Не, не става въпрос за нещо сексуално, поне не и този път. Така, да видим- днес видях сърничка за първи път в дивата природа, доколкото горичката край кв. Трендафила се брои за дива природа. Припкаше си на спокойствие по старите коловози в началото на една поляна, аз я наблюдавах замръзнал известно време, после тя ме забеляза и за секунда се шмугна в гъсталака. Баш приказка. Да продължим с ретроспекцията за последната седмица- вчера ходих на село- култовото Мичковци, кръстник на моя блог- и полях фиданките си с по кофа вода, онзи ден въртях педалите до Боженци и обратно, преди това пътувах към Габрово със сестра си, а преди това- абе я да започна всичко отначало.
В сряда много започна да не ме свърта из апартамента и свършил- не свършил работата за деня- хвърлих една ябълка, тетрадка и молив в новичката си раница с една презрамка и се отправих към софийския зоопарк. Разбира се, обърках посоката на автобус 102 и стигнах до пазара на Красно село преди да се убедя, че се отдалечавам от дестинацията си, но този малък пропуск единствено затвърди моето решение да срещна дивите зверове. Най- голямо впечатление този път ми направиха овцете, сигурно заради приближаващите празници, не знам- но гледката на преживящото им агънце и миризмата на "дърдонките" им ме успокои и върна в някакви далечни селски спомени. Сурикатите все още се топлеха на купчина под една кварцова лампа, пингвините ги беше понапекло и се бяха изпокрили, видрите отказваха да проявяват интерактивност, а лъвицата нещо се караше на двете лъвчета, задето отказваха да се приберат от двора в клетката, понеже наближаваше време за вечеря. Надзирателят пък се караше на лъвицата, посетителите се бяха скупчили да ги снимат и общо взето липсваше един клоун, за да стане пълен цирк, затова реших, че съм видял достатъчно за един ден. Поседнах навън да се порадвам на пресния печат в туристическата си книжчица със 100-те обекта на България, които трябва да посетиш, за да... ами за да имаш 100 печата и нищо кой знае какво повече, когато забелязах двама колоездачи- баща и син- да изчезват сред дърветата на Ловния парк по някаква пътека. Последвах ги. Разходката си я биваше, но най- запомнящо беше едно дърво, паднало точно на пресечната точка на пътеката с някаква стара железопътна линия. Корените му стърчаха във въздуха, вкопчени в няколко сухи буци пръст, а клоните бяха изтъркани от подметките на други градски туристи, които като мен се бяха провирали през повалената корона. Когато най сетне се измъкнах от леса край семинарията почти съжалих стотиците нещастници, които се припичаха в колите си насред изгорели газове, прахоляк и боклук, очаквайки благоразположението на някой светофар. Минах отзад, близо до онази спирка на трамвай 18, която винаги ми напомня алпийска хижа, и забелязах колко къщи наоколо изглеждат така, сякаш това е било квартал, заселван от немци. Хапнах си мандарини на една пейка на добрия стар площад Журналист, загледан в гълъбите, накацали по радиалните кабели, окачени на стълба в центъра на кръглото площадче.
На другия ден реших, че е време за друг печат и отидох пеша до Природонаучния и Александър Невски. Всеки път, когато минавам от там, съм изненадан колко красиви са сградите в центъра, особено катедралата и Руската църква.
В петък рано сутринта пътувахме за Габрово с Боби, но не пихме кафе, затова на няколко пъти задрямвах. Когато най- сетне със сестра ми домъкнахме чантата, която за трети пореден път бях напълнил с ненужен багаж от София, който спешно трябва да се подари или изхвърли, открихме, че баща ни е заключил не само новата външна звукоизолираща врата, но и вътрешната- нещо, което той обикновено не прави, но изглежда е решил да се подсигури максимално за единия час между неговото излизане и нашето пристигане. Тези предохранителни мерки сякаш работят- всичките глупави изобретения, като например задължителното заключване на стаите преди излизане (с цел бандитите, веднъж влезли безшумно през входната врата, да изгубят присъствие на духа и да вдигнат шум с вратата на хола и примитивния механизъм на ключалката, като по този начин бъдат усетени от живеещите на село съседи от нашия етаж), четирикилограмовото резе, дълго един лакът и окачено на масивен болт, забетониран в стената до входната врата, което се вдига всяка вечер и се спуска сутрин (с цел крадците от цяла България, които ограбват апартаменти само при отсъствието на собствениците да срещнат съпротива когато тръгнат да разбиват с таран входната врата в два часа сутринта), та всички тези мерки сякаш проработиха, защото никой не се опита да ни ограби, но пък за сметка на това нервичките ми станаха на хартиени ленти от постоянните малоумни правила за предпазване на телевизор, видео и четири скърцащи стола. Не обичам да ме посреща заключена врата, особено когато съм пътувал три часа смачкан на някоя седалка, та затова леко попържих, изоставихме багажа у Дидо и се натресохме на баба с бая покупки, за да си спретнем един богат, успокоителен обяд. Когато се обадихме по телефона да съобщим на баща ни, той ни се скара за своята грешка, за да удължи максимално удоволствието и затвори телефона по средата на моето изречение. А щом се прибрахме вечерта и позвънихме, за да ни се отвори сложната противокражбена система, ни посрещнаха отключена врата и тилът на един прегърбен пенсионер, който се прибра в стаята си с нежно мърморене. Евала семейни празници, евала любов! В петък, на 22 април, баща ми с подобаващи нерви за себе си и своите деца, отпразнува петдесет и деветия си рожден ден.
Както и да е, продължаваме със събота, когато теглих майната на всичко, напомпах или напомпих гумите на колелото и реших да видя колко близо мога да стигна до Боженци преди да ми писне. Оказа се, че стигнах до Боженци преди да ми писне, което беше добре дошло за книжката ми с печати. Та значи, забелязал съм, че по габровския край те изнудват да посетиш музея, за да ти дадат печат. Не стига, че си си направил труда да посетиш самото място, да усетиш атмосферата, не стига, че си се зарибил да събираш печати, не стига, че си един на трийсет души на твоята възраст, който си прави труда да се занимава, не стига че "напомпах" и "напомпих" са общо взето, единствения ти пропуск в правописа за разлика от останалите млади изроди, които могат да пишат само на шльокавица, ами и отказват да ти дадат печат, освен ако не си купиш билет за полупразен музей, пълен с прашасали хурки и реплики на бохчи и трикраки столчета, който нямаш нито желание, нито време да посетиш- а отгоре на всичко в шибаната книжчица пише Боженци- архитектурно- исторически резерват, и никъде не пише нищичко за никакъв музей! Но освен тази очевидна дреболия, разходката беше супер. Направих 28 километра с колелото, а в следващия пост ще опиша в подробности това изпълнено с превратности приключение, но сега май ще хапвам.
понеделник, 25 април 2011 г.
четвъртък, 21 април 2011 г.
Животът е страхотен!
Изкарах два чудесни дни, но сега съм твърде разбит, за да ги опиша. Утре ще ставам рано, за да пътувам към Габрово за Великден. Чувствам се страхотно! The world is my playground! Възможностите са неограничени! Лека нощ, Вселена!
вторник, 19 април 2011 г.
Вчера изпратих втория си разказ на едно полулярно списание за научна фантастика. Много се надявам да го публикуват, но важното е, че изпратените разкази ми дават усещането за завършеност. Миналата седмица ходих на църква и много ми олекна- нямам обяснение, защото не съм почитател на църквата, но изглежда всички храмове имат способността да насочат добрите ни мисли и да ни позволят да се концентрираме върху нашето добруване и добруването на останалите. Бих се определил като силно вярващ, но не бих казал, че идеята за троицата, светците и иконите ме привлича особено. От друга страна, израснал съм в град с възрожденска слава и източноправославните храмове ми действат успокояващо.
Минала е почти цяла седмица от последната ми публикация, но този път мисля да продължа, за разлика от всички предишни дневници, в които съм писал два- три дни, преди да ги зарежа. Върнах се от пазар в отлично настроение- преди да излеза направих цигун- упражненията за дишане- и сякаш товар бе свален от гърба и очите ми. Намерих на едно място да продават царевичен хляб и лакомо го излапах целия с репички и зелен лук. Ами така де, заслужавам.
В неделя ходихме на село Гара Лакатник със Серж. Искам да е ясно, че е село ГАРА Лакатник, а не онова скучно село Лакатник нагоре по склона, които за име имат само една- единствена дума. Както и да е, след като изяснихме тези и други разлики, двамата обиколихме селото, разгледахме забележителностите, измежду които и една стръмна, кална пътека, кръстена Улица Здравец, и се отправихме към петолъчката, която е надвиснала заедно с един огромен кръст на върха на отвесните скали, които сякаш чакат само да ги погледнеш, за да се сгромолят надолу към криволичещия Искър.
Ех, Искър- бях измислил гениална поредица от алеково-вазови сравнения за виещата се като змия река и следващия я железен път, безсмъртните зъбери, в които предците ни от княжески времена са пробили като пломбички тунелите си, приспивното тракане на влаковия колесник, смяната в цветовете на прорязаните от водата склонове според състава на почвата им- кафяво, черно, сиво, червено- но за жалост всички тези гениални литературни описания ми се изплъзнаха в хватката на следобедната дрямка, затова ако някой иска наистина да разбере къде съм ходил, ще трябва да отиде на свой ред.
Почувствах се жив- това е. Жив, дишащ, с пулсиращи мускули, за които отдавна бях забравил, че съществуват. Краката ми сякаш сами искаха да продължат нагоре след всеки завой на стръмната пътека. След кратка визита в Темната дупка- която при липсата на нещо по- мощно от фенерче-ключодържател, неизбежно сметнахме за скучна- се заизкачвахме покрай великанския гребен на скалата и дървената къщичка за алпинисти и птички, вкована в ръба му. Постоянно срещахме хора, дошли на разходка или излет- запалили огън, разляли бира, те се търкаляха по свежата тревна постелка и гръмогласно се смееха.
На всяка почивка побеждавах страховете си- преди няколко години това щеше да е просто някакво обикновено изкачване, макар и със страхотна гледка- сега все едно се спусках полека в басейна на своето спокойствие, притеснявайки се да не би водата да се окаже твърде гореща. Чувствах болка в черния дроб, в краката, в гърба, но скоро се научих да не и обръщам внимание и да я обичам, защото тя е там, за да ми каже, че все още съществувам. Болката ми казва, че нещо в мен работи и може би, just maybe- тялото ми се самопоправя. Дай му само време и подходящи условия. Във всеки случай аз се справих с изкачването отлично, а след като стигнахме до кръста, бях готов за много повече.
Големият метален кръст бе издигнат там в памет на загиналите планинари и алпинисти в началото на хилядолетието. Седнал до ръба аз гледах надолу към Искър, който от толкова високо напомняше дере, а самосвалите в двора на някаква стара манифактура бяха като играчки- гледах към синия вълнообразен хоризонт, който Балкана чертаеше във всички посоки, и се почувствах завършен. Сякаш си спомних нещо отдавна забравено. Не знам какво е, и тогава не знаех- но е там, на ръба на мисълта.
Продължихме нагоре, жадни за още. Паметникът на септемврийското въстание от 23-та не ни задоволи, преминахме боровата горичка и тръгнахме по някакъв път, който ни отведе до обширна поляна, досущ обработваемо плато, която бе дори по- високо от скалите. Срещу нас започнаха да се откриват склонове, все още покрити със сняг, за чието съществуване нямаше как да се досетим от железопътната линия, сякаш потънала на километър под краката ни. Миришеше на миналогодишна слама; диви ягоди бяха пуснали листа, а овошките издаваха присъствието си насред останалите дървета с белите си цветове. Минахме през махалата на някакво село и решихме да слезем по асфалтирания път, който се виеше надолу в продължение на осем километра.
Завоите на този път ни научиха на истинско смирение. От време на време успявахме да минем накратко по някоя пътека надолу по склона и да спестим пет минути, но се видяхме принудени да се движим заедно с колите. Когато някое превозно средство ни задминеше, ние го срещахме отново и отново, показвайки се със спокоен рев някъде по нагъната асфалтена ивица под нас. След безброй завои най- сетне стигнахме дерето на някакъв пресъхнал приток на реката и видяхме оголени червените скали, които бяхме забелязали от селото преди часове. Серж предположи, че от подобен червен камък е изградена гробницата- паметник горе на билото.
Харесаха ми предположенията и обясненията, които имахме за нещата наоколо- сякаш отново от нас се искаше да мислим без чужда помощ, без леснодостъпната информация на Интернет и медиите- наблюдавахме орлите, обсъждахме далечните къщи и плевни, индустрията на селата, стопанството и неговия упадък, чудната зеленина на тамошните треви, опитвахме да си припомним имената на някои дървета и птици, ориентирахме се, пресмятахме разстоянието в часове. Понякога мъжете имат нужда точно от това, за да се чувстват нормално. Не бях имал подобно изживяване от много отдавна. А всичко е толкова просто и достъпно- един билет за влак и малко пари за храна. Важна е и компанията.
Най- сетне пристигнахме отново до кръчмата с оригиналното име "Пещерата" и хапнахме отдавна мечтаните кюфтета с пържени картофи и зелева салата, докато дойде време за влака. Вкусът на яденето бе подправен с блажената умора и тези кюфтета бяха едни от най- засищащите в живота ми. Нямам търпение за следващото подобно приключение.
В неделя ходихме на село Гара Лакатник със Серж. Искам да е ясно, че е село ГАРА Лакатник, а не онова скучно село Лакатник нагоре по склона, които за име имат само една- единствена дума. Както и да е, след като изяснихме тези и други разлики, двамата обиколихме селото, разгледахме забележителностите, измежду които и една стръмна, кална пътека, кръстена Улица Здравец, и се отправихме към петолъчката, която е надвиснала заедно с един огромен кръст на върха на отвесните скали, които сякаш чакат само да ги погледнеш, за да се сгромолят надолу към криволичещия Искър.
Ех, Искър- бях измислил гениална поредица от алеково-вазови сравнения за виещата се като змия река и следващия я железен път, безсмъртните зъбери, в които предците ни от княжески времена са пробили като пломбички тунелите си, приспивното тракане на влаковия колесник, смяната в цветовете на прорязаните от водата склонове според състава на почвата им- кафяво, черно, сиво, червено- но за жалост всички тези гениални литературни описания ми се изплъзнаха в хватката на следобедната дрямка, затова ако някой иска наистина да разбере къде съм ходил, ще трябва да отиде на свой ред.
Почувствах се жив- това е. Жив, дишащ, с пулсиращи мускули, за които отдавна бях забравил, че съществуват. Краката ми сякаш сами искаха да продължат нагоре след всеки завой на стръмната пътека. След кратка визита в Темната дупка- която при липсата на нещо по- мощно от фенерче-ключодържател, неизбежно сметнахме за скучна- се заизкачвахме покрай великанския гребен на скалата и дървената къщичка за алпинисти и птички, вкована в ръба му. Постоянно срещахме хора, дошли на разходка или излет- запалили огън, разляли бира, те се търкаляха по свежата тревна постелка и гръмогласно се смееха.
На всяка почивка побеждавах страховете си- преди няколко години това щеше да е просто някакво обикновено изкачване, макар и със страхотна гледка- сега все едно се спусках полека в басейна на своето спокойствие, притеснявайки се да не би водата да се окаже твърде гореща. Чувствах болка в черния дроб, в краката, в гърба, но скоро се научих да не и обръщам внимание и да я обичам, защото тя е там, за да ми каже, че все още съществувам. Болката ми казва, че нещо в мен работи и може би, just maybe- тялото ми се самопоправя. Дай му само време и подходящи условия. Във всеки случай аз се справих с изкачването отлично, а след като стигнахме до кръста, бях готов за много повече.
Големият метален кръст бе издигнат там в памет на загиналите планинари и алпинисти в началото на хилядолетието. Седнал до ръба аз гледах надолу към Искър, който от толкова високо напомняше дере, а самосвалите в двора на някаква стара манифактура бяха като играчки- гледах към синия вълнообразен хоризонт, който Балкана чертаеше във всички посоки, и се почувствах завършен. Сякаш си спомних нещо отдавна забравено. Не знам какво е, и тогава не знаех- но е там, на ръба на мисълта.
Продължихме нагоре, жадни за още. Паметникът на септемврийското въстание от 23-та не ни задоволи, преминахме боровата горичка и тръгнахме по някакъв път, който ни отведе до обширна поляна, досущ обработваемо плато, която бе дори по- високо от скалите. Срещу нас започнаха да се откриват склонове, все още покрити със сняг, за чието съществуване нямаше как да се досетим от железопътната линия, сякаш потънала на километър под краката ни. Миришеше на миналогодишна слама; диви ягоди бяха пуснали листа, а овошките издаваха присъствието си насред останалите дървета с белите си цветове. Минахме през махалата на някакво село и решихме да слезем по асфалтирания път, който се виеше надолу в продължение на осем километра.
Завоите на този път ни научиха на истинско смирение. От време на време успявахме да минем накратко по някоя пътека надолу по склона и да спестим пет минути, но се видяхме принудени да се движим заедно с колите. Когато някое превозно средство ни задминеше, ние го срещахме отново и отново, показвайки се със спокоен рев някъде по нагъната асфалтена ивица под нас. След безброй завои най- сетне стигнахме дерето на някакъв пресъхнал приток на реката и видяхме оголени червените скали, които бяхме забелязали от селото преди часове. Серж предположи, че от подобен червен камък е изградена гробницата- паметник горе на билото.
Харесаха ми предположенията и обясненията, които имахме за нещата наоколо- сякаш отново от нас се искаше да мислим без чужда помощ, без леснодостъпната информация на Интернет и медиите- наблюдавахме орлите, обсъждахме далечните къщи и плевни, индустрията на селата, стопанството и неговия упадък, чудната зеленина на тамошните треви, опитвахме да си припомним имената на някои дървета и птици, ориентирахме се, пресмятахме разстоянието в часове. Понякога мъжете имат нужда точно от това, за да се чувстват нормално. Не бях имал подобно изживяване от много отдавна. А всичко е толкова просто и достъпно- един билет за влак и малко пари за храна. Важна е и компанията.
Най- сетне пристигнахме отново до кръчмата с оригиналното име "Пещерата" и хапнахме отдавна мечтаните кюфтета с пържени картофи и зелева салата, докато дойде време за влака. Вкусът на яденето бе подправен с блажената умора и тези кюфтета бяха едни от най- засищащите в живота ми. Нямам търпение за следващото подобно приключение.
сряда, 13 април 2011 г.
За да получиш, трябва да дадеш
Онзи ден беше организирана благотворителна изложба на снимки, които Жоро- приятел от университета- е заснел през последните две години там. Имаше търг с големи разпечатки на гланциран картон и началната цена беше 40 лева. Идеята му е възхитителна и много хора се включиха. Аз също купих две. Почувствах се страхотно. За първи път участвах в търг и наддаването и трите удара по камбанката, редуващи се с фамилията ми, ми дадоха някакво усещане за важност. Получил съм толкова много от Япония и японския народ, че парите, които дадох са нищо, но все пак се радвам- надявам се да съм помогнал. Мина един месец от разрушителното цунами, което помете североизточното японско крайбрежие и погуби толкова много, а още повече остави без дом. Вчера изпратих две мускалчета с розово масло и една малка глинена паничка за подправки на Кобаяши-сан в Токио. Щях да и ги дам преди да си тръгне обратно през февруари, но се разболях. Не знам какво ли е усещането да прекараш две години далеч от родината и да се върнеш, само за да станеш свидетел на подобно бедствие няколко дни след това. Не искам и да разбирам, но ми се иска да помогна. Както казва Шри Шри Рави Шанкар, "Разбери какво можеш да направиш за другите, и сърцето ти ще разцъфне."
вторник, 12 април 2011 г.
Кошмарът
Не знам къде съм точно. Прилича на детската ми стая, ала мебелите са различни. Виждал съм ги някъде... По телевизионните реклами. Лежа в леглото и гледам към тавана. Тъмно е. Страх ме е... Не от мрака. От последствията. Изпълнен съм с чувство за вина, но не знам какво съм направил. Ала ще дойдат хора, които искат да ме накажат. Така ме е страх... Ако не бях сам, сигурно щях да се разведря, ала наоколо няма никой. И е толкова тихо... Чувам как бие сърцето ми. Поглеждам през прозореца. Сградите навън не се виждат, а само жълтите кутийки на прозорците им ме наблюдават със студено безразличие. Стряскам се и дръпвам одеалото към себе си. Нещо човърка по вратата на стаята ми. Някой се опитва да влезе. Сигурно искат да ми навредят. Няма кой да ги спре. Звуците са потайни- опитват се да не вдигат шум, за да не ги усетя, искат да ме изненадат докато спя. Страхът ми се превръща в яростта на приклещен от лъвици бивол. Знам, защото съм виждал какво прави отчаяният бивол по телевизията.
Обръщам се, за да потърся нещо, с което да се защитя. Виждам лека секира със здрава дръжка. Не се замислям от къде се е взела, много хора крият секири под леглото си, в случай че изпаднат в ситуация като моята... Хващам секирата и в този момент вратата се отваря. Хвърлям оръжието си към правоъгълната сянка, която се показва откъм коридора. Чува се приглушен неразбираем вик и падането на нечие тяло. Треперя... Отвивам се и бавно пристъпвам към вратата. Изведнъж всичко светва и се появява някакъв тип с руса брада и кожени панталони. Не ме е страх от него, знам, че ми е приятел, въпреки че не мога да си спомня как се казва.
„Какво си направил?!“, казва той. Поглеждам към пода на коридора. Там лежи красивото тяло на младо момиче, облечено само във виолетови бикини, а главата му е разсечена от секира и кръвта се е разплискала навсякъде- по стените, по пода, по стойката за обувки...
„Забърсах я в един бар, избягала от техните..“, казва ми русият тип, „Даже не знам как се казва... Доведох я тук да се позабавляваме, ала тя ожадня. Търсила е банята в тъмното и е попаднала в твоята стая“
Чак сега осъзнавам кой съм и какво съм направил. Аз съм дребен престъпник, младеж, чиито живот е свършил, защото е крал и мамил толкова много, че параноята му го е подтикнала да извърши хладнокръвно убийство. Ала съквартирантът ми, русият тип, казва, че ще ми помогне. Той е истински приятел, въпреки че не мога да се сетя за името му...
Почистихме кръвта и занасяме тялото в банята. Нарязваме месото на къси парчета, а за костите използваме малко трионче. Повръщам постоянно, ала моят приятел ми вдъхва кураж със спокойствието си.
Минават няколко дни... Изнасяме трупа на части в черни найлонови торби и ги хвърляме в различни контейнери из целия град, за да не могат да ни заподозрат в нищо. Чувствам се ужасно през цялото време. Съвестта ме гложди, ала желанието да бъда свободен и никой да не разбере за ужасното ми деяние е по- силно от чувството за справедливост. Всеки ден умирам по стотици пъти, когато чуя как някой слиза от асансьора на нашия етаж, когато някое хлапе хвърли пиратка или когато видя от прозореца си някоя улична котка да се навърта край контейнера на ъгъла. Пред очите ми се изреждат видения на хора, намерили части от трупа на момичето, полицаи и комисари, чиито разследвания водят право към мен. Параноята ми ме подтикна да извърша убийство, а сега убийството храни параноята ми с късове, много по- големи от тези, които нарязахме. Русият ми приятел не се притеснява, за него всичко е приключило благополучно, въпреки че в банята още се търкалят две торби с вътрешности и един крак.
Сутрин е. Събуждам се... Въздухът е чист. Слънцето грее. Чувството за вина е изчезнало напълно. Не знам на какво се дължи, но нещо ми подсказва, че съм освободен от всички грижи на света. Ставам и отивам в кухнята. Хвърлям чаша чай в микровълновата, включвам телевизора, и когато се обръщам, на масата е седнало младо момиче. Красива е и се усмихва... Всичко е така приятно.
„Не се притеснявай“, казва тя, „Аз съм жива. Онова беше просто сън.“ Русият ми приятел го няма, мисля, че никога не е съществувал. Защо си бях въобразил, че съм убиец? Отивам и сядам до нея. Ухае на слънчев следобед пред някой фонтан. По- красива е и от най- хубавото момиче от мечтите ми. И е с мен...
Прекарваме деня в разходки и смях. Аз хващам скакалци в парка, а тя се плаши от тях, купува ми сладолед, а аз го подарявам на някакъв скитник. Накрая се прибираме вкъщи изтощени, но весели, и кротко заспиваме в прегръдките си...
Отново съм буден. До мен няма никой. Уханието на радост и топлина е изчезнало. Заместват го неспокойствие от липсата и непирятно чувство за нещо извършено, ала забравено. Изтичвам до банята. Отварям вратата ръцете ми изтръпват, а устните се разтреперват. Крещя със всички сили. На пода лежи отрязан под коляното женски крак , потопен в кървава слуз и дълги, сплъстени косми...
Крача устремено към полицията. Русият ми приятел ме следва по петите. Не мога да си спомня името му. Опитва се да ме разубеди. Казвам му да се разкара. Той ме обвинява, задето искам да ни затворят и двамата, понеже ченгетата ще го сметнат за съучастник. Казвам му да не се притеснява. Влизам в един магазин да си купя дъвки. Не знам защо... Сигурно искам да се успокоя преди да продължа. Русият ми прятел се ядосва, удря с длани по витрината и си заминава. Докато върви нагоре по улицата, го посочвам на продвача и го питам:
„Виждаш ли онзи човек там?“
„Русия ли? Да.“
„Сигурен ли си?“
„Да.“
„Какво пък“, лапвам една дъвка и прибирам останалите в джоба си, „Може и теб да съм си те измислил.“
Опитът ми да се предада се оказва неуспешен. Следователят казва, че не са намерили нищо в апартамента ми. А аз дори не знам името на жертвата си. Казва ми да се наспя и да си намеря хоби. Нима ще ми се размине?
Живях така няколко дни. Вчера, докато хвърлях боклука, видях ръка с лакирани нокти да се подава от един контейнер. Изтичах и доведох следователя. Обърнахме контейнера, ала там нямаше нищо освен развалени храни, използвани филтри за кафе и стари вестници. Следователят ме помоли да не го занимавам повече с глупостите си. Причерня ми. Взех една счупена бутилка и му прерязах гърлото. Сега вече не ми мърдаше елактрическия стол.
Умъртвиха ме по пладне в студен есенен ден. Сложиха ми черна качулка, за да не гледат разкривеното ми лице. Не усетих кой знае какво, само една жълта светлина се спусна над клепачите ми. После тя отново се усмихна и седна на кухненската ми маса...
Абонамент за:
Публикации (Atom)