Дневници

Намерих нещо, което съм писал преди години, може би през 2006-та:

   "Какво е времето?
    Ако приемем простото обяснение- праволинейната поредица от състояния, то защо толкова често ни се струва, че цивотът ни се повтаря, че сме съществували преди или че едно и също нещо се случва няколко поредни пъти?
И кой може да улови и измери времето. Вярващите в превъзходството на човешката раса са убедени, че часовниците и календарите успяват да свършат работа, но тези устройства следят поредицата на състояния, не могат да я обяснят и ситематизират. В крайна сметка, ако може да се вярва на Айнщайн часовниците дори цъкат по- бавно при скорост, близка до светлинната.
Не е ли всичко относително? Знаем, че в недрата на Земята действат неспирни нагъвателни процеси, че планетат ни се движи с шеметна бързина по елипсовидна траектория и се върти около собствената си ос, че океаните превземат все повече и повече от сушата, но честно казано- всичко около нас не би могло да изглежда по- неподвижно, и ако не беше Дискавъри и онези далечни дни в началното училище, едва ли щяхме да смятаме Земята за нещо повече от просто по- голямо парче камък. Наблюденията на свикнал с постоянното движение на слънцето и животните не биха посочили нищо друго.
Човешкият живот е безсмъртие за еднодневката. Костенурката гледа с презрение на краткотрайните акули. Историята на цялата Британска империя е занимавка в пясъчника за Еверест. Как тогава бихме могли да очакваме от светкавицата да не вижда в нас неподвижни статуи, които се блещят насреща и през целия и милисекунден живот? Не. Не поредица от състояния определят времето, анещо много по- абстрактно в очите на учените- мисълта. Спомените от миналото, чувствата на настоящето и надеждите за бъдещето.
Ако си представим живота без дори най- краткотрайния спомен, то всичко би изглеждало неподвижно и понятие за време нямаше да съществува. Топката ще изглежда застинала във въздуха за този, който не си спомня как е била хвърлена. Повърхността на морето- замръзнал килим..."

А ето и някои думи на Кришнамурти, които ми се случи да прочета миналата седмица:

"И така, за да отидем отвъд, е необходимо изключително внимание. Това всеобхватно внимание, в което няма усещане за личност и промяна, може изцяло да освободи ума от самосъзнанието и тогава ще сме свободни от тъгата. (...)
Животът е в непознатото, драги мой, но ние се придържаме само към една малка изява на този живот, а именно паметта. Тъй като тя е сама по себе си незавършена мисъл, това към което се придържаме е нереално и необосновано. Разумът се придържа към изпразнената от смисъл памет, а паметта е разумът и вътрешната личност, на каквото и равнище да я погледнем. И така разумът, който действа в полето на познатото, никогата не би възприел непознатото. единствено когато живеем с непознатото в състояние на абсол'тна несигурност, е възможно страхът да изчезне и с това да се появи осъзнаването и възприемането на действителността."