Намерих това в един стар мазен тефтер:

    Хубавото на това да носиш такава тежка болест в себе си е, че всички ти изглеждат толкова повърхностни и ти идва да се смееш с пълен глас на жалките им оплаквания и опитите им да сравняват проблемите си. Жертви, всички около мен са жертви. Болестта е дар, за да видя нещата такива, каквито са. Болестта е пречистване. Болестта е мъдрост. Казват, че изпитанята не идват, ако не можем да се справим с тях. Трябва само да се разграничим от жертвите и да продължим напред. Имам добро предчувствие. Аз ще оздравея. Вече съм оздравял, защото съм тук и се боря.
    Вече няма нужда да се преструвам на такъв, какъвто не съм. Няма нужда да се доказвам на баща си, да съм учтив с хората, които не понасям. Мога най-сетне да бъда истински честен със себе си и с близките си. Няма нищо случайно. 
    Всеки носи промяната в себе си и очаква подходящите обстоятелства, които да я предизвикат.

    Предполагам, че е писано преди около четири години, през 2009-та.

   Баща ми следи прогнозата. Идва да ми съобщи, както винаги превъзбуден:
   - Гледай какъв студ на запад! В Лондон- 10 градуса.
   Шестнадесет години майка ми е в Англия и малко по-малко откакто двамата не ги свързва нищо освен аз и сестра ми. Сякаш напоследък все по-често той ми съобщава каква е температурата в Лондон, уж случайно.
   Разпечатвам дъвка и докато я слагам в уста пред мен се появява физиономията на сестра ми. Не одобрява.
   "Прочетох им съставките. Изкуствена работа. Въобще не ги препоръчвам."
   Сестра ми живее здравословно, и то още преди да ми открият тия тумори. След това - дори по-усърдно, както майка ми все по-усърдно се опитва да ме цери дистанционно, с телефонни сеанси, които не водят до никъде, и пратки от Острова с вълшебни храни и чудотворни хранителни добавки. Майка ми работи в клиника за "бивши" алкохолици и наркомани. За нея аз съм просто един от тях, само че по-близък до сърцето и. Може и така да е - не знам. Само че, както тя ми казваше, пациентите им винаги се връщат след няколко седмици.
   Още помня преди години, когато бях здрав и по-тежък с двайсет кила, по-глупав и по-ухилен, как тя ми изнесе едночасова телефонна лекция за алкохолизма след като една вечер се бяхме черпили с приятели. Баща ми ме изпорти на сутринта. Обожаваше да го прави.
   Друг път, по време на едно от кратките й посещения, когато животът на мен и сестра ми трябваше да бъде поставян на пауза, бяхме на морския бряг. Вечерта, към пет, се разхождахме по пясъка и си разговаряхме. Реших да се топна и преди да се усетя бях отвъд шамандурата. Тогава бях във форма, а сега съм дроб. Буквално. Толкова е пораснал, че скоро ще остане само той и една плетка самосъжаление отгоре. "РАК ТУМОРИ" - наистина има такова заглавие.
   Както и да е - доплувах до брега, подсуших се и едва тогава забелязах, че майка е плувнала в пот, с едната длан на челото, а другата - на гърдите. Беше се уплашила за мен и изпаднала в паника. "Ами сега, казала си, "Ако нещо стане, наоколо няма спасители!"
   Първо ми стана смешно, а после обидно - беше заминала за чужбина и не се появи четири години, а когато започна да си идва беше за седмица-две и в едно от тези кратки посещения ми правеше забележка да не излизам от нейния контрол, защото не би могла да ми помогне.
   Сега гледам с повече разбиране на тази случка и нейната ситуация, но тогава за първи път почувствах, че сме изгубили връзката. Майка ми вече се появяваше почти само за да ме ограничава и да проектира страховете си върху мен.
   РАК - най-големият ми съзнателен страх откакто отключих паник-атаките на шестнайсет. Баща ми ги беше отключил в четирисетте, братовчедка ми - на двадесет и пет, а аз - на шестнайсет. В празните самотни вечери, след редовния скандал, последвалото тъпкане и влудяващите опити за помирение на вече успокоения ми от безкрайните викове баща, взели формата на лукчета, шоколадови бонбони, или нарязана ябълка, сетивата ми започваха да въртят на празни обороти. Виждах тялото си, крехко, слабо, и си мислех за смъртта и тайнствената болест, една от малкото, за които няма лек - РАКА.

   Беше детско увлечение, както другите ми страхове. Едно цяло лято ме държа страхът от високите треви и змиите в тях, на следващото - страхът от ощипване до кръв от истински рак на дъното на морето. А в лятото, когато майка ми замина, беше страхът от марсианско нападение - ами те имаха лазери и какво ли още не!
   Страхът от неизлечимата болест бе не по-малко абсурден, но криеше и своето очарование - никой не можеше да го опровергае напълно. "Да, има малка вероятност да си с лош късмет." Това ми беше напълно достатъчно. Щом е рядко и неизлечимо, значи го имам. И животът възнагради бляновете ми - нито един доктор не е срещал случай точно като моя. А доктори съм срещал от цяла Европа. 

   Бавно си бях изградил култ към лошия късмет. А дори не бях гледал и един филм с Уди Алън. 
   Сега всичко е различно. Смятам, че съм се помирил с родителите си и със света. Сега ако мога да повярвам отново в късмета си, в живота и в любовта, нещата бавно ще започнат да се оправят. Във всеки случай, научих много.