Когато нещо лошо се случи винаги се питаме "Защо на мен?" Никой не пита "Защо баща ми се е събрал с майка ми и съм имал късмета, сред милионите невъзможности на Вселената, да се родя и да живея?" Никой не пита "Защо докато по света деца измират от малария, СПИН, недохранване и насилие, именно аз имах възможност да завърша училище жив и здрав?" Животът е случайност и ние също. Природата не е добра или лоша. Тя просто е. Ние сме изградили една удобна кутийка от "човешки" ценности насред безкрайната хранителна верига и си мислим, че след като местим коритата на реките, летим в небесата, строим небостъргачи и превръщаме милиарди тонове нефт в блага- мислим си, че сме нещо особено и имаме някаква власт над живота.
Липсва ми усещането за сигурност. Липсва ми детското незнание, което ми позволяваше да заспивам вечер и да вярвам, че ако нещо лошо се случи, възрастните ще го оправят. Сега знам, че това беше една красива и мимолетна илюзия. Боледувам от нещо, което никой не разбира и аз самият се чувствам понякога неразбран и толкова сам. Никой няма власт над болестта ми, най- малко аз, и това ме кара да изпитвам едно почти религиозно чувство към безмилостните закономерности на света, които отсичат без чувство за милост или справедливост: "Тези ще живеят, а тези- ".
Понякога се сещам за "жълтата гостенка" на Смирненски. Наричам мислено моите тумори "белите досадници", които ми пречат да изкача върховете, които искам, да тичам, да плувам, да правя любов. Може би не ми пречат наистина, може би целта е да преодоляваме ограниченията на всяка стъпка, и аз имам чувството, че успявам, но... Понякога ми се иска да съм просто здрав. Просто здрав.
Туберкулозата се лекува сега. Сигурно някой ден ще отиваш при онколога и той ще ти предписва сироп за две седмици и повече няма да се сещаш за рака, докато не се появи отново след няколко години, като грип или заушка- досаден, но напълно лечим. Няма да се сещаш за милионите от миналото, които са прекарали последните си години или месеци в обречена борба със собствената си ДНК. Само че това няма да стане днес.
Според официалната статистика за излекуван раково болен се счита този, който оцелее над пет години след диагностицирането на рака. На мен ми го откриха преди повече от пет години, но диагнозата е все още непълна. Е, аз ще се считам за излекуван до доказване на противното.
Няма коментари:
Публикуване на коментар