Намерих в една стара тетрадка откъс, който така и не стигна до последния вариант на "Последната страница", с която спечелих "Новелови награди 2009". Взе, че ми хареса и реших да го споделя:


   От малък не ме свърташе на едно място. Имах шило в задника, казвам ти! Тичах, ядях бързо, не си довършвах домашните, гледах филмите до половината, бягах от часове, защото бяха скучни до побъркване. Когато бях прав, исках да поседна. Щом легнех ми се приискваше да стана. Майка ми казваше, че дори съм спял бързайки.
   Когато бях на тринадесет, отидох на лагер на Копринка. един следобед тръгнахме да обикаляме язовира и да търсим добра кал за червеи. НЕ само че не успяхме, но и се оказахме от другата страна, на три километра водна повърхност от палатките. Някой предложи да се връщаме, но аз не исках отново да бия толкова път. И както бях само по къси гащо, пльоснах се във водата и заплувах право напред. Ала когато презполових езерото, осъзнах че нямах енергията да продължа.
   Започнах да се давя, проклинайки припряния си нрав. Добре, че един чичко от водната база минаваше наблизо с моторницата си. Докара ме на брега без проблеми, но тогава се промених много.
   - И какво, успокои ли топката?
   - Шегуваш ли се? Тогава видях колко крехък е животът.
   - Затова ли носиш тези два часовника?
   - Да. За да не изпускам нито минута. Животът е пясък. Не можеш да го спреш, докато се процежда между пръстите, но можеш да му се насладиш. Искам да изживея всяка секунда като последна, да изстискам витамините от всеки миг, да опитам от всичко.
   - Хлапе, звучиш като мой човек - каза Мечока - Недей да губиш тази нагласа. Животът наистина е твърде кратък, а светът така обширен.
   - За нещастие, мечтите не винаги се сбъдват.
   - Няма неосъществими мечти. Хората не биха си мечтали за нещо невъзможно, иначе са обречени на неуспех от самото начало.
   - Точно така. Човек трябва да хване тигъра за опашката и да се държи здраво. Ако само седи на едно място и се вайка, нищо няма да постигне.

    Да не повярваш, че с тази реч отидох в Лондон през 2003. Сега като я чета ми харесва, но няма хубав край. Реших все пак да я споделя непроменена..

    Denimir Veltchev

Local Value - Global Worth

The Cells That Cherish What They Have

     What is it all about? I mean, so many people roam this piece of rock without really caring about the sense of the whole thing. It just seems enough for them to just live. Nobody appears to realize that they are being controlled by their own indifference. And nowadays indifference can be the greatest evil.

     You see, we all take part in an organism. A natural organism in which billions of minds and human hands are at work, vast numbers are involved in currency transfers, trade investments, experience exchanges of unseen magnitudes all over this planet. The human being has been turned into a human uniot- every individual is now more like a cell in a body each with its own differences, specifications and precisse role in its society. Our globe has slowly turned into a mastermind with the neurological binds and finishes that we gave it. Consider the human brain a multidimensional web of ties and highways capable of carrying impulses and information and you will get something not very different from the Internet. Look at the blood that flows in the veins of each of us as a tool that distributes oxygen and energy and any desired substance to even our last single cell. It doesn't seem any different from the system of modern trade- from the industrialized bartering companies to the last local shop. All in all, we are a part of a giant being that we get to call civilization. We have one important distinctiveness though that makes us unlike with the regular human cell. And that is the power of free choice. You see, while a cell follows a previously schemed design, an instinct encoded genetically in it at the very time our first ancestors emerged from the herd of animals we, as free citizens have the power to change our world, to alter the very body we reside in provided we have the will and ingenuity to do so. You would ask, why hasn't our world changed- why is it still the same dump-hole, full of rotting desires, corruption, intrigues, crime and pollution. The answer to that couldn't be any harder.

    A person is smart, people are wild raging animals, capable of tearing apart those who dare stand in the way of the mob, and you know it. The masses lack the understanding of their own power, so they choose leaders to control them, but even the brightest person can prove themselves ineffective when facing the opinions of millions. People must be persuaded to change themselves and their way of life and then to pursue a better world. We have tto change the way we think, we have to change the way we are. We simply do not cherish what we have - instead we look for even more. Even the smallest things can be lost untimely and grieved for. Valuing our local virtues is the only way of building something over them.

    There is nothing more powerful than human potential. There is nothing sadder than the waste of one. Every community on this planet's surface has its heritage - its own group of national traditions that it tries to preserve. Keeping that proves to be the key to success. It is the foundation needed for a complete relationship with every other human being. When people forget who they are - their origin, their values and ambitions, they cut their link with the human race. Unfortunately the number of people like that expands more and more.

     Things do not have to be so pessimistic though. Unlike the cancer in a human body the black sides of the human race can be reconverted by just showing them what they have missed, letting them stick to their birthright in order to make good in the world.

     And after the lesson in anatomy, I'd like to sum up and say that my message today was respect what you have and learn to express yourselves, do not waste your talent and time in excessive thinking and caring about the response to your actions. That's just pointless. For you know - the virtues that we value today will rule the world tomorrow.

    Малко отнесено и с доста добри идеи, които обаче си остават недоразвити, но за 17-годишен бива :)

Колко е уютно, приятно и безопасно да се отказваш преди да си почнал и да се наречеш "реалист". Колко е топло усещането да ми казваш как нещата не могат да станат вместо да ме подкрепиш. Как сърцето ти пее когато има някой друг виновен задето животът ти не е имал песъчинка вълнение- как хубаво си измамил "държавата" като не си пожелал нищо- по този начин и нищо не си изгубил. Така си мислиш ти, сигурно. И казваш, че си "реалист". Казваш ми, че летя в облаците. Какво мисля аз ли? Аз мисля, че ТИ нямаш истинска представа за света, смятам че ТИ си този, който е изгубил връзка с реалността. Забравяш, че всеки път ми казваше "Това не е за теб. Не се занимавай." и аз всеки път постигах успех. Забравяш, че аз сбъднах мечтите си- тези, на които истински държах. И че всеки път ти гледаше отстрани и омаловажаваше успеха ми. Кажи- след като бедността те кара лицемерно да се правиш на скромен, защо постоянно ми говориш за пари? Защо гледаш кой каква кола кара, кой каква джаджа си е купил, и го цениш по притежанията му, нищо че е последен простак и нищо, че това което притежава дори не е нещо особено- просто лъскави боклуци, които ти не можеш да си позволиш. Не знаеш. Но го правиш. Обявяваш се за мъченик и очакваш съчувствие, а никога не си поел риск, никога не си пожелал нещо повече от това, което са ти давали. Доволен си единствено когато развалиш моето настроение, когато ме довлечеш до твоето ниво и ми се подиграеш, защото не съм като теб. Когато ме наречеш "глупак" и аз имам достатъчно достойнство да не ти отговарям. Когато на всеки мой аргумент ти отвръщаш с викове. Биеш се в гърдите и твърдиш, че водиш праведен живот, но завиждаш на много и отчуждаваш дори още повече. Иска ти се да вярваш като мен, но не можеш и се чувстваш слаб. Искаш и аз да съм слаб. Искаш светът да влиза през тясното сателитно прозорче в контролирани граници вечер след осем и това е. Твърдиш, че си вече възрастен и не искаш вече промяна, но кажи- когато беше млад как беше? Имаше ли разлика? Оплакваш се, че си измамен. Кажи, какво направи ТИ, за да си в по- добро положение? Трудил си се. Индийските калайджии малко ли се трудят, нима те са по- добре осигурени. Държавата. Какво е държавата? Трудно ли беше да я смениш? Да я промениш? Разбира се, че ще е трудно. Но не и невъзможно. Как да знаеш, като си се отказал преди да почнеш. Като е толкова уютно, приятно и безопасно да ми казваш как нещата не могат да станат. Може и да летя много близко до слънцето. Може и восъкът ми да не издържи на топлината и да падна. Но поне опитах. Ти какво направи?

МОНТАНА МАЙ- Част втора

Май вика докато въздухът в дробовете му не свърши. После напълни дробовете си и повика още малко. Етажите профучаваха покрай него със свистенето на хеликоптерна перка. Шахтата изведнъж се разшири и се превърна в огромна сферична пещера с пулсиращи магмени жилки по стените. Стори му се, че падането му се забави малко, но все пак продължи в някаква дупка под себе си. Оказа се скална галерия, в която виковете му заехтяха. Май бе вече надолу с главата и видя неправилен кръг да свети на дъното и да се приближава с шеметна скорост. Инстинктивно се предпази с ръце.

Найлонът се разкъса и ярка светлина го заслепи.

“Това е,” помисли си той, “Първо тунела, а после това. Направо съм мъртъв!”

Ала не беше. Повися във въздуха около секунда, после нещо го притегли обратно нагоре. След два метра, мятайки отчаяно с ръце и крака, удари гръб в нещо мъхесто и меко, от което, обаче, го заболя.

За няколко секунди вестибуларният му апарат се оправи и му разкри истината. Долу беше горе и горе беше долу. Не опираше гръб в тавана, а лежеше на тревата.

Изправи се под висок бор и се отръска от игличките. Наоколо стърчаха множество елхички и разни екзотични дървета, от чиито корони чуруликаха песнопойни птички. От едната страна бяха засадени десетина овошки, а от другата- бобени култури. Май се наведе до дупката, от която беше изскочил. Разкъсаният найлон трепкаше от слабо въздушно течение.

- Проклет да съм- каза той и се почеса по тила. След това закрачи по тревата.

По всичко личеше, че бе падал достатъчно дълго, за да премине през кухия гравитационен център на острова, а ускорението му го бе изкачило до тази ботаническа градина на обратната страна.

Вдигна поглед към слънцето. Сигурно не беше нищо повече от кварцова лампа, която се движи по релса в прозрачен купол, а вечер се изгася и се връща обратно на изток. Беше чувал, че на някои каторжни колонии строят такива градини, за да се снабдяват с прясна храна, кислород и за да развеждат журналистите из тях. Казваха, че имали важен психологически аспект, защото напомняли за Земята, Май не вярваше, че тази свежа растителност може да напомня за пренаселената дупка с киселинни дъждове, урагани и земетресения.

Колкото по- напред вървеше, толкова по- нагъсто бяха стволовете на дърветата. Изведнъж върховете на няколко палми се разклатиха и изпод куп широки, нацепени по краищата листа, се появи някакъв ужасяващ звяр с копита и бивни, който пръхтеше заплашително изпод твърдата си кафеникава четина. Тичаше право към Май и сгазваше всяко храстче, изправило се на пътя му. Пилотът успя единствено да се хвърли в някакви къпини, за да избегне болезнения сблъсък.

Виейки, Май се изтръгна от тръните. Звярът беше изчезнал.

За сметка на това, от някъде се появи бос човек със сплъстена руса брада, дълга коса на плитки и кожена препаска. В ръцете си носеше готов за стрелба лък, а на гърба му висеше колчан стрели. По бронзовата кожа на торса му лъщяха множество белези от пробождания и раздирания. На врата му се поклащаха гердани от зъби. Щом забеляза Май, новодошлият му се облещи със сините си очи и изрева:

- Где кабан?

- Моля?

Брадатият тип хвана гърлото на Май с жилавата си лапа и повтори въпроса си:

- Где кабан, сволоч?!

Май се опита бързо да си припомни далечните часове по руски в училище. Успя, за нещастие, да си припомни, че не бе имал такива часове. Освен английски, от космическите езици поназнайваше единствено малко испански. Задушавайки се, успя да посочи към храсталака, в който бе изчезнало животното. Ловецът се засмя пренебрежително и се запъти натам.

Май се задави и се изплю на тревата. От гората се чуха нечленоразделни звуци. След минута от гъсталака се показа руснакът и, крещейки някакви ругатни, притича край Май. След него изскочи глиганът. От гърбицата му стърчаха две стрели и се поклащаха като тореадорски саби. Очите му бяха зачервени и малки облачета пара излизаха от ноздрите на черната муцуна.

Краката на пилота сами побягнаха след руснака. Май чуваше пращенето на клонки, папрат и бамбук зад себе си. Ловецът се покатери на една стройна череша. Май реши да го последва.

- Нет!- извика руснакът и стъпи на главата му. После добави на развален английски:

- Дървото няма издържи. Намери твое!

Май се свлече болезнено на земята и побърза да изкатери прасковата, която растеше в съседство. Глиганът пристигна, опита се да събори стъблото с муцуна и, пръхтейки, заобикаля между спасителните овошки. Май се отпусна на чатала от два клона и си отдъхна. През цялото време руснакът го наблюдаваше с нескрит интерес.

- Ей, американски- извика след малко той- Ти наистина ли си тук?

- И на мен ми е трудно да повярвам.

- Как се озова на острова?

- Онзи андроид, Пешев. Измами ме.

Руснакът ахна.

- Я виноват- каза той- Прощавай за преди малко. Помислих те за халюцинация.

- Няма нищо- Май махна с ръка и погледна надолу. Глиганът го следеше с жажда за мъст.

- Меня зовут Алексей Скрягин- ухили се ловецът. Единият му резец липсваше.

- Монтана Май. Приятно ми е.

Опитаха се да се приближат достатъчно, за да си стиснат ръцете, ала клоните под тях изпращяха заплашително и решиха да го отложат за по- късно.

- Почиму по наполеонки, Май?

- Химическо чистене.

- Откъде си?

- Бета Планета- каза Май, но видя, че Алексей не можа да се сети за мястото- Не си ли я чувал? Както в песничката.

И запя:

“Пурпур в небето,

червено морето,

гори във виолета,

тъмни кабарета,

леки жени и яки момчета

кой не е чувал за Бета Планета?”

Алексей поклати отрицателно глава. Американецът се сети, че бе попаднал в миналото, когато родната му планета все още бе неизвестна китайска колония, недокосната от младежката поп култура.

- Я ми кажи, Алексей...

- Пожалуста, Май, наричай ме Альоша!

- Добре, Альоша, от колко време си на този остров?

Руснакът се зае да брои резките по лъка си. Отне му няколко минути, но накрая заключи с точност:

- Четири години, два месеца и петнадцет дни.

- Какво се случи?

- Служих като медик на борда на “Солнце”, когато уредите ни се повредиха от радиационен фон. Отклонихме се от курса и попаднахме на тази “космическа бензиностанция”. Изглежда някаква българска корпорация решила да построи цяла мрежа от тези в междузвездното преди да фалира. В началото Пешев беше много любезен. Помогна ни да поправим кораба си и ни продаде гориво. Ала когда стана време да тръгнем... Он саботирал двигателите ни и ни помоли да се възползваме от удобствата, докато отново сме готови. Опитахме се да избягаме, но... он бил твърде силен... твърде... умен.

Алексей зарида. Даже глиганът отдолу посърна.

- Намерих убежище в тази градина- продължи след малко руснакът- Където Пешев никога не стъпва. Ала другарите ми имаха по- лоша съдба. Развеждаше ги от столовата в сауната, после в бара, после на игрището за мини голф...

- Альоша?

- После видеозалата. Богородице!

- Альоша?

- И така до безкрай...

- Альоша!

- Да?

- Глиганът умря.

Алексей извади лице от дланите си и избърса сълзи. Животното лежеше вдървено на една страна в тревата.

- Крайно време беше- каза той и ловко заслиза от убежището си- Обикновено обикалят два пъти покрай стъблото и веднага вдигат чепки.

- Искаш да кажеш- попита Май, когато отново се озова на земята- че обикновено ловуваш по този начин?

- Винаги- кимна руснакът, извади голям военен нож от препаската си и се зае да дере глигана – Защо?

Май сложи ръце на кръста си и се огледа наоколо. Някакъв случаен ветрец си поигра с косите му. Беше горещо и задушно и, ако не беше по боксерки, щеше да завиди за препаската на руснака. Последният внимателно разрязваше търбуха на улова си с език между устните.

- Но защо?- попита пилотът- Защо онзи андроид прави такива неща?

- Чувал ли си за трите закона на роботиката?

- Не.

- Е, изглежда българите също.

Май се огледа наоколо със сбърчени вежди. В далечината се чуваха синтетични щурци.

- Альоша, трябва да се махаме.

- Спокойно, имам план- заяви руснакът и продължи мълчаливо да подпъхва юмруци под глиганската кожа, за да я отдели от месото.

- Е?- настоя нетърпеливо Май.

- Всяко нещо с времето си. Първо ще пренощуваме тук.

- Не! Не, не! Трябва да тръгваме веднага!

- Вие, американците. Все бързате. Ще ми помогнеш, ако събереш дърва за огрев.

Май видя, че едва ли щеше да разубеди твърдоглавия корабокрушенец и отиде да търси сухи съчки.

След два часа беше вече тъмно и двамата накладоха огън под черешката, а Алексей стъкми шиш и се зае да върти глигана на него.

- Ето- той извади едно шишенце от колчана със стрели и го подхвърли на Май, който търкаше рамена с длани- Сгрей се малко с това. Нощите тук са доста студени. Особено по долни гащи.

Май отпи една глътка и се задави:

- Що за водка е това?

- От картошки е.

- Не знаех, че се прави от картофи.

- Не от картофи, товарищ, а от картошки- каза Алексей и показа гердана си от огромни коруби на хлебарки. Май се закашля още по- ожесточено:

- Ще ми кажеш ли най- сетне плана си?

- Всичко е просто. Твой кораб здоров, так?

- Да.

- Так! И трябва да стигнем до хангара?

- Да!

- Так- плясна весело с ръце Алексей и на свой ред отпи от водката- А я знаю път хангару! Познавам този остров като петте си пръста!

Руснакът разпери дланта на лявата си ръка. Кутрето му липсваше.

- Ходил ли си преди до там?- попита Май след кратка пауза.

- Нет. Трябваше ми партнер. Господ тебя пратил!

- Защо не тръгнахме още днес?

- Трябва да си починем. Пътят ще е изморителен. Опитай се да поспиш.

Май се примъкна близо до огъня, ала достатъчно далеч, за да не опърли космите по гърдите си, и затвори очи. След малко го сепна далечен, неприятен звук от стържене.

- Какво е това?

- Слънцето- каза руснакът, след като се ослуша- Нали го изключиха. Кварцът трябва да изстине.

На сутринта Май завари глигана опечен, нарязан и натоварен в две торби, ушити от собствената му кожа. Колкото и да се опитваше, Алексей не можа да го убеди да нарами едната.

- Хубаво- тросна се накрая той- Умри от глад, тогава!

След двадесетминутен преход през парниковата джунгла стигнаха до нещо като бетонен вход за бункер, който се издигаше насред една поляна. На стената му бе изрисуван заек с жакетче, който се тюхкаше над позлатен часовник с верижка. Когато влязоха вътре, откриха дупка около две крачки в диаметър, от която въздушните течения надаваха зловещ вой.

- Ами сега- попита Май.

- Сега- скачаме.

- А, не, мерси.

- По- бързо е! И е напълно безопасно. Само се хвани за нещо, когато усетиш, че спираш.

- Сигурно има друг начин.

- Хайде, бе, товарищ, забавно е!- усмихна се Алексей, препъна Май и го блъсна. След това извика след него:

- Като влакче на ужасите е!

Май вика толкова силно, че главата го заболя. Когато отново премина през кухата пещера, чу как руснакът се смее и псува весело някъде зад него. Влязоха в някаква сервизна тръба и скоро вече бяха в асансьорна шахта. Щом усетиха, че скоростта им намалява, се хванаха за една стълба, която вървеше успоредно със стената.

- Весело, а?- задъха се Алексей- Като в Дисниленд!

- О, я млъквай!

Преминаха през клоаки, канали, шахти за пране и шахти за боклук. Катереха се по стълби, чепки кабели, сервизни асансьори и стълбове. За няколко часа преминаха през почти цялата структура на станцията.

- Господи!- възкликна руснакът, докато се катереха между две стъклени тръби.

- Какво има- попита Май и погледна натам, накъдето сочеше Алексей.

Гледката бе размита и вълнообразна от водата, но все пак бе потресаваща. В помещение, облицовано с бели фаянсови плочки, подпрени в кръг на стените на бълбукащо джакузи, се хилеха зловещо половин дузина скелети. Корабокрушенците потръпнаха.

- Мои товарищи, мои братушки!

- Това ли е екипажът ти? Всички са свършили по този начин?

- Не всички- промълви Алексей и извърна поглед- Капитанът и офицерите са в билярдната зала.

Продължиха да се катерят, докато накрая Алексей повдигна един капак и се озоваха в безкраен бял коридор, застлан с червен килим. Тръгнаха по него. След няколко минути от далечината пред тях се чу познат глас:

- Господа! Знам, че сте тук! Сигурно сте изтощени! Нека ви покажа джакузито!

- Как не- просъска Алексей- Ще ни тика във врящата вода, докато пукнем!

- Бързо! Тук!- Май повлече брадатия руснак зад врата с надпис “Видеозала”.

Вътре беше невероятно шумно. Тридесетина души в екстравагантно облекло танцуваха според ритъма на силна музика. На тавана се въртеше диско топка. Алексей защрака с пръсти.

- Какво правиш?- възмути се Май.

- Меся се с тълпата- отвърна руснакът, грабна Май и го повлече между хората, като му крещеше да се отпусне. Постепенно двамата затанцуваха заедно с всички останали.

След малко влезе Пешев. Андроидът подпря рамо на касата на вратата и погледа с видимо удоволствие. Когато се нарадва достатъчно, машината се пресегна към ключа на стената и го щракна. Музиката не спря, но лампите светнаха и тълпата изчезна, разкривайки кълчещите се корабокрушенци. Последните се поклатиха с ритъма още малко.

- Да се смесим с тълпата, а?- прошепна Май- С такова облекло малко изпъкваме.

- Виждам, че господата се забавляват- отбеляза Пешев.

- Точно така, Пешев- окопити се Май и надигна високомерно брадичка- Но ожаднях нещо. Бързо, донеси ми един горещ шоколад! За тебе, Альоша?

Руснакът неловко промълви след кратка пауза:

- Блъди мери, бл... Благодаря ти, Май...

- Отлично- усмихна се като играчка Пешев, излезе и заключи вратата зад себе си.

- Какво, по дяволите, ти стана?- кресна Алексей, ритна вратата и я подпря с гръб.

- Паникьосах се! Поне не ни обезвреди с бластера си.

- Трябва да се измъкнем!

Руснакът отново включи холограмите. Май затанцува с две чернокоси хубавици и се опита да ги заговори.

- Простете- обърна се Алексей към един тип със слънчеви очила и “афро”- Да знаете кода за отключване на тази врата?

- Че кой би искал да си тръгне от тук? Юхуу!- еуфорично му отвърна купонджията.

- Работата е там, че чух за едно страхотно парти в другата видеозала и мисля, че всички трябва да отидем.

- Така кажи, бе, човек- купонджията набра комбинацията на вратата и тя се плъзна встрани. Руснакът нетърпеливо прекрачи прага, а онзи с афро-то продължи:

-Тая седмица не съм се спрял- само по дискотеки. Между другото, много ми харесва брадата т...

Типът се бе опитал да излезе, ала на мига изчезна.

- Тъпи холограми- промълви ловецът.

Пред очите му се разкри друга странна гледка. По червения килим на коридора притича Май, а по петите му търчеше червенокоска с твърде къса пола и крещеше:

- Не ме оставяй! Защо ме оставяш? Всички сте едни и същи!

След малко се скриха, а зад гърба му се обади Май:

- Ще вървим ли? Мислех да взема номерата на онези двете, но после се сетих, че винаги ще знам къде да ги намеря. Хе- хе!

Алексей го изгледа като призрак, после вдигна рамене и поведе към хангара.

На петстотин метра от тях Боже изстреля последния заряд на картечницата на “Прашното куче” и превърна едно симпатично роботче по поддръжката в двадесет и третото петно с цвета на стопен кашкавал върху решетъчния под.

- Мръсна сган- крещеше той по външните високоговорители.

Няколко роботчета бяха успели да се приближат достатъчно и да включат миниатюрните си йонни горелки и се опитваха да пробият лъскавия корпус на кораба, както ги бе програмирал Пешев. Боже изчисли, че щитовете ще издържат още тринадесет минути.

В тази секунда от вътрешността на станцията се показаха спринтиращите корабокрушенци. Зад тях тичкаше Пешев, който зовеше гостите си и феноменално успяваше да не разлее нито капка от горещия шоколад и “Блъди Мери”- то в протегнатите си напред ръце.

- Боже, загрей фотоните!- провикна се Май.

- Чувал съм много молитви в кариерата си на медицински работник- сподели през рамо Алексей- Но не и тази.

Той се прекръсти в движение и сви към купчина ръждясали останки, на които бе боядисано руското знаме. Май се приближи до “Прашното куче”, тичешком разрита роботчетата като тенекиени кутии и се качи на страничната стълба от издълбани в корпуса повърхности.

- Радвам се да те видя, шефе- приветства го Боже- Не че.. мога да те видя, де. Всъщност само отчитам инфрачервеното ти излъчване.

- Млъквай и вдигай “кучето” от земята!- заповяда Май, вече от пилотската кабина, и пое лоста.

Червеникавият кораб се вдигна плавно на метър от пода на хангара, подпомогнат от фотонните си двигатели, и се понесе към Алексей със спуснат колесник. Виждайки това, руснакът изкачи четиридесетметровия търбух на своя ръждив кораб с продълговата кутия под мишница и замаха с ръка. Когато бе достатъчно близо, ловко скочи на единия стабилизатор и допълзя до външния люк.

- Да се махаме оттук, Монти!- дрезгаво се провикна Альоша от барокамерата.

На монитора в пилотската кабина се появи физиономията на Пешев:

- Но, моля ви, сър, къде отивате? Ще ви изстине горещият шоколад!

“Прашното куче” се насочи към спасителния изход, ала портите се затвориха тежко пред него. Май удари по арматурното табло:

- Няма смисъл. Ще затваря портите на хангара всеки път като се опитваме да отлетим... Ще трябва да го убием.

- Имам точно това, от което се нуждаем- заяви хладнокръвно Альоша и извади някакво оръжие от черната кутия- Това е автомат Рубльов 2091. Направен е от рапидна стомана Р- 40. Изстрелва шестнадесет микроснаряди в минута със скорост 10 метра в секунда и разполага с портативен оптичен квантов генератор. Най- доброто лично оръжие на всички изложения.

Май го изгледа:

- Медицински работник, а? И знаеш всичките тези неща?

- Аз съм учил за лекар, но съм се родил руснак!

Двамата излязоха навън и се хванаха за осигурителните въжета, стъпили с един крак във въздуха. Корабът бавно се въртеше около оста си, а ядреният му реактор тихо бръмчеше. Алексей опря приклада на пушката в рамото си, прицели се и натисна спусъка. Чуха се четири откъслечни изстрела. След секунда около недоумяващия Пешев се образуваха четири малки експлозии, които дори не го помръднаха.

- Господа, вярвам, че не се опитвате да повредите собственост на Компанията!

- ‘що не вземеш да го уцелиш, Альоша?- озвери се Май.

- Опитвам се, ама се клатим.

- Я ми го дай това!- Май изтръгна автомата от ръцете на руснака и включи лазерния мерник. След това изчака, докато червената точка не застана на врата на Пешев. Последният все още държеше питиетата в ръце. Май се опита да измисли нещо умно, което да каже преди да натисне спусъка, ала не можа. Вече нямаше търпение да се разкара от този прокълнат остров и да изпие чаша ром в някой долнопробен орбитален бар на Земята, където не стъпваха андроиди.

Микроснарядите прелетяха разстоянието почти мудно и се сблъскаха с гърдите на Пешев. Експлозиите разкъсаха тъканите му и разпръснаха метални чаркове и смазочно масло наоколо. Двете му ръце се откачиха на рамената и паднаха, стиснали чашите. Главата хвръкна нагоре и се завъртя няколко пъти във въздуха преди да изкънти като ютия някъде в дъното на хангара. Остатъците от тялото се стовариха назад сред облак черен дим.

- Боже, помилуй!- прекръсти се Алексей.

- Непозната команда- обади се бордовият компютър.

- Да си призная, ще ми липсва малко- промълви руснакът, без да му обръща внимание- Имаше... някак си... чувство за хумор.

- Да- призна Май, когато скочи долу и разрови с палеца на босия си крак димящите останки- Сигурно е бил душата на Компанията.

Май изщрака някаква команда на терминала, но шлюзовете не помръднаха. На екранчето мигаше надписа: “Въведете парола.” Май поклати глава:

“Няма как да излезем по нормалния начин. Ще трябва да използваме ПУН-а направо от тук.”

- Пуна?- вдигна вежди брадатият корабокрушенец- Македонка ли е?

- ПУН. Принцип на Умопомрачителната Неподвижност. Боже, започни изчисленията! Принципът е лесен за разбиране. Вселената се движи постоянно, нали така? Галактики се разширяват и отдалечават една от друга, звезди се клатят спрямо галактичната ос, планетите се въртят насам- натам. Това, което генератора на Принципа прави, е да изстуди молекулите на кораба толкова, че температурата им пада под абсолютната нула и електроните спират. И, според теорията на относителността, цялата Вселена продължава да се движи покрай кораба, докато той седи на едно място. Проблемът е единствено в изчисленията. Понеже в определен момент от историята, през една точка минават всички звезди, в Хипервремето корабът ти е навсякъде и никъде... Какво толкова смешно има?

- Корабният ти компютър се казва Боже?

- Ей, ти носиш нарязан глиган на гърба си!

- Мерси, шефе- обади се Боже и харддисковете се разпиукаха от удоволствие.

- Стартирай генератора!- отсече твърдо Май.

- Шефе, трябва да ти кажа нещо.

- Готов ли си с изчисленията?

- Да. Ще излезем някъде край Луната.

- Тогава не ми губи времето! Альоша, затегни си коланите! Включи таймера! Спираме след десет... девет... изключи фотоните! Седем...

- Шефе, помниш ли будилника?

- Боже! Не бих искал да забравя нещо повече от него. Две... Едно...

“Прашното куче” излезе от Хипервремето сред син пламък и фреон. Рязко се разклати, като че ли се опитваше да се отръска от остатъците от скреж по корпуса си.

Май отвори очи. Черно- белите петънца пред погледа му се разпръснаха и отстъпиха на красива гледка към огромен сивожълт полумесец, надупчен от кратери. Пилотът си отдъхна с облекчение.

- Може ли да ви напомня, господа - обади се смразяващо спокоен глас от дясната му страна- Че служителите на Компанията на са сувенири?

С плачевно изражение, Май обърна глава. В единия ъгъл на кабината беше се свил Алексей и, шепнейки някакви руски анатеми, размахваше ножа си. Пред него Пешев висеше в безтегловност, а зловещо наивните му очи педантично се въртяха наоколо.

- Това се опитвах да ти кажа, шефе- обади се Боже- Има някаква аномалия в Хипервремето. Затова последният път се появи будилник. Поради някаква причина, генераторът взима на борда нещо за спомен от близкото минало.

МОНТАНА МАЙ- Част първа

Монтана Май

Монтана Май не беше сигурен дали да отвори очи и изруга на ум. Мразеше несигурността, а професията му не предлагаше кой знае какво друго. Не че го беше страх- просто беше чувал какви ли не истории за космически пилоти, които излизали от Хипервремето пред някоя Супер нова и ослепявали от блясъка на хиляда звезди, крещейки от болка с изпържени ретини...

И що за име е Монтана Май? Резултат от грешка. Беше син на марсианка и български емигрант. Когато след раждането му акушер- андроидът попитал бащата какво име са избрали, последният като не знаел езика помислил, че го питат:

“Абе, баце, през къде се минаваше за Видин?”

Тъпата машина беше записала отговора в електронните регистри на Бета Планета, а оттам изтриване няма. Може би затова Монтана Май толкова мразеше андроидите. Заради тях целият му живот бе изпълнен с подигравки и несигурност. Например в академията за космически кадети изречението “Абе, през май май Май е дежурен на етажа” се превърна в неофициален поздрав за цялото общежитие.

Най- сетне отвори очи. Пилотската кабина се тресеше и сини пламъчета танцуваха по предния визьор. Черни и бели точки се бореха за територия на двата монитора. Уредите се надлъгваха.

“Нормално”, помисли си Май, “за излизане от Хипервремето. Но пък нещо хич не е наред с този часовник!”

Във въздуха пред лицето му висеше будилник с крачета и две огромни камбанки над циферблата.

- Боже!

Положението постепенно се нормализираше. Клатенето престана, а светлинките спряха да мигат. Май стисна зъби:

- Боже?

- Да?- отговори му бордовият компютър с леко тенекиен глас- Извинявай, всеки път като ме повикаш си мисля, че се обръщаш към някой друг.

- Къде сме?

Чуха се приглушени припуквания, характерни за електронна мисъл.

- Да видим… Около два и половина парсека встрани от целта. А, да, и към двеста години.

- Това обяснява всичко.

- Как така всичко?

- За изчислителна машина понякога трудно събираш две и две. Имали сме авария и затова пред носа ми плува будилник.

Май разкопча коланите, които се кръстосваха на слънчевия му сплит. Много внимателно протегна ръце към странния предмет.

- Чувал съм такива истории. От контрабандистите, които използват овърклокнати хипервремеви процесори. Понякога, щом излизали от Принципа не където трябва, пред нещастниците се материализирали часовници от миналото, които отмервали минутите до неизбежната им гибел. Разбира се, това е…

- Само легенда?

Пилотът изръмжа:

- Защо трябва винаги да ме прекъсваш? Млъкни за десет минути да помисля!

Май леко постави антиката на свободната седалка на помощник- пилота. Изпука пръстите си и нащрака няколко реда на черната клавиатура. Излезе таблица с пълен анализ. Оказа се точно това, от което се опасяваше. Процесорът не бе издържал  на студа в Хипервремето, както и четири карбуратора, един конвертор и три пукнати резервоара с антифриз. Налагаше се да използва фотонните си двигатели, за да стигне до някоя скала, където да подмени частите и да внесе поправки. Въведе команда и радарът отпрати кълбовидна вълна неутрино в пространството. След петдесет секунди изпрати втора такава вълна, двойно по- бърза от първата. Когато двете се пресякоха, Монтана Май получи сферичен модел на космоса, който го заобикаляше на седемстотин хиляди километра.

- Боже, задай курс към… Боже? Ехо!

На левия монитор се появи жълт таймер, показващ осем минути и петдесет секунди. Май скръсти ръце и прекара следващите седемдесет секунди в кисело мълчание.

- Ех, десет минути мълчание- обади се педантичният метален глас- Не беше лесно, но за теб, шефе...

- Слушай- пилотът се изкуши да разбие арматурното табло и да прегризе кабелите, но се овладя - Кълна се, ако не спреш да ме дразниш, ще те форматирам като едното нищо! Задай курс към най- близкия остров, ако обичаш, за да подменя някои части и да се махаме от тук.

Остров се наричаше всяко парче скала, което не обикаляше около планета и беше по- малко от петнадесет километра в диаметър. Този беше от соларен тип, вместо кратери имаше дълбоки пукнатини, а от една от тях се показваше метален купол с писта, стърчаща като изплезен език.

- Дали е населен?- попита пилотът.

- Аз пък от къде да знам?

Май поклати глава. Понякога си мислеше, че произвеждат изкуствен интелект с глас, само за да държи екипажа буден.

Посрещна ги програма от автоматизиран предавател- изображението беше дъга с надписа “Добре дошли!” на четирите космически езика. На заден фон звучеше приятна асансьорна музика. Сърцевидният кораб кацна плавно в началото на пистата, една огромна вертикална врата се отвори и подвижната лента ги въведе в хангара.

- Тук има кислород и доста добро налягане- заяви Боже. Май взе странният будилник под мишница и пристъпи към декомпресорната камера. След минута бе вече навън, спусна се по стълбата, която обхождаше корпуса на кораба му и скочи на пода от желязна сплав. Металните обкови на кубинките му изчаткаха при удара.

- Добър… ден, сър- чу се приветлив глас. Май се огледа. Хиляди лампи се включиха и го заслепиха за миг. Хангарът напомняше гръдния кош на огромен кит. Навсякъде имаше обширни площадки за излитане. От единия край с ведра походка се задаваше мъж, спретнат в черен костюм.

Май се обърна към него с механична усмивка:

- Летя от Бета Планета за Земята, но процесорът ми се е пропукал. Нещо против да остана няколко часа за поправки?

- Не, разбира се, сър! Задължително.

Нещо не се хареса на Май в учтивото произнасяне на думата “задължително”.

- Защо не оставите роботите да се погрижат, сър, докато вие си починете? Сигурно изгаряте за топла вана? Имаме превъзходен бюфет и широки… легла…

- Чакай малко! Предлагате стаи? Това да не е някой от онези… крайзвездни мотели?

- Но, моля ви, сър- възмути се костюмарът- Това е космическа бензиностанция!

- Простете грешката ми- извини се саркастично Май- Във всеки случай, предпочитам сам да подменя частите. “Прашното куче” си е мой кораб и не съм въодушевен от идеята нечии покрити с грес метални ръце да шават из вътре му. Моля, не се обиждайте.

- О, ни най- малко, сър! Ала се възползвайте от предложението ми! Една вана би ви дошла много добре. Какво не бих дал аз самият да подремна сред топлите мехурчета!

Май се сепна.

- Ъ… как се казвате?

- Пешев, сър!

- Мхм, г-н Пешев, съзнаваш, предполагам, че си… андроид, нали?

- О, да, сър!

Май беше объркан:

- Тогава…смея ли да попитам какво би те привлякло в спането сред топла вода?

- Всичко, сър. Но, за жалост, за мен е невъзможно.

- Защото не спиш и водата би извадила системите ти от строя?

- Главно защото не ми остава време, сър! Работа, нали разбирате?

Монтана Май изпитателно огледа пустеещия хангар.

- Колко време е минало от последния ви.. посетител?

- 282 години, сър! Ще желаете ли да презаредите?

Пилотът недоумяваше. Ето го, с будилник под мишница, насред древна бензиностанция, пред най- учтивия андроид, който някога бе срещал.

- Какво?

- Ще желаете ли да презаредите?

- С какво?

- С гориво.

- С какво?!

Андроидът делово потри ръце като че ли ги миеше под невидима струя вода:

- Разполагаме с течен водород А 2032 и А 2040, течен азот и за по- приключенски настроените- хелий на кубчета.

Май гледаше все едно току- що са му предложили да си подправи супата с жив гущер.

- Ъ, не, мерси. Аз съм на фотонни двигатели.

- Сър?

- Бачкат на ядрена енергия. Генераторът ми има още милион години срок на годност.

- Разбирам. Простете, сър, но бих ли могъл да ви попитам каква е целта на пътуването ви?

Май се приведе под корпуса на “Прашното куче” и внимателно чукна прътите на колесника с будилника, за да се вслуша в кънтенето. След това прокара длан по един стабилизатор, който плавно изпъкваше край фотонните излъчватели като перката на делфин.

- Не мога да ти кажа. Мисията ми е засекретена. Топла вода, казваш? Бих се възползвал след половин час. А сега, ако ме извиниш, имам малко работа. Боже, я сканирай за вируси!

- Няма ти нищо шефе- обади се акуратно бордовият компютър по външните високоговорители- Лека настинка. С малко чесън...

- Не мен, продънена платка такава! Кораба.

Пешев се намеси:

- А, как предпочита да плати ваша милост?

Май отегчено измъкна парче злато от джоба си и го подхвърли на андроида.

- Това стига за поне петнадесет нощувки- ухили се високомерно пилотът- Задръж рестото.

- Благодаря, сър. Нещо друго, сър?

- Да. Да ти се намира антифриз?

***

Май се събуди с главоболие и всичко пред очите му се разтрояваше. Тръсна глава и разтърка клепачи, ала без подобрение.

- По дяволите- изруга- Онази механична маймунка ми е избила контактните лещи!

Сети се, че не носеше контактни лещи. Нещата бавно започнаха да си идват на мястото. Лежеше по боксерки в легло с найлонов балдахин.

- Ще го разглобя!- закани се той и понечи да се изправи, ала му се зави свят,  изгуби равновесие и падна върху синтетичната меча кожа на пода- Болтче по болтче!

Бяха го дрогирали. Ако съдеше по ефекта върху двигателната система, беше с LSD 4000 или Синтетичен рай, каквито продаваха на важните клечки в баровете по орбиталните станции над Бета Планета.

Беше ядосан. Не толкова на собствената си безпомощност, колкото на наивността си. Трябваше да се досети, че досадният рецепционист крои нещо. На боядисаната в безвкусно розово врата се почука.

- Влез!- промълви Май, за своя почуда. Беше се опитал да извика “Върви си заври главата в задника!”

Влезе Пешев и вдигна Май обратно на леглото.

- Как сте, сър? Наслаждавате ли се на престоя си?

- Какво си ми сторил, мръсник такъв?- Май поиска да забие юмрук в полиетиленовото лице на андроида, но вместо това се ухили. Тялото му разбираше заповедите погрешно под влиянието на наркотика.

- Нищо, сър! Просто помислих, че решихте да ни напуснете толкова скоро, защото не сте опитали всичките ни удобства.

- Не- при обикновени обстоятелства Май би поклатил отрицателно глава, но сега само завря показалец в ухото си- Не е така. Сигурен съм, че имате прекрасни удобства. Истината е, че наистина малко бързам...

- За къде, сър? Най- близката звезда е на четири години път.

- Не и ако си с фотонни двигатели!

- Тъй като сте първият ни клиент от 282 години насам- андроидът продължи, като че ли не го бе чул-ще ви предоставя пълната програма. Не се притеснявайте!

Дали наистина му смигна? Или беше от дрогата? Свети луни, проклетият андроид му смигна като приятел от колежа.

- Не се притеснявайте, моля ви- продължи Пешев и извади парче злато от джоба на ризата си- И без това предплатихте за тридесет нощувки, по вашите собствени думи!

Май въздъхна и, не по свое желание, извади показалеца си от ухото и го пъхна в уста. Как да обясни на тази машина от миналото, че след откритието на Философския метод златото се обезцени дотолкова, че вече не струваше даже колкото оловото, от което го правеха? Използваше се единствено като корабен материал за проводници, слънчеви панели и декорация за порцелановите чайници на британските капитани. Дори миячите на тоалетни ядяха със златни прибори. Повечето тоалетни се правеха от злато, защото се почистваха по- лесно. В последно време златото делеше един ред с изолирбанда и каучука в космическите пазарни таблици. С него търгуваха единствено изоставащите испански колонии. Тук обаче, тази благородна жилка щеше да струва на Май много повече.

- Задръж златото- почти проплака пилотът- Само ме пусни да си ходя!

- Не и преди да сте се възползвали от всички услуги, които предлагаме, сър!- приятелски се усмихна Пешев и отиде до вратата- Само почакайте! Имам изненада за вас!

Андроидът излезе, потривайки ръце по онзи отсечен начин, така характерен за микромоторчетата на андроидите.

- Ти не разбираш- провикна се Май след него- Аз трябва да пристигна на Земята още днес! Животът на милиони хора зависи от мен!

Всъщност излъга. Хипервремето го бе изхвърлило на двеста години преди датата, на която трябваше да стигне Земята. Наистина нямаше за къде да бърза. Ала тази бензиностанция го побъркваше.

- Дано да не стори нещо на кораба ми! Боже, опази “Прашното куче!”

- Нямаш грижи, шефе- обади се металически, леко изкривен глас от комуникатора на китката му- Щом онзи продажник те нокаутира, усетих, че не му е чиста работата.

- Стига, бе!- вметна Май- сериозно?

- Вдигнах ултрамагнитните щитове и вече изпържих с картечницата едно роботче по поддръжката, което се приближи. Само трябва да се добереш до хангара...

Чу се изпукване и връзката прекъсна.

Следващите десет минути Май прекара в опити да допълзи до вратата, но успя само да примлясне няколко пъти и да се почеше под пъпа.

- Обичам мъже с класа- обади се тих женски глас, когато Май най- сетне възвърна контрол над тялото си.

Огледа се. В ъгъла до вратата стоеше червенокоса красавица с високи каубойски ботуши, пищни бедра и къса пола. Потникът с тънки презрамки беше скроен по някаква непозната мода, но изпълняваше предназначението си доста сполучливо, подчертавайки красивите извивки под себе си. Между лакираните пръсти на нежната ръка се връткаше цигара. Отнякъде се чу саксофон.

- Е?- повдигна вежди тя.

- Какво?- попита Май, докато се оглеждаше за саксофониста. Маниерите му се бяха изпарили доста по- бързо от ефекта на дрогата.

- Имаш ли огънче?

- Не.

- Въздържател, а- усмихна се тя и разкри идеално подредени перлени зъби- Нищо. Просто щракни с пръсти, същото е.

Май се ококори. Вдигна рамене и подигравателно щракна с пръсти. Забеляза, че палецът му се е запалил. Импулсивно тръсна ръка, за да го загаси, но за свое учудване, не усещаше никаква болка.

- Ако обичаш- красавицата нежно хвана китката на Май и запали цигарата си с три кокетни дръпвания от горящия му палец. След това загаси пламъка с духване. Докосването и беше приятно и някак странно.

- Изглеждаш много напрегнат, сладък- прошепна тя и сложи длан на голото му бедро- Отпусни се!

Май се усмихна накриво:

- Я кажи, онзи... Пешев ли те прати?

- Да. И каза, че си поръчал пълната програма. Не се притеснявай, ще се забавляваме цяла нощ.

- Виж, кукло...

- Не съм никаква кукла!- нацупи се червенокосата- Аз съм психола!

Разбира се. Психола. Триизмерна илюзия, която, за разлика от холограмите, заблуждава всички сетива. Притежава ухание, говори, движи се и докосва. Има даже вкус, можеш да я целунеш и няма да усетиш разликата. Ефектът се постига с подходящата доза наркотик, малко чист кислород и лазерно устройство с микрочип. Психолите бяха широко разпространени миналия век, преди да се разбере, че богатите жени масово ги използват, за да вкарат мъжете си в изневяра и да им отмъкнат всичко с развода.

Тази тук бе с характера на развратена тийнейджърка и пускаше изтъркани реплики от някой древен филм.

- Дойдох, за да направя каквото пожелаеш, сладък. Виждам, че вече си доста напред- психолата кимна към боксерките му на звездички и планети- Ще трябва да те настигна.

Тя понечи да съблече потника си, но Май я спря. Сигурно изглеждаше доста странно отстрани, с ръце, застинали във въздуха.

- Разбирам, че ти си млада, привлекателна, и най- важното, умна жена- започна с началната си реплика от всяко късане- Затова знам, че мога да ти се доверя. На път съм за Земята, натоварен с много важна мисия.

- Каква мисия – заинтригува се електронната илюзия.

- Нося официалното извинение за една реклама.

- Реклама?

- Да. Несполучлива, блудкава и скучна реклама на бира, която, ако не се вземат мерки, ще даде началото на корпоративна война.

- Какво толкова?

- Не разбираш! Корпоративните войни не са това, което бяха. Едно време щяха просто да си погодят някои подмолни номера, да стартират ПиАр кампании и да си изровят мръсните ризи.

- Корпорациите носят ризи?

- В наши дни война между корпорациите се води с лазери, ядрени и неутронни бомби и гравитационни катапулти.

Психолата го гледаше с празен поглед. Е, програмистите бяха докарали това изражение до безупречна близост с някои истински момичета. Май тръсна глава.

- Слушай, как се казваш?

- Както пожелаеш, готин.

- Не, сериозно?

- Не, сериозно!

Пилотът въздъхна.

- Добре. Нона. Как ти се струва Нона?

- Аз съм Нона. Приятно ми е.

Май въздъхна отново.

- Нона, трябва да ми помогнеш да се измъкна от тук. Представи си милионите хора, които ще са ти благодарни. Ще ти издигнат паметник...

- Виж, готин харесваш ми. Затова ще ти помогна.

Точно така. Беше програмирана да е забавна, интересна и интригуваща. Като героиня от филм. Беше естествено да следва неговите собствени реплики. Нали беше клиент, все пак. А и освен всичко Нона бе жена. Май знаеше как да ги манипулира.

- Обичам те- извади най- големия си коз, за да бетонира решението й.

- О, я стига- обади се някой.

Пилотът се обърна и видя точен дубликат на себе си, който стоеше по долни гащи до леглото. Психолата му бе изработила копие.

- Защо мъжете казват такива неща- продължи двойникът- когато имат нужда от една жена? Когато са на път да я зарежат, и никога повече да не я потърсят за нищо?

- Предател- изсъска Май.

- Нямаш време за губене- Нона посочи към порестия таван над леглото с балдахин- Виждаш ли онзи капак? Повдигнеш ли го, ще влезеш в системата от вентилационни шахти. Върви само надолу и ще стигнеш до хангара. Аз... ние ще те покрием.

- Благодаря ти- въодушеви се Май и й удари една целувка. На дубликата си пък удари плесница.

- Това пък за какво- възмути се копието.

- Цял живот искам да го направя- каза Май, докато се качваше се върху леглото- Благодаря ви, това е най- милото нещо, което някой е правил за мен!

- ... или най- извратеното- добави си той под носа, когато се обърна и видя как двете психоли се награбиха и се хвърлиха на леглото с весел смях. Май се вмъкна в шахтата с чувството, че е оставил зад гърба си всичко женско, което някога е носил в себе си.

Пълзя в тъмната шахта около четвърт час. После няколко други тунела се сляха с неговия и придвижването стана по лесно, защото бе по- широко. След десетина минути усети, че се придвижва под наклон. След още пет вече се изискваха доста усилия, за да не се пързулне надолу.

- Не стига това- каза си той- ами и в тези шахти има ужасно течение. Ще настина, както съм само по боксерки.

Кихна и деликатният му баланс се наруши. Дланите му се хлъзнаха. Монтана Май полетя с уплашен писък надолу към непрогледната тъмнина на сервизните подземия.

Защо всичко винаги свършва с плясък, зачуди се пилотът, когато течността го погълна и в ушите му се чу онова забавено спокойно бучене. Не беше вода, защото изплува с много труд. Всъщност въобще нямаше да изплува, ако не се беше сетил да стъпи на дъното. Намираше се в тъмен резервоар, не повече от пет метра в диаметър, ако мoжеше да прецени по плацикането на течността в стените. Запази присъствие на духа и заопипва край себе си.

След няколко минути намери малка стълбичка, вкована в металната стена и се опита да я изкачи. На няколко пъти пропада, защото хлъзгавата течност по него не му позволяваше да хване каквото и да е за повече от секунда. Единствено благодарение на лактите си успя да се измъкне, отваряйки люка на върха.

Спусна се по облата външна стена като по пързалка и стъпи на металния под, където босите му крака отново се подхлъзнаха и падна по гръб.

Внимателно се изправи. Беше мазен и лигав. Успя до известна степен да очисти лицето си и изтръска ръце. На сферичния резервоар, от който бе излязъл пишеше с големи сини букви “Овлажнител за въздух.” Май се сети за контейнерчето с подобен надпис и размерите на кибритена кутийка на борда на “Прашното куче”. И за виненките, които трябваше да чисти от вътрешността му след всяка мисия.

Огледа се наоколо. Над него висяха топлоизолирани тръби, електрически кабели и метални подпори. Намираше се на едно от многото нива, разделени от решетъчни повърхности за ходене. Наоколо бе пълно с огромни резервоари с надписи като “Скорбяла”, “Нишесте” и “Изходни материали”. Тръгна в посоката, в която се надяваше, че е хангара, избягвайки този или онзи изблик на пара от клапаните покрай него. Изведнъж от някъде далеч зад него се чу познат педантичен глас, който го зовеше:

- Сър! Сър, моля ви, тези помещения не са за гости!

- По дяволите!- изруга Май и се затича- Твърде бързо ме откри.

Заобиколи няколко бучащи турбини за пречистване на въздуха, като се хлъзгаше и падаше на всеки завой. Излезе на прав участък и заспринтира, ала изведнъж тялото му го предаде и се свлече с неистови гърчове. Май от дете се въртеше по корабостроителниците и площадките за излитане и не би сбъркал усещането с никое друго. Електрически заряд. Чу как андроидът се приближава към него със спокойна стъпка, а батерията на бластера му се презареждаше с приглушен, нежен писък.

- Сър, тук е опасно. Нека ви заведа обратно в стаята ви.

Май се вдигна от земята и остана приклекнал като хищник на лов. Имаше само една възможност. Ухото му бе толкова привикнало към звука от батериите, че усещаше когато бластера е готов за нов пулс.

Скочи напред точно в този момент. Андроидът безпогрешно стреля, ала синята светкавица дори не мина близо до Май. Вместо това се отклони към една метална тръба и тръгна по нея някъде надолу.

- Заземяване, глупако- извика Май щом се приземи пред Пешев. След това въведе в действие една от умиротворяващите хватки, на които го бяха научили във флота.

Бяха го учили, за жалост, как да умиротворява полупияни контрабандисти или най- много меките, пихтиещи андроидчета от синтетична плът, а не твърд метален български робот от преди петстотин години. Коляното му издрънча в чатала на рецепциониста, а ръката на пилота не успя да избие бластера.

Обърна се кръгом и побягна. Бяга, докато не видя как повърхността пред него свършва, за да се освободи място за дълбока и смъртоносна асансьорна шахта, и се спря.

Разбира се, всичко е относително, както бе казал Айнщайн преди толкова векове. Май спря да тича, ала това не значеше, че е спрял да се движи. Според закона за триенето всяка спирачка имаше нужда от сцепление, за да проработи, а намазаните с овлажнител боси пети не предоставяха такова. Пилотът имаше време единствено да се обърна кръгом във въздуха и да бутне с върховете на пръстите си метала, на който до преди малко бе стъпвал, преди да полети с вик надолу към очевидната си гибел.

Край на първа част