път. Така ме е страх да не сбъркам, че се преструвам на послушния син, за да може да обвиня родителите си за всяка грешка, вместо да поема отговорност. И кръгът се завърта. Както се пееше в една песен- винаги избираме петдесет на петдесет. Както и всички останали. Важното е все пак да изберем. Знам какво да направя, но така ме е страх от грешка- винаги ме е било страх от грешка. Дори сега, когато нямам нищо за губене. Понякога си казвам- има ли въобще смисъл от всичко. Напоследък осъзнавам, че това е просто оправдание- "нека да съм нихилист, светът ми е виновен и нищо няма смисъл, защото съм над тези неща- мен ме засягат въпроси от висшата материя!" Това е гласът на страхливеца в мен, който не иска да поеме отговорност за собствения си живот. Е, време е. Отдавна е време. И нито болест, нито липса на финанси и възможности могат да те спасят от момента, в който поглеждаш в огледалото и осъзнаваш, че си вече мъж, а още искаш да си дете- защото е по- лесно, копеле. По- лесно е да виниш някой друг за своите неволи, но родителите не са богове. Само хора с добри намерения, по- възрастни от теб. Едва ли ще те разберат- виждаш, че и техните родители не са ги разбирали и те едва се търпят един друг дори сега, след толкова години. Никога няма да постигнеш баланс с тях, баща ти никога няма да ти каже "браво", майка ти никога няма да спре с наставленията. Не можеш да ги промениш. Можеш да промениш себе си само, и най- тъпото е, че го знаеш- знаеш го от години и все отлагаш. Смееш се на хората, които сякаш носят имуществото си към гроба, но ти носиш много по- тежък багаж- този вътре в себе си. Какво искаш? Питал ли си се наистина какво искаш? Може и да го получиш, но ако не знаеш- тогава си проекция на нечия друга представа за живота. Искаш ли здраве- ама наистина? Или искаш да си болен, надявайки се на съчувствие, или уважение от някой, който е неспособен да разбере от какво имаш нужда. Зависим ли си от някого емоционално, или не си? Можеш ли сам да си набавиш това, за което бленуваш, или разчиташ на някоя фея? Феите ги няма. Никога не ги е имало. Нито боговете. Има само една безкрайна бинарна система- наличието на живот, и отсъствието му. Ти какво искаш? Единица? Или нула?