Монтана Май
Монтана Май не беше сигурен дали да отвори очи и изруга на ум. Мразеше несигурността, а професията му не предлагаше кой знае какво друго. Не че го беше страх- просто беше чувал какви ли не истории за космически пилоти, които излизали от Хипервремето пред някоя Супер нова и ослепявали от блясъка на хиляда звезди, крещейки от болка с изпържени ретини...
И що за име е Монтана Май? Резултат от грешка. Беше син на марсианка и български емигрант. Когато след раждането му акушер- андроидът попитал бащата какво име са избрали, последният като не знаел езика помислил, че го питат:
“Абе, баце, през къде се минаваше за Видин?”
Тъпата машина беше записала отговора в електронните регистри на Бета Планета, а оттам изтриване няма. Може би затова Монтана Май толкова мразеше андроидите. Заради тях целият му живот бе изпълнен с подигравки и несигурност. Например в академията за космически кадети изречението “Абе, през май май Май е дежурен на етажа” се превърна в неофициален поздрав за цялото общежитие.
Най- сетне отвори очи. Пилотската кабина се тресеше и сини пламъчета танцуваха по предния визьор. Черни и бели точки се бореха за територия на двата монитора. Уредите се надлъгваха.
“Нормално”, помисли си Май, “за излизане от Хипервремето. Но пък нещо хич не е наред с този часовник!”
Във въздуха пред лицето му висеше будилник с крачета и две огромни камбанки над циферблата.
- Боже!
Положението постепенно се нормализираше. Клатенето престана, а светлинките спряха да мигат. Май стисна зъби:
- Боже?
- Да?- отговори му бордовият компютър с леко тенекиен глас- Извинявай, всеки път като ме повикаш си мисля, че се обръщаш към някой друг.
- Къде сме?
Чуха се приглушени припуквания, характерни за електронна мисъл.
- Да видим… Около два и половина парсека встрани от целта. А, да, и към двеста години.
- Това обяснява всичко.
- Как така всичко?
- За изчислителна машина понякога трудно събираш две и две. Имали сме авария и затова пред носа ми плува будилник.
Май разкопча коланите, които се кръстосваха на слънчевия му сплит. Много внимателно протегна ръце към странния предмет.
- Чувал съм такива истории. От контрабандистите, които използват овърклокнати хипервремеви процесори. Понякога, щом излизали от Принципа не където трябва, пред нещастниците се материализирали часовници от миналото, които отмервали минутите до неизбежната им гибел. Разбира се, това е…
- Само легенда?
Пилотът изръмжа:
- Защо трябва винаги да ме прекъсваш? Млъкни за десет минути да помисля!
Май леко постави антиката на свободната седалка на помощник- пилота. Изпука пръстите си и нащрака няколко реда на черната клавиатура. Излезе таблица с пълен анализ. Оказа се точно това, от което се опасяваше. Процесорът не бе издържал на студа в Хипервремето, както и четири карбуратора, един конвертор и три пукнати резервоара с антифриз. Налагаше се да използва фотонните си двигатели, за да стигне до някоя скала, където да подмени частите и да внесе поправки. Въведе команда и радарът отпрати кълбовидна вълна неутрино в пространството. След петдесет секунди изпрати втора такава вълна, двойно по- бърза от първата. Когато двете се пресякоха, Монтана Май получи сферичен модел на космоса, който го заобикаляше на седемстотин хиляди километра.
- Боже, задай курс към… Боже? Ехо!
На левия монитор се появи жълт таймер, показващ осем минути и петдесет секунди. Май скръсти ръце и прекара следващите седемдесет секунди в кисело мълчание.
- Ех, десет минути мълчание- обади се педантичният метален глас- Не беше лесно, но за теб, шефе...
- Слушай- пилотът се изкуши да разбие арматурното табло и да прегризе кабелите, но се овладя - Кълна се, ако не спреш да ме дразниш, ще те форматирам като едното нищо! Задай курс към най- близкия остров, ако обичаш, за да подменя някои части и да се махаме от тук.
Остров се наричаше всяко парче скала, което не обикаляше около планета и беше по- малко от петнадесет километра в диаметър. Този беше от соларен тип, вместо кратери имаше дълбоки пукнатини, а от една от тях се показваше метален купол с писта, стърчаща като изплезен език.
- Дали е населен?- попита пилотът.
- Аз пък от къде да знам?
Май поклати глава. Понякога си мислеше, че произвеждат изкуствен интелект с глас, само за да държи екипажа буден.
Посрещна ги програма от автоматизиран предавател- изображението беше дъга с надписа “Добре дошли!” на четирите космически езика. На заден фон звучеше приятна асансьорна музика. Сърцевидният кораб кацна плавно в началото на пистата, една огромна вертикална врата се отвори и подвижната лента ги въведе в хангара.
- Тук има кислород и доста добро налягане- заяви Боже. Май взе странният будилник под мишница и пристъпи към декомпресорната камера. След минута бе вече навън, спусна се по стълбата, която обхождаше корпуса на кораба му и скочи на пода от желязна сплав. Металните обкови на кубинките му изчаткаха при удара.
- Добър… ден, сър- чу се приветлив глас. Май се огледа. Хиляди лампи се включиха и го заслепиха за миг. Хангарът напомняше гръдния кош на огромен кит. Навсякъде имаше обширни площадки за излитане. От единия край с ведра походка се задаваше мъж, спретнат в черен костюм.
Май се обърна към него с механична усмивка:
- Летя от Бета Планета за Земята, но процесорът ми се е пропукал. Нещо против да остана няколко часа за поправки?
- Не, разбира се, сър! Задължително.
Нещо не се хареса на Май в учтивото произнасяне на думата “задължително”.
- Защо не оставите роботите да се погрижат, сър, докато вие си починете? Сигурно изгаряте за топла вана? Имаме превъзходен бюфет и широки… легла…
- Чакай малко! Предлагате стаи? Това да не е някой от онези… крайзвездни мотели?
- Но, моля ви, сър- възмути се костюмарът- Това е космическа бензиностанция!
- Простете грешката ми- извини се саркастично Май- Във всеки случай, предпочитам сам да подменя частите. “Прашното куче” си е мой кораб и не съм въодушевен от идеята нечии покрити с грес метални ръце да шават из вътре му. Моля, не се обиждайте.
- О, ни най- малко, сър! Ала се възползвайте от предложението ми! Една вана би ви дошла много добре. Какво не бих дал аз самият да подремна сред топлите мехурчета!
Май се сепна.
- Ъ… как се казвате?
- Пешев, сър!
- Мхм, г-н Пешев, съзнаваш, предполагам, че си… андроид, нали?
- О, да, сър!
Май беше объркан:
- Тогава…смея ли да попитам какво би те привлякло в спането сред топла вода?
- Всичко, сър. Но, за жалост, за мен е невъзможно.
- Защото не спиш и водата би извадила системите ти от строя?
- Главно защото не ми остава време, сър! Работа, нали разбирате?
Монтана Май изпитателно огледа пустеещия хангар.
- Колко време е минало от последния ви.. посетител?
- 282 години, сър! Ще желаете ли да презаредите?
Пилотът недоумяваше. Ето го, с будилник под мишница, насред древна бензиностанция, пред най- учтивия андроид, който някога бе срещал.
- Какво?
- Ще желаете ли да презаредите?
- С какво?
- С гориво.
- С какво?!
Андроидът делово потри ръце като че ли ги миеше под невидима струя вода:
- Разполагаме с течен водород А 2032 и А 2040, течен азот и за по- приключенски настроените- хелий на кубчета.
Май гледаше все едно току- що са му предложили да си подправи супата с жив гущер.
- Ъ, не, мерси. Аз съм на фотонни двигатели.
- Сър?
- Бачкат на ядрена енергия. Генераторът ми има още милион години срок на годност.
- Разбирам. Простете, сър, но бих ли могъл да ви попитам каква е целта на пътуването ви?
Май се приведе под корпуса на “Прашното куче” и внимателно чукна прътите на колесника с будилника, за да се вслуша в кънтенето. След това прокара длан по един стабилизатор, който плавно изпъкваше край фотонните излъчватели като перката на делфин.
- Не мога да ти кажа. Мисията ми е засекретена. Топла вода, казваш? Бих се възползвал след половин час. А сега, ако ме извиниш, имам малко работа. Боже, я сканирай за вируси!
- Няма ти нищо шефе- обади се акуратно бордовият компютър по външните високоговорители- Лека настинка. С малко чесън...
- Не мен, продънена платка такава! Кораба.
Пешев се намеси:
- А, как предпочита да плати ваша милост?
Май отегчено измъкна парче злато от джоба си и го подхвърли на андроида.
- Това стига за поне петнадесет нощувки- ухили се високомерно пилотът- Задръж рестото.
- Благодаря, сър. Нещо друго, сър?
- Да. Да ти се намира антифриз?
***
Май се събуди с главоболие и всичко пред очите му се разтрояваше. Тръсна глава и разтърка клепачи, ала без подобрение.
- По дяволите- изруга- Онази механична маймунка ми е избила контактните лещи!
Сети се, че не носеше контактни лещи. Нещата бавно започнаха да си идват на мястото. Лежеше по боксерки в легло с найлонов балдахин.
- Ще го разглобя!- закани се той и понечи да се изправи, ала му се зави свят, изгуби равновесие и падна върху синтетичната меча кожа на пода- Болтче по болтче!
Бяха го дрогирали. Ако съдеше по ефекта върху двигателната система, беше с LSD 4000 или Синтетичен рай, каквито продаваха на важните клечки в баровете по орбиталните станции над Бета Планета.
Беше ядосан. Не толкова на собствената си безпомощност, колкото на наивността си. Трябваше да се досети, че досадният рецепционист крои нещо. На боядисаната в безвкусно розово врата се почука.
- Влез!- промълви Май, за своя почуда. Беше се опитал да извика “Върви си заври главата в задника!”
Влезе Пешев и вдигна Май обратно на леглото.
- Как сте, сър? Наслаждавате ли се на престоя си?
- Какво си ми сторил, мръсник такъв?- Май поиска да забие юмрук в полиетиленовото лице на андроида, но вместо това се ухили. Тялото му разбираше заповедите погрешно под влиянието на наркотика.
- Нищо, сър! Просто помислих, че решихте да ни напуснете толкова скоро, защото не сте опитали всичките ни удобства.
- Не- при обикновени обстоятелства Май би поклатил отрицателно глава, но сега само завря показалец в ухото си- Не е така. Сигурен съм, че имате прекрасни удобства. Истината е, че наистина малко бързам...
- За къде, сър? Най- близката звезда е на четири години път.
- Не и ако си с фотонни двигатели!
- Тъй като сте първият ни клиент от 282 години насам- андроидът продължи, като че ли не го бе чул-ще ви предоставя пълната програма. Не се притеснявайте!
Дали наистина му смигна? Или беше от дрогата? Свети луни, проклетият андроид му смигна като приятел от колежа.
- Не се притеснявайте, моля ви- продължи Пешев и извади парче злато от джоба на ризата си- И без това предплатихте за тридесет нощувки, по вашите собствени думи!
Май въздъхна и, не по свое желание, извади показалеца си от ухото и го пъхна в уста. Как да обясни на тази машина от миналото, че след откритието на Философския метод златото се обезцени дотолкова, че вече не струваше даже колкото оловото, от което го правеха? Използваше се единствено като корабен материал за проводници, слънчеви панели и декорация за порцелановите чайници на британските капитани. Дори миячите на тоалетни ядяха със златни прибори. Повечето тоалетни се правеха от злато, защото се почистваха по- лесно. В последно време златото делеше един ред с изолирбанда и каучука в космическите пазарни таблици. С него търгуваха единствено изоставащите испански колонии. Тук обаче, тази благородна жилка щеше да струва на Май много повече.
- Задръж златото- почти проплака пилотът- Само ме пусни да си ходя!
- Не и преди да сте се възползвали от всички услуги, които предлагаме, сър!- приятелски се усмихна Пешев и отиде до вратата- Само почакайте! Имам изненада за вас!
Андроидът излезе, потривайки ръце по онзи отсечен начин, така характерен за микромоторчетата на андроидите.
- Ти не разбираш- провикна се Май след него- Аз трябва да пристигна на Земята още днес! Животът на милиони хора зависи от мен!
Всъщност излъга. Хипервремето го бе изхвърлило на двеста години преди датата, на която трябваше да стигне Земята. Наистина нямаше за къде да бърза. Ала тази бензиностанция го побъркваше.
- Дано да не стори нещо на кораба ми! Боже, опази “Прашното куче!”
- Нямаш грижи, шефе- обади се металически, леко изкривен глас от комуникатора на китката му- Щом онзи продажник те нокаутира, усетих, че не му е чиста работата.
- Стига, бе!- вметна Май- сериозно?
- Вдигнах ултрамагнитните щитове и вече изпържих с картечницата едно роботче по поддръжката, което се приближи. Само трябва да се добереш до хангара...
Чу се изпукване и връзката прекъсна.
Следващите десет минути Май прекара в опити да допълзи до вратата, но успя само да примлясне няколко пъти и да се почеше под пъпа.
- Обичам мъже с класа- обади се тих женски глас, когато Май най- сетне възвърна контрол над тялото си.
Огледа се. В ъгъла до вратата стоеше червенокоса красавица с високи каубойски ботуши, пищни бедра и къса пола. Потникът с тънки презрамки беше скроен по някаква непозната мода, но изпълняваше предназначението си доста сполучливо, подчертавайки красивите извивки под себе си. Между лакираните пръсти на нежната ръка се връткаше цигара. Отнякъде се чу саксофон.
- Е?- повдигна вежди тя.
- Какво?- попита Май, докато се оглеждаше за саксофониста. Маниерите му се бяха изпарили доста по- бързо от ефекта на дрогата.
- Имаш ли огънче?
- Не.
- Въздържател, а- усмихна се тя и разкри идеално подредени перлени зъби- Нищо. Просто щракни с пръсти, същото е.
Май се ококори. Вдигна рамене и подигравателно щракна с пръсти. Забеляза, че палецът му се е запалил. Импулсивно тръсна ръка, за да го загаси, но за свое учудване, не усещаше никаква болка.
- Ако обичаш- красавицата нежно хвана китката на Май и запали цигарата си с три кокетни дръпвания от горящия му палец. След това загаси пламъка с духване. Докосването и беше приятно и някак странно.
- Изглеждаш много напрегнат, сладък- прошепна тя и сложи длан на голото му бедро- Отпусни се!
Май се усмихна накриво:
- Я кажи, онзи... Пешев ли те прати?
- Да. И каза, че си поръчал пълната програма. Не се притеснявай, ще се забавляваме цяла нощ.
- Виж, кукло...
- Не съм никаква кукла!- нацупи се червенокосата- Аз съм психола!
Разбира се. Психола. Триизмерна илюзия, която, за разлика от холограмите, заблуждава всички сетива. Притежава ухание, говори, движи се и докосва. Има даже вкус, можеш да я целунеш и няма да усетиш разликата. Ефектът се постига с подходящата доза наркотик, малко чист кислород и лазерно устройство с микрочип. Психолите бяха широко разпространени миналия век, преди да се разбере, че богатите жени масово ги използват, за да вкарат мъжете си в изневяра и да им отмъкнат всичко с развода.
Тази тук бе с характера на развратена тийнейджърка и пускаше изтъркани реплики от някой древен филм.
- Дойдох, за да направя каквото пожелаеш, сладък. Виждам, че вече си доста напред- психолата кимна към боксерките му на звездички и планети- Ще трябва да те настигна.
Тя понечи да съблече потника си, но Май я спря. Сигурно изглеждаше доста странно отстрани, с ръце, застинали във въздуха.
- Разбирам, че ти си млада, привлекателна, и най- важното, умна жена- започна с началната си реплика от всяко късане- Затова знам, че мога да ти се доверя. На път съм за Земята, натоварен с много важна мисия.
- Каква мисия – заинтригува се електронната илюзия.
- Нося официалното извинение за една реклама.
- Реклама?
- Да. Несполучлива, блудкава и скучна реклама на бира, която, ако не се вземат мерки, ще даде началото на корпоративна война.
- Какво толкова?
- Не разбираш! Корпоративните войни не са това, което бяха. Едно време щяха просто да си погодят някои подмолни номера, да стартират ПиАр кампании и да си изровят мръсните ризи.
- Корпорациите носят ризи?
- В наши дни война между корпорациите се води с лазери, ядрени и неутронни бомби и гравитационни катапулти.
Психолата го гледаше с празен поглед. Е, програмистите бяха докарали това изражение до безупречна близост с някои истински момичета. Май тръсна глава.
- Слушай, как се казваш?
- Както пожелаеш, готин.
- Не, сериозно?
- Не, сериозно!
Пилотът въздъхна.
- Добре. Нона. Как ти се струва Нона?
- Аз съм Нона. Приятно ми е.
Май въздъхна отново.
- Нона, трябва да ми помогнеш да се измъкна от тук. Представи си милионите хора, които ще са ти благодарни. Ще ти издигнат паметник...
- Виж, готин харесваш ми. Затова ще ти помогна.
Точно така. Беше програмирана да е забавна, интересна и интригуваща. Като героиня от филм. Беше естествено да следва неговите собствени реплики. Нали беше клиент, все пак. А и освен всичко Нона бе жена. Май знаеше как да ги манипулира.
- Обичам те- извади най- големия си коз, за да бетонира решението й.
- О, я стига- обади се някой.
Пилотът се обърна и видя точен дубликат на себе си, който стоеше по долни гащи до леглото. Психолата му бе изработила копие.
- Защо мъжете казват такива неща- продължи двойникът- когато имат нужда от една жена? Когато са на път да я зарежат, и никога повече да не я потърсят за нищо?
- Предател- изсъска Май.
- Нямаш време за губене- Нона посочи към порестия таван над леглото с балдахин- Виждаш ли онзи капак? Повдигнеш ли го, ще влезеш в системата от вентилационни шахти. Върви само надолу и ще стигнеш до хангара. Аз... ние ще те покрием.
- Благодаря ти- въодушеви се Май и й удари една целувка. На дубликата си пък удари плесница.
- Това пък за какво- възмути се копието.
- Цял живот искам да го направя- каза Май, докато се качваше се върху леглото- Благодаря ви, това е най- милото нещо, което някой е правил за мен!
- ... или най- извратеното- добави си той под носа, когато се обърна и видя как двете психоли се награбиха и се хвърлиха на леглото с весел смях. Май се вмъкна в шахтата с чувството, че е оставил зад гърба си всичко женско, което някога е носил в себе си.
Пълзя в тъмната шахта около четвърт час. После няколко други тунела се сляха с неговия и придвижването стана по лесно, защото бе по- широко. След десетина минути усети, че се придвижва под наклон. След още пет вече се изискваха доста усилия, за да не се пързулне надолу.
- Не стига това- каза си той- ами и в тези шахти има ужасно течение. Ще настина, както съм само по боксерки.
Кихна и деликатният му баланс се наруши. Дланите му се хлъзнаха. Монтана Май полетя с уплашен писък надолу към непрогледната тъмнина на сервизните подземия.
Защо всичко винаги свършва с плясък, зачуди се пилотът, когато течността го погълна и в ушите му се чу онова забавено спокойно бучене. Не беше вода, защото изплува с много труд. Всъщност въобще нямаше да изплува, ако не се беше сетил да стъпи на дъното. Намираше се в тъмен резервоар, не повече от пет метра в диаметър, ако мoжеше да прецени по плацикането на течността в стените. Запази присъствие на духа и заопипва край себе си.
След няколко минути намери малка стълбичка, вкована в металната стена и се опита да я изкачи. На няколко пъти пропада, защото хлъзгавата течност по него не му позволяваше да хване каквото и да е за повече от секунда. Единствено благодарение на лактите си успя да се измъкне, отваряйки люка на върха.
Спусна се по облата външна стена като по пързалка и стъпи на металния под, където босите му крака отново се подхлъзнаха и падна по гръб.
Внимателно се изправи. Беше мазен и лигав. Успя до известна степен да очисти лицето си и изтръска ръце. На сферичния резервоар, от който бе излязъл пишеше с големи сини букви “Овлажнител за въздух.” Май се сети за контейнерчето с подобен надпис и размерите на кибритена кутийка на борда на “Прашното куче”. И за виненките, които трябваше да чисти от вътрешността му след всяка мисия.
Огледа се наоколо. Над него висяха топлоизолирани тръби, електрически кабели и метални подпори. Намираше се на едно от многото нива, разделени от решетъчни повърхности за ходене. Наоколо бе пълно с огромни резервоари с надписи като “Скорбяла”, “Нишесте” и “Изходни материали”. Тръгна в посоката, в която се надяваше, че е хангара, избягвайки този или онзи изблик на пара от клапаните покрай него. Изведнъж от някъде далеч зад него се чу познат педантичен глас, който го зовеше:
- Сър! Сър, моля ви, тези помещения не са за гости!
- По дяволите!- изруга Май и се затича- Твърде бързо ме откри.
Заобиколи няколко бучащи турбини за пречистване на въздуха, като се хлъзгаше и падаше на всеки завой. Излезе на прав участък и заспринтира, ала изведнъж тялото му го предаде и се свлече с неистови гърчове. Май от дете се въртеше по корабостроителниците и площадките за излитане и не би сбъркал усещането с никое друго. Електрически заряд. Чу как андроидът се приближава към него със спокойна стъпка, а батерията на бластера му се презареждаше с приглушен, нежен писък.
- Сър, тук е опасно. Нека ви заведа обратно в стаята ви.
Май се вдигна от земята и остана приклекнал като хищник на лов. Имаше само една възможност. Ухото му бе толкова привикнало към звука от батериите, че усещаше когато бластера е готов за нов пулс.
Скочи напред точно в този момент. Андроидът безпогрешно стреля, ала синята светкавица дори не мина близо до Май. Вместо това се отклони към една метална тръба и тръгна по нея някъде надолу.
- Заземяване, глупако- извика Май щом се приземи пред Пешев. След това въведе в действие една от умиротворяващите хватки, на които го бяха научили във флота.
Бяха го учили, за жалост, как да умиротворява полупияни контрабандисти или най- много меките, пихтиещи андроидчета от синтетична плът, а не твърд метален български робот от преди петстотин години. Коляното му издрънча в чатала на рецепциониста, а ръката на пилота не успя да избие бластера.
Обърна се кръгом и побягна. Бяга, докато не видя как повърхността пред него свършва, за да се освободи място за дълбока и смъртоносна асансьорна шахта, и се спря.
Разбира се, всичко е относително, както бе казал Айнщайн преди толкова векове. Май спря да тича, ала това не значеше, че е спрял да се движи. Според закона за триенето всяка спирачка имаше нужда от сцепление, за да проработи, а намазаните с овлажнител боси пети не предоставяха такова. Пилотът имаше време единствено да се обърна кръгом във въздуха и да бутне с върховете на пръстите си метала, на който до преди малко бе стъпвал, преди да полети с вик надолу към очевидната си гибел.
Край на първа част
Няма коментари:
Публикуване на коментар