АРХАНГЕЛЪТ- Втора част

Архангелът

Денимир Велчев

ВТОРА ЧАСТ

То е като приливна вълна, тласната от подводно земетресение. Пристига неочаквано и залива всичко. Не изглежда кой знае колко голямо, но се стоварва със силата на целия океан и не се отнася благосклонно към нищо, което застане на пътя му. Някои му викаха възбуда, а други- адреналин. Джеси го наричаше тръпка. Тя тръгна от слънчевия му сплит и се разля по скованото му тяло чак до върховете на пръстите. Както приливната вълна, щеше да се оттегли доста бавно- поне след час, ако не и докато не припадне.

- Я ми обясни още веднъж- американецът изпелтечи напрегнато и пожела за цигара, огънче и достатъчно кислород, в който да я изпуши. Михаел се зае да му обяснява дума по дума, като произнасяше по- сложните по срички:

- Ами, докато аз и ти си споделяхме по радиото, компютърът ми успя да установи точното ти местоположение. И то три пъти. Както знаеш, три точки са напълно достатъчни, за да изчислиш посоката. А ако добавиш и време към задачата, можеш да установиш и скоростта. Която е доста впечатляваща, бих добавил...

- Я ми кажи, Майкъл- Джеси беше разбрал всичко освен началото- Как така компютърът ти е научил къде се намирам. - А, ами, по сигнала на еМПееС-а ти.

- По сигнала на кое ми?

- Марсианска Позиционна Система. МПС.

- Произвеждат ли се такива неща?

- Има ги във всички костюми. Преди два месеца някакви хлапета от Университета откраднаха един, за да си правят разходки до кратера Стикрев. Намерихме го в стаята им. Изглежда си мислели, че е забавно да го представят като екстравагантен килим пред гаджетата си...

- И използвахте МПС, за да го откриете?

- Бяха го проснали като меча кожа... А? А, не, просто претърсихме всички стаи в общежитието. Но ако не го бяхме открили, щяхме да ползваме МПС.

- Супер... Не бих искал да омаловажавам историите ти за студенти, но преди малко спомена, че би могъл да минеш да ме вземеш?..

- Да. Слушай сега внимателно. Според изчисленията ми... 

- Изчисленията ти?

- Добре де, според изчисленията на симулатора ми, след петдесет минути ще те настигна. Траекториите ни обаче няма да се пресекат. Ще се разминат на около три километра.

- Страхотно. Ядец. Ще ми махнеш ли, като минеш под мен? 

- Чакай малко де! Няма да мина под теб, а над теб. И освен това имам решение на проблема.

- Да?

- Можеш да се вдигнеш на три километра, ако изхвърлиш около деветдесет килограма право надолу.

Джеси се ококори и взе да кима саркастично:

- Идеално! Почвам веднага. Само да си бръкна в джоба с пресовано олово.

- Слушай де...

- Човече, аз тежа седемдесет кила! С костюма съм около осемдесет и пет! Какво да изхвърля по- напред?

- Около теб има части от кораб, нали така?

Джеси огледа разхвърляните стоманени стени, парчетата от метеоритния щит, късовете пластмасова арматура, големи колкото футболни топки, които плавно се въртяха в черното пространство около него като кубчета лед в чаша с кола.

- Мда...

- Схвана ли?

- Чакай малко? Имам по- добра идея! Защо не използваш помощните двигатели на съда си, за да се спуснеш?

- Как мислиш, че ще се приближа на три километра? Иначе ще мина на девет. Ако се спусна още малко, ще почна да падам.

- Добре, де, добре- въздъхна Джеси и протегна към малката писалка, която го обикаляше. - Виждаш ли светлините на Линкълн? Трябва да е към източния хоризонт, малко на север от екватора.

Комарджията извъртя глава и затърси с поглед. След малко забеляза малкия грозд светлини, в края на черния кръг под него. 

- Да.

- Прицели се на тридесет градуса югоизточно от Линкълн и хвърляй.

- След като знаеш толкова много за тези космически костюми, би ли ми казал къде се намира ъгломерът?

- Опитай на око. Трябва да го направиш за не повече от двадесет минути, иначе ще се отклониш от траекторията си прекалено късно. Не забравяй, че всеки път, когато хванеш някой боклук, той ще убива от скоростта ти, така че ще трябва да изхвърлиш два пъти повече.

- Сто и осемдесет килограма за двадесет минути? С две премръзнали ръце? Боже, Михаел, защо не можеше да е по- трудно?

- Ще се справиш. Действай, докато аз самия отида да изхвърля малко багаж. Ще трябва да се сниша доста, така че трудно ще се издигна обратно, ако съм тежък.

- И ще ме оставиш сам?

- Ти и без това си сам, Джеси. Просто прави каквото ти казах.

- Михаел? Имам ли някакъв шанс?

- Ти си комарджията- Михаел направи пауза и довърши изречението си с притихнал глас. Изглежда вече се бе отдалечил на известно разстояние от пилотското място- Ти ми кажи. Джеси погледна към писалката, която се мъдреше в бяло-розовите кораловидни ръкавици. Беше от онези, старовремските, с мастило и всичко останало.

- Скъпа моя- пошегува се той и се прицели, доколкото можеше, на тридесет градуса югоизточно от бялата мъглявинка на повърхността- Бъди моят октопод.

Очакваше да се чуе слабо свистене, когато черната течност бе изпръскана от писеца. Ала дори не усети трептене в пръстите си. Учудващо бе колко силно изглеждаше налягането в пълнителя насред безвъздушното пространство. След малко мастилото свърши и комарджията захвърли с благодарност писалката след доскорошното и съдържание. Забеляза как започна да променя местоположението си спрямо предметите наоколо. Изчака да направи пълно завъртане около оста си и грабна една туба вода, която се появи в обсега му. Как му се искаше да пийне малко!

- Всичко това взе да ми лази по нервите!- изръмжа гласно и облиза напуканите си устни.

Плюс това водата сигурно бе заледена от тъмната си страна и вреше от светлата. Където няма атмосфера, амплитудите между ден и нощ достигаха около двеста- триста градуса. Джеси се запита с какво ли се е завивал вечер Малкия Принц.

- О, я стига!- каза си той и метна тубата с всичка сила по Линкълн. Това движение доведе до рязка смяна на посоката му и комарджията взе да се върти като изтърван пумпал насред купчините метал и пластмаса. Вече един негов ден се равняваше на тридесетина секунди и беше трудно да определи къде е Марс и къде- Слънцето. Започна сериозно да се паникьосва и извика с все сила, когато се блъсна с гърди в един възголям къс от совалката. Устройството в шлема му педантично почисти стъклото. Отвори очи и се огледа. Американецът беше прегърнал спасителното парче метал и двамата се въртяха сравнително бавно около обща ос. Изчака да да застане отгоре и приклекна. След това отблъсна остатъка с крака и ръце в нужната посока. До следващата отломка стигна почти безпроблемно, ако не се броят неловките му опити да я заобиколи, защото на размер бе колкото него. Отблъсна я по същия начин. Беше странно, но колкото по- нагоре се изкачваше, толкова по- големи ставаха отломките. Вече трудно можеше да се разбере дали той ги хвърляше към планетата или те му позволяваха да се оттласне от тях. Но нямаше значение. Работата би трябвало да стане...

Михаел бършеше с кърпа мокрия си врат. Намираше се в товарния отсек и оглеждаше за още нещо, което да пренесе в останалото пространство на кораба. Тъй като беше в орбита, всичко висеше в бъркотийна безтегловност. Във въздуха наоколо плуваха метални пръти, туби с уплътняващи пасти, резервни кабели, клавиатури, платки, кашони, пълни с аварийни кислородни бутилки и реотани, болтове, слънчеви панели и така нататък. В краката му се търкаляха три огромни туби с вода. През тесния люк зад него се виждаше малкото помещение, което служеше за спалня. В неговото пространство се клатушкаше термокашонът с храната и още три туби с вода. Всичко друго, от което се нуждаеше, се намираше в аптечката над странното легло, което изглежда висеше от тавана.  

- Това май е всичко- кимна Михаел, промъкна се през люка и го затвори зад себе си. Чу се въздушно съскане. Австриецът натисна две копчета, въведе кода за сваляне на налягането, дръпна аварийната ръчка и видя как двойната врата на товарния отсек се отвори и изплю всичко, което не бе завинтено или завързано за пода и стените.

- Ако продължаваме така, Марс ще се сдобие с педесетина астероидни пояса.

Приклекна върху люка и се оттласна нагоре или напред към пилотската кабина. Премина покрай снимката на жена си, която бе залепена до леглото и и смигна. Когато пристигна до уредите чу веселите викове на Джеси. Изглежда американецът се забавляваше с издигането си над Марс. Не му се обади, защото трябваше да проучи едно досадно съобщение, излязло на екрана отдясно.   Минаха тридесет минути.

- Джеси?

- Мда?- Джеси почти бе заспал от преумора. Кислородът му бе оредял заради физическите усилия, а обезводняването го бе загряло до предел, който климатикът на костюма не можеше да поеме.

- Слушай, имам добри и лоши новини.

- Сигурен ли си, че въобще имаш добри новини?

- Да, защо? - Ами, когато хората казват "Имам добри и лоши новини", обикновено имат само лоши и се чудят как да ги поднесат.

- Сега не е така.

- Нека позная. Добрите са, че ще умра, а лошите са, че ще умра потен?

- Джеси, добре ли си?

- Казвай каквото имаш да казваш, бе, човек! Вече виждам бели петна!

- Значи, добрите са, че си успял да достигнеш оттласкване с маса деветдесет килограма. Няма да влизам в подробности на каква сила се равнява това, защото марсианското ускорение е доста по- ниско от земното и...

- Давай нататък. Казах ти, че ще свърша работа, в училище играех футбол. Даже щяха да ме вземат за младежкия отбор на Хюстън...

- Лошите са, че си надвишил деветдесетте килограма.

- С колко?

- С малко.

- Колко малко?

- Пет кила.

- Майкъл, не се занасяй! Знаеш, че толкова ми тежи торбичката с френски хлебчета. Не ме карай да се лишавам от френски хлебчета...

- Какво?

- Нищо, малка несполучлива шега. Пет кила, а? Въпреки всичко, ще се разминем. Е, благодаря, че опита!

- Не унивай, човече! Всичко съм измислил! Трябва веднага да намериш нещо около два- три килограма и да го хвърлиш в обратна посока!

Джеси се прегърби и погледна надолу между ходилата си, обути в бели ботуши с подметки на остри грайфери. Най- близките отломки бяха останали на десетки метри надолу.

- Страхотно. Жалко, че главата ми тежи повече.  

- Свършиха ли ти отломките?- гласът на австриеца за пръв път прозвуча безразлично и уморено. Джеси замълча.

- Джеси? Можеш ли да се завъртиш към Земята?

- В момента я наблюдавам.

- Виждаш ли една червена звезда на север от нея?

- Слънцето блести малко.

- Би трябвало да можеш да я видиш.

- Да, сега я забелязах.

- Това е Бетелгейзе. Насочи нещо натам.

- Нямам какво.

- Знам. Съжалявам.

- Аз пък не. Не искам да си развалям гледката с някакъв боклук.

- Кабелът на костюма ми е около шейсет метра. Ще мина на седемстотин- осемстотин от теб. Може изчисленията все пак да са грешни. За всеки случай съм се подготвил.

- Благодаря. Но мисля че няма смисъл. Вярвам на изчисленията ти.

Нямаше какво друго да се каже. Австриецът закопчаваше изолацията на костюма си. Комарджията се беше втренчил в червената звезда, която бавно залязваше зад ръба на наблюдателното му стъкло. Нищо не можеше да се направи. Поне да имаше някоя друга химикалка. Или пневматичен пистолет. Или бутилка кислород.  

- Чакай малко! Джеси Адамс беше комарджия. Затова, когато залагаше, правеше го до край. Всичко или нищо. А в този момент смяташе, че няма нищо за губене, освен няколко минути агония. Протегна се към отвертката, която бе втъкната в държача за инструменти на педя от десния му хълбок. Внимателно я извади, изчака минута, за да може Бетелгейзе да застане точно пред него и с металната част проби  показалеца на ръкавицата си. След това посочи червената звезда. Въздушната струя не беше бяла както по филмите. Беше невидима. Джеси обаче веднага усети спадането на налягането в скафандъра си. Тягата натисна лявата ръка, после рамото и накрая цялото му тяло взе да променя посоката си за пореден път. Джеси започна да губи съзнание. Нямаше представа дали този импровизиран реактивен двигател е свършил работа, нито дали бе уцелил правилната посока. Вече просто не му пукаше. Усети как студът тръгна от показалеца му и се плъзна като змия по кожата чак до плешките. - Господи! Майната ти!- извика несвързано.

Мислеше, че вече е умрял, когато нещо го грабна откъм гърба и го повлече надолу.  

Михаел Кауфман се беше отпуснал в синьото си пилотско кресло и примляскваше пастата с вкус на овче месо. На екрана пред него се сивееше угрижената физиономия на радиста от "Контрол на полетите" в Новгород.

- ...открити са скоро и затова ги няма в обичайните бордови програми- редеше той, по- скоро извинително, отколкото разбиращо. Михаел кимна.

- Не сме много запознати с взаимодействието между Фобос и Деймос-продължи радистът- Само с влиянието на планетата върху тях. Но такова ниво на радиация между спътници!...

- Мислиш ли, че постъпих правилно?

- Не си знаел, че може да има изригване.

- Имам предвид, историята с Адамс.

- Какво приказваш? Човече, тук вече си герой! Нищо, че американецът е някаква утрепка!

- Утрепка... А дали съм го спасил наистина?

- Защо?

Радистът погледна встрани. Изражението на лицето издаваше неувереността му. Сигурно някъде му бяха написали какво да каже.

- Защото сме облъчени и двамата. Вярно, че неговото е втора степен, но...

- Утре ще ви приберем на повърхността, ще ви измием и ще започнем лечението. Не се притеснявай.

Кауфман се намръщи.

- Утре ще започне да ни пада косата.  

- Ние ще.. ъ...

Австриецът не дочака събеседника му да прочете някакъв отговор и прекъсна връзката. Поседя известно време втренчен в шахматната дъска, изобразена на монитора, после стана и се оттласна към спалнята.  

Адамс беше пристегнат към леглото с два меки ремъка. За да не се мятат ръцете му свободно, австриецът ги бе втъкнал под тялото. Спасеният беше в съзнание, но очите му почти се затваряха. Лицето му моравееше заради скорошната хипотермия, но на него бяха изписани радост и благодарност. Михаел се приближи и постави длан на челото му.

- По- млад си, отколкото мислех- прошепна пациентът.

- А ти си доста по- грозен, Джеси.

Засмяха се.

- Това ли е жена ти?- Джеси кимна към снимката.

- Да.

- Красива е.

- Да.

- Ще ме запознаеш ли?

- За нищо на света.

- Страх те е да не те напусне заради мен?

- Не. Мисля, че няма да те хареса и ще поиска да страня от теб.

- Сигурно ще те ревнува, а?

- Не знам.  

- Ама аз съм готин. Може би, ако спра хазарта...

- Лесно е. Просто трябва да го заместиш с нещо друго.

- Така ли? Имаш цигари?

- Нещо по- добро! Шах!

- Майкъл!

- Какво лошо има в една партия шах? Чиста игра, няма залагания, развива мисленето.

- Не мога да играя шах.

- Малко хора могат. Повечето само знаят правилата. А тях ще научиш за десет минути.

- Къде отиваш?

- За таблета. Нямаме време за губене! Почваме от сега!

- Майкъл?

- Не приемам възражения.

- Не, не е това... Благодаря ти, човече.

- За нищо.

- Ти си ангел.

Михаел потръпна.

Знаеше много добре на кой архангел беше кръстен и през последният час не успяваше да се отърси от усещането, че бе изиграл точно неговата роля за Джеси Адамс- тексаския комарджия, който днес бе извадил лош късмет два поредни пъти...

АРХАНГЕЛЪТ- Първа част

АРХАНГЕЛЪТ

Денимир Велчев

ПЪРВА ЧАСТ

Джеси Адамс беше комарджия. Беше най- добрият комарджия в Тексас, а може би и на Земята. Но това беше отдавна. Хората се менят заедно с времената. Ръцете отслабват, мозъкът става по- бавен, а късметът изневерява.  

Струваше му се, че червената планета под него го привличаше с цялата си мощ, докато само някакъв невидим конец го крепеше на мястото му. Отново дойде ред да погледне към Марс. Беше красив и ослепителен. Инерцията от експлозията го въртеше около собствената му ос, като запълваше един цикъл за пет минути. Три минути за блестящите звезди, две минути за Марс. И така без почивка. Можеше да се опита да мръдне дясната си ръка назад и нагоре, но имаше голяма вероятност движението му само да усложни въртенето и да го накара да изгуби всякаква ориентация.

Звездите бяха прекрасни, но далечни. Бяха студени точки по едно плоско черно одеало, малки имитации на Слънцето. Джеси извъртя силно очите си надясно и погледна вградените в шлема датчици. Още три часа кислород. Какво ли щеше да направи тогава? Дали щеше да вдигне стъклото на илюминатора си и да провери колко секунди може да издържи в открития космос с отворен костюм, или щеше да се остави на въглеродния двуокис да го приспи? Опита се да не мисли за това. Но само се опита. Пробва да изчисли колко негови "дни" му остават да се върти за три часа, но погледът му попадна на остатъците от кораба, които, както Джеси, бяха отхвърлени право в ниска орбита. Спомни си как преди час видя част от другите остатъци да потъват в марсианската нощ, за да се разбият в планетата след минута- две. Сред тях бе тялото на пилота. Рене не бе имал късмет. Или обратното? На Джеси му предстояха няколко часа самотна агония. Ала май гледката си заслужаваше.

Пак дойдоха звездите. Една от онези шарени блещукащи топлийки беше Земята, родината на Човечеството, както и родината на Джеси. Там, в бившия най- голям американски щат, той изкарваше прехраната си като твърде успял измамник. Обичаше парите и мразеше лицемерието на хората, които твърдяха обратното. Всъщност мразеше хората, тези отмъстителни и завистливи същества. Земята в последните сто години се бе превърнала в миризлива дупка, замърсена и пренаселена канавка, която викаше към своите две колонии за помощ. Но Луната и Марс все още не се оправяха сами и не можеха да дадат на своята майка нищо повече от надежда. А през това време тя страдаше. Корупция, убийства, измами... Дори като най- добрия комарджия в Северна Америка, Джеси бе само дребен престъпник. Но това не спря полицията да се заяде с него. Повечето полицаи бяха по- големи бандити от него самия. Обявиха го за глобално издирване и бе нарочен за изкупителната жертва от тъмните сделки около американските казина. Похарчи повечето си пари, за да остане скрит, но знаеше, че рано или късно щяха да го открият. Поне на тази планета. Затова вложи всичките си останали спестявания в изграждането на нова самоличност и подкупи. Най- накрая се пресели на Марс. Може би подсъзнателно за него Луната не бе достатъчно далеч...

Животът на Червената планета не се оказа точно такъв, какъвто си го беше представял. Дори в Мемфис, с неговите четиринадесет милиона души, не бе виждал толкова много хора в толкова малко пространство. Клаустрофобията го подлудяваше през първите седмици. После дойде постоянната умора от тежкия труд. Без особена квалификация, за Джеси Адамс имаше работа само на строежите на хидропонни инсталации и жилищни помещения. Скоро изневери на клетвата пред себе си и се завърна към стария си занаят. Доста бързо обра кредитите на повечето строителни работници и си почина за месец. После отново удари и припечели за още малко време.

Работниците не смееха да се оплачат, защото работодателите не насърчават комара в съблекалните, а колонистите бяха хора от високото общество, хора на науката и моралните правила. Дори да подозираха нещо, не обръщаха внимание, защото се занимаваха изцяло с работата си, а професионална полиция в колониите все още не бе основана. Просто престъпност в тези среди не се наблюдаваше. Изкара така две години.

Всичко бе наред до миналата седмица, когато пристигна поредният кораб с новозаселници. Тези обаче бяха последните. Други кораби не се предвиждаха, а два дни след това връзката със Земята прекъсна завинаги. Това означаваше, че осемнадесет милиарда души оставаха в бездържавие и беззаконие. Можеше да е нещо съвсем друго и неочаквано- например някой унищожителен метеорит, ала едно бе ясно- световната катастрофа бе настанала. Новопреселниците разказваха ужасяващи истории за последните си дни на Земята, как положението било почти неудържимо и как размириците се били пренесли и на Луната. По вида на новодошлите, Адамс разбра, че Човекът бе загубил битката със себе си. Дупката, която сам си бе изкопал най- накрая го бе погълнала. Случайността му бе дала един последен шанс в лицето на тази неголяма самозадоволяваща се колония.  

Сред новите преселници имаше много хора като Адамс- бежанци от най- различна класа. Той обра доста от тях на карти и на няколко компютърни игри. Не беше проблем за него. Едно момче, обаче, доста го затрудни и дори го би една игра. Джеси си помисли, че не бе имал късмет. Ала истината беше, че остарява. Не можаха да довършат реванша, защото бе принуден да бяга. Земните варвари бяха споделили недоволството си с местните работници и спретнаха малка "ядосана тълпа". Адамс се превърна за едно денонощие от строителен работник на свободна практика в сеизмолог- изследовател, отпътуващ за Фобос в два през нощта.

Така и не достигна станцията на спътника. Не разбра дали някой ядосан преселник бе саботирал кораба или беше станала техническа неизправност, но горивната камера избухна, разделяйки кораба на две. Пилотската кабина и стабилизаторите бяха запратени косо нагоре, след което изписаха дълга парабола и пропаднаха обратно, а товарният отсек, заедно с Джеси бе разпръснат успоредно на повърхността, като рано или късно отделните части, след като обиколят планетата няколко пъти под широка спирала, щяха да последват пилота и кабината. Дотогава обаче кислородът щеше да е свършил няколко пъти....   Джеси тръсна глава, доколкото можеше да го направи в тесния скафандър и се съсредоточи в една старовремска химикалка, която само преди час седеше в малкото шкафче до вратата на товарното помещение, а сега бавно плуваше в празното пространство около него.

Михаел Кауфман беше роден самотник. Бе един от малкото хора, които работеха точно това, което искат. Михаел прекарваше много дни в орбита, съвсем сам със себе си, докато картираше в подробности повърхността на Марс. Всъщност нямаше никакви колеги, защото само един човек бе достатъчен да върши тази работа. Сега правеше първите изследвания в радиационните райони и проправяше пътеки за по- нататъшното  разкриване на безопасен път до полюсите- единствените източници на вода. Харесваше работата си. Събуди се и се зае с рутинните снимки, посочвайки на бордовия компютър местата за по- подробно изследване на релефа, геологията и така нататък. След това се разположи удобно пред екрана и започна да се забавлява със всевъзможния софтуер, качен на бордовия хард диск. Обожаваше да играе шах. Ала все още не бе станал достатъчно добър, за да побеждава компютъра всеки път. И така, с изключение на редовните предупреждения и писукания на уредите, Михаел прекарваше един спокоен космически ден, който завършваше със скучния доклад пред планетарния контрол. Днес не бе минал обяд, а вече би компютъра два пъти. На фона на няколко страхотни класически произведения, победите му се струваха колосални и той тананикаше и ръкомахаше според фанфарите и цигулките. Появи се поредното предупреждение на червената мигаща лампичка и Михаел натисна копчето за отмяна раздразнително, след което продължи играта си.  

Джеси лекичко се усмихна на иронията, която не избягваше да го посети дори тук, където бе съвсем сам. Кислородът му щеше да стигне за още ден, ала електрическата батерия на костюма му беше на авариийна енергия и отоплението се свеждаше до минимум. Сигурно скоро щеше да откаже съвсем и Джеси щеше да свърши като замразено пиле. Отвори бавно очи. Имаше чувството, че клепачите му бяха заскрежени. Пред него отново бе Марс, само че не можеше да го види. Вместо това зееше огромна черна празнота, която закриваше звездите. На запад се розовееше тънък полумесец. Нощта бе прекрасна. Долу мъждукаха светлините на колониите. Там се намираха последните наследници на човечеството- Аграяман, Веня Парвата, Линкълн и Новгород... Скафандърът започна да се замъглява и Джеси извика силно с определена тоналност, сигнализирайки на компютъра на костюма да пусне електромагнитна вълна по повърхността на стъклото. Не беше най- удобният начин за даване на команди, но бе необходим, за да се избегнат всякакви движения на костюма, които биха могли да му придадат различна посока и скорост от желаните. Това бе особено полезно в открития космос, а след като компютрите с гласови команди често не разпознаваха дори и педантично произнесените фрази, било решено да се вика с всичка сила- нещо, което не се среща често в обикновените разговори по радиостанцията и изкуственият интелект не може да обърка. В слушалките му гръмна разтревожен глас на развален английски : - Какво става, боли ли ви, защо викате?

- Не - засмя се Адамс. Имаше чувството че са го чули чак на Марс, и то не по радиостанцията - не ме боли, дори не си чувствам краката от половин час. Просто си чистех стъклото. Но кой сте вие, как открихте моята честота?

Гласът беше с немски акцент.

- Компютърът ми правеше рутинна проверка на честотите, когато дочух леки мърморения на английски. Нещо за иронията в космоса. Тъкмо щях да проверя от коя компания се ползва тази честота, когато извикахте.

- Ирония ли?- промълви Джеси- Аз знам всичко за нея, какво ви интересува?

- В беда ли сте?

- Може да се каже. От къде излъчваш? Вене Раджид?

- Не, в момента не съм на повърхността. В орбита съм. Джеси трепна. Колкото и невероятно да беше, подсъзнанието му за един миг се заблуди, че има надежда да бъде спасен. Но съществуваха няколко нива на орбита- сателитна, наблюдателна, такава за пренасочващи бази, и друга за трансмисии Земя- Марс, всичките на разстояние от няколко километра една от дуга. Освен това имаше различни скорости- от обратна на въртенето на планетата през геостационарна до един километър в час под втора космическа. А посоките бяха според градусите и минутите- триста и шейсет на втора по шейсет... По дяволите!

- Каква орбита, по- точно?- американецът реши да сложи край на чуденията си.

- В момента ли?- в ефира се чуха бързи щракания по клавиатура, последвани от характерното изпиукване на радарен метър- Планирам на тридесет и четири километра успоредно на екватора.

- Картираш?

- Да. А вие къде се намирате? Компютърът ми не разпознава честотата ви.

- Ами, да кажем, че частите на кораба ми се превръщат в марсиански астероиден колан.

- Господи! Аварирали сте! Кой полет?

- Совалката до Фобос. Просто гръмна.

- Пилотът?

- Един такъв, набит канадец със зализана прическа?

- Да, Рене Поари.  

- Сигурно догаря някъде край Канала на Сабринов.

Последва тежка пауза. Комарджията усети, че бе проявил нетактичност. Правеше го по рефлекс- цял живот заявяваше на разни хора, че са загубили всичко право в очите им.

- Приятел ли ти беше?- попита след малко.

- Заедно пристигнахме.

- Виж, съжалявам... Наистина. Просто малко множко ми дойде с цялото това висене в безвъздушното пространство...

- Няма нищо. Радвам се, че поне ти си останал жив.

- Е, състоянието ми е доста променлива променлива, ако ме разбираш. Хе- хе!

Двамата се засмяха изтерзано. Джеси се загледа в ръкавиците на протегнатите си напред ръце. Пръстите бяха леко свити и дланите насочени нагоре. Десните им половини блестяха като огледала на слънчевата светлина, а левите бяха като напоени в рядко розово мастило заради полумесеца на Марс. Приличаха на корали, изпънали се пред прожектора на някой водолаз. Американецът се опита да ги раздвижи с усилие и коралите потръпнаха и се свиха, като че ли подразнени от близко плуваща рибка.

- Как се казваш?- припукаха слушалките.

- Какво значение има?

- Искам да знам как да се обръщам към теб.

- Джеси Адамс.

- Комарджията от Аграяман? Дето ограби цяла бригада строители?

- Не съм ги ограбил! Сами залагаха.

- Но комарът все пак е забранен.

- Че като е забранен защо играят?

- Прав си... Да знаеш, жена ми каза да се пазя от теб!

- Често ли слушаш жена си? - Често ли орбитираш само в скафандър?

И двамата знаеха, че другият се усмихва по начина, по който говереше. Михаел се беше облегнал назад в меката си пилотска облегалка, следеше данните, които се надбягваха по монитора и смучеше някакви пресовани зеленчуци. Джеси вече не намираше чувството на безтегловност за неприятно, като се изключат честите оригвания.  

- Слушай- каза комарджията след поредната атака стомашен газ- Може би не значи много за теб, но се радвам, че ми се падна да разговарям с картограф преди да умра. Щеше да ми е много кофти да е с някой наземен радист или пък със себе си... - Не говори така.

- Повярвай ми, така е. Общо взето много е безинтересно да приказваш с някой, който чете мислите ти.  

- Знам, нали съм женен.

- В твоя случай е по- зле. Не приказваш, ами само слушаш. - Наричаш ме безхарактерен?

- И още как! Човече, избягал си от жена си в орбита!

- Не съм! Просто това работя. За твоя информация имам щастлив брак. Виж, първата я зарязах направо...

- Чакай малко! Женил си се два пъти?

- Да... Веднъж на Земята и веднъж тук...

Джеси избухна в смях. Толкова силно се смя, че за малко да припадне от редкия въздух. Ръцете му изтръпнаха, а ченето му се схвана. През цялото време събеседникът му издаваше възклицания на недоумение.

- От къде си?- попита най- накрая Джеси.

- Австрия.

- Не, имам предвид на Марс.

- Новгород. Но защо..

- Как се казваш?

- Михаел... Михаел Кауфман.

- Ако по някаква случайност в следващия живот те срещна, няма да залагам срещу теб.

-...?

- Няма да е честно! Не стига че си имал лош късмет веднъж, ами не си се поучил и си пробвал пак. Ти си мечтата за начинаещия комарджия!

- Слушай, Джеси... Мисля, че има начин да се срещнем още в този живот.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ

ЛУДОСТ

ЛУДОСТ

Денимир Велчев

Не знам къде съм точно. Прилича на детската ми стая, ала мебелите са различни. Виждал съм ги някъде... По телевизионните реклами. Лежа в леглото и гледам към тавана. Тъмно е. Страх ме е... Не от мрака. Изпълнен съм с чувство за вина, но не знам какво съм направил. Ала ще дойдат хора, които искат да ме накажат. Така ме е страх... Ако не бях сам, сигурно щях да се разведря, ала наоколо няма никой. И е толкова тихо... Чувам как бие сърцето ми. Поглеждам през прозореца. Сградите навън не се виждат, а само жълтите кутийки на прозорците им ме наблюдават със студено безразличие. Стряскам се и дръпвам одеялото към себе си. Нещо човърка по вратата на стаята ми. Някой се опитва да влезе. Сигурно искат да ми навредят. Няма кой да ги спре. Звуците са потайни- опитват се да не вдигат шум, за да не ги усетя, искат да ме изненадат докато спя. Страхът ми се превръща в яростта на приклещен от лъвици бивол. Знам, защото съм виждал какво прави отчаяният бивол по телевизията. Обръщам се, за да потърся нещо, с което да се защитя. Виждам лека секира със здрава дръжка. Не се замислям от къде се е взела, много хора крият секири под леглото си, в случай че изпаднат в ситуация като моята... Хващам секирата и в този момент вратата се отваря.  Хвърлям оръжието си към правоъгълната човешка сянка. Чува се приглушен вик и падането на нечие тяло. Треперя... Отвивам се и бавно пристъпвам към вратата. Изведнъж всичко светва и се появява някакъв тип с руса брада и кожени панталони. Не ме е страх от него, знам, че ми е приятел, въпреки че не мога да си спомня как се казва.
„Какво си направил?!“- казва той. Поглеждам към пода на коридора. Там лежи красивото голо тяло на младо момиче, само по виолетови бикини, а главата му е разсечена от секира и кръвта се е разплискала навсякъде- по стените, по пода, по стойката за обувки...
„Забърсах я в един бар, избягала от техните..“, казва ми русият тип, „Даже не знам как се казва... Доведох я тук да се позабавляваме, ала тя ожадня. Търсила е банята в тъмното и е попаднала в твоята стая“
Чак сега осъзнавам кой съм и какво съм направил. Аз съм дребен престъпник, младеж, чиито живот е свършил, защото е крал и мамил толкова много, че параноята му го е подтикнала да извърши хладнокръвно убийство. Ала съквартирантът ми, русият тип, казва, че ще ми помогне. Той е истински приятел, въпреки че не мога да се сетя за името му...
Почистихме кръвта и занасяме тялото в банята. Нарязваме месото на къси парчета, а за костите използваме малко трионче. Повръщам постоянно, ала моят приятел ми вдъхва кураж със спокойствието си.
Минават няколко дни... Изнасяме трупа на части в черни найлонови торби и ги хвърляме в различни контейнери из целия град, за да не могат да ни заподозрат в нищо. Чувствам се ужасно през цялото време. Съвестта ме гложди, ала желанието да бъда свободен и никой да не разбере за ужасното ми деяние е по- силно от чувството за справедливост. Всеки ден умирам по стотици пъти, когато чуя как някой слиза от асансьора на нашия етаж, когато някое хлапе хвърли пиратка или когато видя от прозореца си някоя улична котка да се навърта край контейнера на ъгъла. Пред очите ми се изреждат видения на хора, намерили части от трупа на момичето, полицаи и комисари, чиито разследвания водят право към мен. Параноята ми ме подтикна да извърша убийство, а сега убийството храни параноята ми с късове, много по- големи от тези, които нарязахме. Русият ми приятел не се притеснява, за него всичко е приключило благополучно, въпреки че в банята още се търкалят две торби с вътрешности и един крак.
Сутрин е. Събуждам се... Въздухът е чист. Слънцето грее. Чувството за вина е изчезнало напълно. Не знам на какво се дължи, но нещо ми подсказва, че съм освободен от всички грижи на света. Ставам и отивам в кухнята. Хвърлям чаша чай в микровълновата, включвам телевизора, и когато се обръщам, на масата е седнало младо момиче. Красива е и се усмихва... Всичко е така приятно.
„Не се притеснявай“, казва тя, „Аз съм жива. Онова беше просто сън.“ Русият ми приятел го няма, мисля, че никога не е съществувал. Защо си бях въобразил, че съм убиец? Отивам и сядам до нея. Ухае на слънчев следобед пред някой фонтан. По- красива е и от най- хубавото момиче от мечтите ми. И е с мен...
Прекарваме деня в разходки и смях. Аз хващам скакалци в парка, а тя се плаши от тях; тя ни купува сладолед, а аз го подарявам на някакъв скитник. Накрая се прибираме вкъщи изтощени, но весели, и кротко заспиваме в прегръдките си...
Отново съм буден. До мен няма никого. Уханието на радост и топлина е изчезнало. Заместват го безпокойство от липсата и неприятно чувство за нещо извършено, ала забравено. Изтичвам до банята. Отварям вратата ръцете ми изтръпват, а устните се разтреперват. Крещя със всички сили. На пода лежи отрязан под коляното женски крак , потопен в кървава слуз и дълги, сплъстени косми...
Крача устремено към полицията. Русият ми приятел ме следва по петите. Не мога да си спомня името му. Опитва се да ме разубеди. Казвам му да се разкара. Той ме обвинява, задето искам да ни затворят и двамата, понеже ченгетата ще го сметнат за съучастник. Казвам му да не се притеснява. Влизам в един магазин да си купя дъвки. Не знам защо... Сигурно искам да се успокоя преди да продължа. Русият ми прятел се ядосва, удря с длани по витрината и си заминава. Докато върви нагоре по улицата, го посочвам на продавача и го питам:
„Виждаш ли онзи човек там?“
„Русия ли? Да.“
„Сигурен ли си?“
„Да.“
„Какво пък“, лапвам една дъвка и прибирам останалите в джоба си, „Може и теб да съм си те измислил.“
Опитът ми да се предада се оказва неуспешен. Следователят казва, че не са намерили нищо в апартамента ми. А аз дори не знам името на жертвата си. Казва ми да се наспя и да си намеря хоби. Нима ще ми се размине?
Живях така няколко дни. Вчера, докато хвърлях боклука,  видях ръка с лакирани нокти да се подава от един контейнер. Изтичах и доведох следователя. Обърнахме контейнера, ала там нямаше нищо освен развалени храни, използвани филтри за кафе и стари вестници. Следователят ме помоли да не го занимавам повече с глупостите си. Причерня ми. Взех една счупена бутилка и му прерязах гърлото. Сега вече не ми мърдаше електрическия стол.
Умъртвиха ме по пладне в студен есенен ден. Сложиха ми черна качулка, за да не гледат разкривеното ми лице. Не усетих кой знае какво, само една жълта светлина се спусна над клепачите ми. После тя отново се усмихна и седна на кухненската ми маса...