ПОСЛЕДНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
Денимир Велчев
ВТОРА ЧАСТ
Мейсън не сдържа почудата си и ахна. Гласът, който бе изрекъл последните думи му бе зловещо познат, и същевременно нямаше представа откъде може да е дошъл. Едно знаеше- не бе от радиото. След малко в слушалките му гръмна строгият глас на капитана:
- Лейтенант, на път сме да влезем в затъмнение. Не знам как си оцелял досега, но разбираш, че нищо не можем да направим...
- Разбирам, капитане, разбирам- промълви Мейсън, и пак този познат глас с чужда умисъл продължи вместо него:
- Но, кажете, вярвате ли, че съм жив, въпреки че е невъзможно?..
Този път отговори Сергеев:
- Разбира се, вярваме, но...
- Благодаря!- каза Чък. Мейсън неохотно изключи радиото и полетя...
Животът е несправедлив, мислеше си архангел Гавраил докато изкачваше дългото мраморно стълбище, но безсмъртието е направо гадно. През хилядолетията толкова праведници бяха се лишавали от това и онова с целта да получат вечно блаженство до краката на своя Бог. Ала след смъртта се променяха неузнаваемо- душите им избеляваха и изсивяваха като стари платове, а притежателите им нямаха вече посока, не виждаха смисъл да чувстват и мислят, след като бяха завинаги обезпечени с благодат. Дори сега го гледаха измежду масивните колони с празните си изцъклени очи, по скоро по задължение, отколкото от любопитство, неспособни даже да го разпознаят- райски души без мотив. Архангелът беше сигурен, че са седяли там, където са вече стотици години. Хората имат лошия навик да свикват с всичко. Животът им предоставя такова разнообразие, а те го избягват нарочно в името на нещо, прието за свято. А когато някой друг реши да се наслади на същото това разнообразие, от чиста любов към равенството те му го отнемат, барабар с живота. Гавраил изкачи и последното стъпало с ангелската си стъпка, която едва докосваше пода се отправи към вътрешността на странния по рода си храм.
Широки антични колони се издигаха високо нагоре, за да се забият в черния небосвод. Ислямски фрески красяха стените с всичките цветовe на Кашмир и Ташкент. Готически сводове се вплитаха с масивни стоманеночерни греди, създавайки хиляди повърхности с потресаващите си гънки и извивки. По византийските мозайки на лъскавия под се надбягваха разноцветните чупки на светлината, идваща кой знае от къде и минаваща през майсторския стъклопис на корабовидните прозорци. Златни амфори от Юдея съжителстваха със скромните пуритански дървени пейки, а отдясно и отляво се редяха кръстоносни брони и щитове, бедро до бедро с мохамедански ризници и ятагани. Всичкото това разнообразие бе така майсторски уредено, че не създаваше и най- малкото впечатление за противоречие или кич.
Тук, в Цитаделата, най- голямата и разточителна постройка в Рая се събираха стиловете на всички култури и народи, почитали някога Йехова, или Аллах, или Отца, или който и да е моноистичен символ. Другите богове го наричаха за кратко Джо, но това бе немислимо за серафимите и архангелите, защото Създателят им не признаваше даже съществуването на други божества, камо ли някакви там галени имена, създадени от тях.
Гавраил мразеше да носи лоши новини. Винаги обаче на него се падаше това. Ангелът заобиколи една стена, покрита чак до върха с надписи на латински, и се озова в покоите на Всевишния. Беше трудно да се определят границите му- подът бе между невидим и прозрачен, и водеше до безкрайността на космоса. Стени и таван липсваха.
- Господарю?- отекна чистият му глас.
Една звезда на небосвода помръдна. За няколко секунди се увеличи стократно и се приближи до Гавраил. Светлината и бе ослепителна за окото на смъртен, а топлината и сигурно можеше да изпепели стотици хиляди дървета. Но на ангела даже не му направи впечатление. Бе виждал това откакто се помнеше. Като че ли милиони фанфари зазвучаха оглушително и разтърсиха всичко наоколо. След лека настройка образуваха потресаващ глас:
- Кажи, Гавраиле!
- Господарю, нещо против да пропуснем специалните ефекти този път- помоли отегчено ангелът- Става въпрос за нещо сериозно.
Ослепителната светлина се стопи и когато ехото на фанфарите отшумя, пред най-високопоставения божи служител се появи в мраморен трон беловлас дядка с розови бузи, наметнат със златовезана роба. Доста недогматично, пищна хубавица с руси къдрици се беше навела над него и го хранеше с едро грозде.
- Добре- подхвана стареца с нормален човешки глас- кажи!
- За Чък, Господарю- започна Гавраил- Отишъл е при хората.
- Как? Кой?- Богът нарочно се задави с една гроздова семка, за да си придаде вид на изненадан. Все пак, Всевишният много добре знаеше как стоят нещата и разговорът му с Гавраил беше само формалност. Това дразнеше архангела най- много от всичко, но пък иначе би се отегчил до втечняване, затова охотно продължи:
- Изглежда е намерил жив човек, който да повярва в него.
- Но... този езически фантасмагоричен бог...- Старецът се задави с още една семка, и Гавраил се зачуди откъде ги намира в това божествено грозде, в което нямаше нищо освен сладък сок. Ангелът се подсмихна при мисълта моноистичният му създател да признае съществуването на останалите божества. Най- меко казано, би му съсипало имиджа
- Този езически фантасмагоричен бог..- продължи Джо- Не би имал достатъчно амброзия, за да стигне до Земята.
- Очевидно се е добрал до космонавта Питър Мейсън тук, на ръба на Некропол.
В очите на беловласия цар заблестя пламъчето на раздразнението:
- И кой е допуснал това да се случи?
Той щракна с пръсти и от ляво на Гавраил се появиха архангел Михаил в момчешкия си образ и едно пуделче с глави на доберман и немска овчарка.
- Е- Джо заби в тях погледа си като че ли беше ледена висулка- защо сте позволили на този Питър Мейсън да се доближи толкова?
- Беше неизбежно, господарю- смотелеви момчето- С напредъка на цивилизацията, щеха да ни открият, рано или късно...
- АЗ ОПРЕДЕЛЯМ ВРЕМЕТО! РАНО И КЪСНО ПРИНАДЛЕЖАТ НА МЕН!!!- кресна Джо с тръбния си глас.
- Окей де- вдигна глава момчето- няма нужда да се ядосваш...
- Искам вие тримата да идете веднага да убиете Питър Мейсън.
- Какво?- не се овладя Гавраил.
- Какво?- повтори Михаил.
- Бау?- добави кучето и наостри две двойки уши. Малки облачета се образуваха над главата на Джо.
- Веднага- натърти той.
- Аааз, не че противореча, господарю- от притеснение Михаил взе да се окосмява- Но само прибирам душите, не ги вадя. А Церберчо пази къщата, не напада чуждо..
Джо отегчено щракна с пръсти. Подчинените му се изпариха като млечна пяна от нагорещен котлон...
В тясната си каюта на Шри Ланка лейтенант Мейсън седеше на пластмасова пейка, която служеше за легло и държеше глава с ръце. Костюмът отдавна бе свален, Мейсън премина през рутинния скенер и противорадиационен душ като през сън и сега се беше втренчил невиждащо в един от многото очукани нитове, които сключваха подовите плоскости. Капитанът каза, че "момчето" има нужда от почивка, отпрати го да полегне и постави охрана пред вратата му. Докато всеки от екипажа се изреди да го поздравява за оцеляването му, Мейсън усещаше хлад в погледите им. Гледаха го като жив труп. Нещо повече. Страхуваха се от него.
И кой можеше да ги вини? Колко често се случваше космонавт да преодолее лунната гравитация без никакъв двигател? Хората не можеха да си представят такова нещо и се изплашиха. По дяволите, дори Мейсън не вярваше...
- Ето там ти е грешката- каза някой- Съмняваш се.
Лейтенантът се сепна и се огледа. Металната стая беше празна. Ако не бяха кутийката със стъклен капак, под който имаше малка брадвичка и бутилката кислород за спешни случаи, каютата щеше да напомня влаково купе. На стената вдясно висеше сгъваемата масичка, а над нея хиляди звезди блещукаха през кръглия люк. Срещу тях беше вратата.
- Кой говори?- промълви Мейсън.
- Ти- отговори му Чък.
- Полудявам ли?
- Не. По- скоро си приказваш сам.
- Че каква е разликата?
- Все още не си се скарал със себе си.
- Така ли? А кога ще стане това?
- Когато ти кажа каквото мисля.
- Искаш да кажеш, че ти си аз?
- Може би.
- И ще ми кажеш какво си мисля?
- Ако желаеш.
Мейсън подпря гръб на топлоизолиращата стена и прокара пръсти през косата си.
- Готов съм.
- Хвани се за нещо- предупреди го Чък- Така. И не забравяй, че сам поиска.
- Да бе...
Богът излезе от тялото на Мейсън и отново влезе за половин секунда. Направи го отново и отново, и всеки път бе по- бърз, докато накрая бе едновременно вътре и вън. Пред очите на космонавта се появи сивата дъга на черно- бял филм и светът пропадна.
Мейсън видя всичко. Видя римляни, които избиваха християни. Видя инквизитори да изгарят протестанти. Видя изядени мисионери, заколени индиански деца, поле, осеяно с телата на посечени самураи, изгорени арабски селища, побити на кол африканци, милиони простреляни руснаци. И изведнъж някой хвана главата му и я обърна нагоре. И тогава Мейсън видя многоликия Джо, който надничаше иззад Луната и наблюдаваше безучастно страданията на хората. А след това чу милиарди гласове да зоват бога си на хиляди езици.
И тогава разбра всичко. Повдигна глава, коленичил пред люка на каютата си.
- Значи... все пак... има Бог!
- О, да, ако вярваш в него! С всичко е така.
Богът се беше подпрял на вратата с хидравлично задвижване и вадеше въображаеми пухчета от мечите лапи на гърдите си.
- Как така?- лейтенантът с болка оправи яката на ленената си риза и се изплю. Гадеше му се от свръхчовешкото напрежение- Едно нещо или го има, или го няма…А… кой си ти?
- Да му се не види! Кой си ти, кой съм аз, кой е пича с вдигнатото копие и грозната усмивка? Вие хората все трябва да задавате подобни въпроси. Това ви е грешката- вместо да се доверите на очите и ушите си, трябва да решите, че Вселената е изградена от куп невидими неща и за да стигнете до тях трябва да пропилявате дните си в безплодни размишления!
- И аз не харесвам философията. И все пак, кой…
- Не говоря за философия, а за религия- Чък се засмя на някаква мисъл и пристъпи към илюминатора, безпроблемно преминайки през Мейсън, който все още коленичеше на пода- Нямате си и представа какво си причинявате, създавайки си идоли.
- Какво искаш да кажеш?
- Че вярата е най- опасното оръжие за самоунищожение.
Питър тежко се изправи и отвори шкафчето, в което се намираше аптечката, мърморейки си нещо за стрес и халюцинации.
- Китайците имат една поговорка- започна отново Чък- “Не ти ли е пред очите, няма да му се ядосваш.” Знаеш ли какво означава? Че човек е много по- щастлив ако не си блъска главата с онова, което е зад хоризонта.
- Не е така. Аз винаги съм искал да знам какво има зад хоризонта.
- Не е така. Аз винаги съм искал да знам какво има зад хоризонта.
Богът се наведе с ръце зад кръста:
- А щастлив ли си?
Мейсън помръкна.
- Ти си от Уесекс, нали?- продължи Чък.
- Откъде знаеш?
- Не е важно. Слушай сега. Откъде си сигурен, че Уесекс съществува?
- Странен въпрос. Може би… защото разрушиха фабриките и изринаха боклука.
- Странен въпрос. Може би… защото разрушиха фабриките и изринаха боклука.
- Говоря за друго. Може би Уесекс, родителите ти, приятелите от цялото детство са били просто сън. Може би няма никакъв Уесекс, няма никаква Земя, нищо друго освен аз, ти и тази малка каюта.
- Знам, че не е така.
- Как така?
- Просто знам. Спомням си…
- Как може да се доверяваш на някакъв несигурен електронен импулс в мозъка си?
- Ако не се доверявам на паметта си, тогава на какво друго?
- Така. Значи вярваш, че има Уесекс.
- Да, за Бога! Защото наистина съществува! Виждал съм го и знам точно откъде идвам, знам кой съм и не можеш да ме разубедиш!
Отвън се чу раздразнения глас на бордовия механик, който изпълняваше задълженията на постови пред вратата на Мейсън:
Отвън се чу раздразнения глас на бордовия механик, който изпълняваше задълженията на постови пред вратата на Мейсън:
- Не се и опитвам! А сега млъкни и се опитай да поспиш!
Чък не му обърна внимание:
- Аха! Така е. Ако си видял нещо, ако си го почувствал, през целия си кратък живот вярваш и знаеш, че е било истинско. Ала ето ти новинка- схемата работи и наобратно.
- Моля?
- Ако вярваш в нещо толкова силно, че чак то за теб да е реално като камъните и дърветата, то става.
- Става, какво?
- Осъществимо- обади се тънко гласче иззад Мейсън- Придобива реалност. Като един добър бизнес план.
Лейтенантът се обърна и видя дребен плешив човечец в панталони с ръб и жълта плетена жилетка да седи на койката му.
Лейтенантът се обърна и видя дребен плешив човечец в панталони с ръб и жълта плетена жилетка да седи на койката му.
- Ти пък кой си?
Чък и новопристигналият се спогледаха. Богът тихо изръмжа:
- Здравей, Сатанаиле.
- Здрасти, Чък. Как си напоследък?
- Справям се.
- Сатанаил?- сепна се Мейсън- Какво, по дяволите, става!
- По дяволите?!- човечецът се възмути- Що за остаряла фраза. Както и да е, лейтенант Мейсън, може да ме смятате за… нещо като… финансов съветник, ако така ви е удобно.
- В момента последното нещо, от което се нуждая, е финансов съветник.
- Напротив, лейтенант Мейсън, точно аз съм… хм… човекът, който ви трябва, за да си изградите подходящата стратегия. Предполагам, че моят… колега вече ви е разказал какво уникално същество сте?
Богът на лова изрева, хвана Сатанаил за яката на ризата и го вдигна на две педи във въздуха.
- КОЛЕГА?!- извика той.
- Хайде, Чък - дрезгаво прошепна вдигнатия във въздуха- не ми казвай, че не си искал това да стане.
- И ти изчакваш първата възможност, в която виждаш печалба, за да се появиш? Махай се от тук!
- Чакай малко- Мейсън протегна ръка и сложи длан върху ефимерното рамо на Чък - Уникално същество?
Сатанаил подканващо повдигна вежди и след като бе грубо пуснат на земята се изтупа и заговори:
- Помислете, лейтенант Мейсън. Не е ли малко странно, че след като кислородът ви свърши, не само че не загинахте, славно и геройски, ако мога да вмъкна, но и успяхте да прелетите четиристотин километра безвъздушно пространство само чрез силата на мисълта си?
- От… от къде знаеш всичко това?
- Има една древногръцка легенда- Сатанаил закрачи важно с ръце зад кръста из тясното пространство на каютата, като минаваше през този или онзи предмет- Според която героят, който надвие Цербер, пазачът на подземния свят, получава за награда полубожествени дарби.
- Пазачът на подземния свят?
- Никога ли не сте чували за Хадес, лейтенант Мейсън?
- Пазачът на подземния свят?
- Никога ли не сте чували за Хадес, лейтенант Мейсън?
Чък, който се беше подпрял на вратата и нервничеше, се нацупи:
- Предполагам, че малко са се завърнали, та да му разправят.
- Моля, простете на моят дългогодишен приятел, бога на лова и войната, хилядолетията безсмъртие са се отразили неблагоприятно на чувството му за хумор.
Сатанил продължи речта си:
- В древни времена хората вярвали в какво ли не. Някои мислели, че светът е създаден от дървен сал насред морето, други го постявяли върху корубата на костенурка, трети мислели че първият човек е изваян от изпечена на слънцето кал. Ала колкото и налудничави легенди си измисляли, народите вярвали силно в тях и така превръщали легендите в истина. Появили се протобоговете, чиито представител е брадясалият ни темпераментен познайник. Само чрез силата на вярата се пръкнали толкова много богове, че хората населили с тях всяко кътче на небето, водата и земята. Ала боговете открили, че колкото по- силно хората им се молели, толкова по- могъщи ставали. И започнала безкрайна борба за господство. Хората се избивали един друг в името на този или онзи бог, докато накрая не останал само един.
- Значи… - Мейсън се отдръпна- Господи…
- Точно той. А кратерът Тиселий, до който се добрахте преди няколко часа, не е нищо повече, освен последното убежище за забравените богове и герои, в които никой вече не вярва.
Мейсън се срина съкрушен на койката си:
- Значи… Войната в момента…
- Е подхранвана от Джо. Кажете сега, кой е по- лош? Този, който изкушава, но оставя хората да направят своя избор, или този, който ги кара да вярват сляпо в своето спасение, докато не ги взривят или прострелят?
Чък скептично се обади от ъгъла си:
- Да, Стенли, истински светец се изкара.
- А ти… - Мейсън прокара втренчено пръсти през косата си- Ти ли си господаря на подземното царство?
- О, не- Сатанаил скромно вдигна длани - Реших да пренасоча дейността си към поле за изява с повече… потенциал. Разбирате ли, лейтенант Мейсън, концепцията за Рай и Ад доста се промени напоследък, а ние трябва да се съобразяваме с… пазара. Предлагам и и на вас да се преориентирате!
- Накъде по- точно?
Сатанаил делово описа малък кръг с показалците си:
- Земята ви чака.
- Хайде, Стенли, време е да си ходиш.
- Нека лейтенантът ме изслуша, Чък. Все пак, дължим срещата си единствено на твоя алкохолизъм.
- Тръгвай си, преди да съм ти оскубал всичките четири косъма.
- Хайде по- спокойно. Ще те уредя с тлъст глигански бут.
Чък хвана Сатанаил за гушата.
- Помисли, Чък! Най- сетне можеш да намериш смисъл в цялата работа…Нали това искаше? Предлагам ти…
- Внимавай! Опитваш се да изкушиш бог!
- …нека лейтенантът ме изслуша. После може сам да направи своя избор. Момчето има власт, с която може да те освободи… завинаги.
Чък неохотно разхлаби хватката си. Мейсън вече трепереше от напрежение:
Чък неохотно разхлаби хватката си. Мейсън вече трепереше от напрежение:
- Какво иска да каже той?
- Когато сте се съединили с бога на рядкото къпане край Тиселий- Стенли говореше все по- бързо, сте получили нещо, което нито един човек не притежава. Способността да получавате сила от вярата на другите. Ала има и още нещо- можете да давате сила на другите, ако повярвате в тях.
Мейсън местеше поглед от едно ефимерно лице към друго.
- Представи си, Мейсън- Сатанаил зашепна въодушевено- Повече няма да има нужда от богове! Хората ще могат да правят каквото пожелаят и няма да има граници за човешките възможности! Всичко, което се иска от теб е да идеш на Земята, да прелетиш над някой град и те ще повярват в теб. А ти ще повярваш в тях. И най- сетне човешката раса ще е свободна! Няма да има болести, няма да има бедност, страдания, йерархия…
- Не ми харесва, но е прав. Може и да стане- промърмори Чък.
- Последното Възраждане- добави плешивият човечец.
- Вие сте луди! – лейтенантът се хвана за главата и завика- Вие сте луди!… луди, луди, луди!
- Както кажеш- обади се отново постовият пред вратата- Предполагам, че е въпрос на гледна точка, в крайна сметка.
Сататнаил въздъхна и приседна до Мейсън, поставяйки приятелски ръка на рамото му:
- Спокойно. Сигурно трябва да си помислиш. Имаш предостатъчно време…
- Всъщност не чак толкова- прекъсна го студен момчешки глас. Архангел Михаил беше хванал здраво каишката на настървения Цербер и като че ли виждаше през Мейсън с бистрите си сини очи.
Какво правите тук?- Сатанаил се изправи като адвокат в съдебна зала, а Чък настръхна целият- Нямате юрисдикция.
- Нито пък ти, Стенли- Михаил започна отново да расте- Това е неутрална зона.
- Да. Не можете да го пипнете!
- И още как.
- Ами какво стана с правото на избор и свободната воля?- намеси се Чък.
- Хайде стига- намръщи се Михаил, който брадясваше- Той вече трябваше да е мъртъв.
- Но не е. Нямате право…- Сатанаил не можа да довърши, защото от титаниевата стена, която предпазваше въздуха в каютата от вакуума на космоса, се промъкна архангел Гавраил, хвана Сатанаил през гърдите и го измъкна навън. Чък се нахвърли върху Михаил, а Цербер скочи и го захапа за китката. Без да чака, Мейсън се хвърли към вратата. Понеже не можеше да отвори отвътре, лейтенантът задумка с юмруци по здравият метал.
Дийн Кънард беше бордови механик от дванадесет години. Беше му се налагало два пъти да е пазач. Първият беше когато капитанът на международния лайнер “Виктория” накара да затворят своенравната му жена във фризера за десет минути, за да изтрезнее от шампанското и да спре да се излага пред гостите на първата палуба. Вторият път беше сега- стоеше пред вратата на лейтенанта, който се бе завърнал от сигурна смърт и който цяла нощ се провикваше несвързано от вътрешността на каютата си. Кънард все по- често лапваше някоя никотинова дъвка и все по- често опипваше дръжката на деветмилиметровия “Хеклер и Кох”, втъкнат в колана му.
Думканията по автоматичната врата го свариха неподготвен. Без да знае какво да прави, Кънард набра кода на малката клавиатура, вградена в стената, и отстъпи с крачка назад. Лейтенантът изрева срещу му, нахвърли му се и го събори на металния под.
Трябва да се махна от този кораб!- изръмжа той в лицето на механика. Очите му бяха кървясали, а устните мъртвешки изкривени. Кънард се вцепени от ужас. Дори не усети как ръката му сама освободи предпазителя и натисна спусъка…
- Пудел с глави на немска овчарка и доберман?- попита Мейсън. Беше седнал на една вулканична скала и наблюдаваше оживените тълпи, които се люшкаха по тесните павирани улици.
- Първо беше просто пудел- отговори му архангел Михаил и откопча каишката. Кучето се втурна с изплезени езици да тича по хилядолетния прахоляк- но след като един Орфей не можа да изплаши, се наложи да му внесат подобрения.
Двамата помълчаха известно време. В центъра на Некропол се издигаше Цитаделата със студеното изящество на белия си мрамор.
- Надявам се да не таиш лоши чувства- промълви най- сетне архангелът в момчешка форма- Просто си вършех работата.
- Разбира се.
- Е, ще се виждаме. Разходи се и разгледай, но не бързай. Ще си тук цяла вечност.
- Хм… А едно време мислех, че цяла вечност е времето, за което баща ми си избира вестник.
Михаил се усмихна горчиво и се отдалечи. Цербер описваше кръгове около него с тръст и весели подскоци. Лейтенантът въздъхна и погледна нагоре. Земята никога не се виждаше от тук. Може би отдавна трябваше да умре. Ако се постарае, лесно ще потъне в забрава. Погледна ръцете си. Знаеше, че не са там. Цялото му същество беше просто пространствена картина, материализиран спомен. Не можеше да чувства нито болка, нито удоволствие. А как искаше да запали…
- Цигара?- стресна го глас на две педи от ухото му. Мейсън трепна и се обърна надясно. До него беше седнал къдрокос младеж с тъмна кожа и маслиненочерни очи.
- Не, благодаря, опитвам се да ги откажа.
- Хайде стига. Знаеш, че тук няма как да ти навредят. Е, действието на никотина съшо не е кой знае какво… Абе направо го няма, ама като е такава скука?...
Мейсън извади една цигара от подадената кутия. Младежът протегна ръка. На китката му имаше масивна стоманена гривна с висящо звено от верига.
- Казвам се Прометей. Предполагам, че си чувал за мен. Ти сигурно си лейтенант Мейсън.
- Откъде зн…
- Всички те знаят – Прометей запали и поднесе клечката кибрит към лицето на Мейсън- За малко да поведеш хората към Последното Възраждане. Добре че са те спрели навреме.
- Зашо?
- Хората имат нужда от богове, Мейсън. Ако всички бяха господари на съдбата си, какво щеше да стане? Трябва някой могъщ, неразбираем символ да бди над тях, или поне така да си мислят. А ако ти им беше дал силата да вярват в самите себе си, Земята щеше да стане като това- Прометей с широк жест на ръката посочи вечният град, който жужеше под тях. След това продължи:
- Светът не е готов да повярва. Всеки, от Джо до Сатаната си върши работата, такава каквато моите и твоите предци са им отредили. Единият създава правилата, другият предлага да ги нарушим. Последната дума обаче винаги е имал човекът. Затова е много важно хората да бъдат оставени да вярват в каквото си искат и да вземат собствени решения.
- Разбирам. Имам само един въпрос.
- Казвай.
- Кой е този Джо?
- Я по- добре ела с мен.
Прометей заведе Мейсън в Олипийската галерия, която се помещаваше в просторна колонада, построена от ляво на Цитаделата. Докато крачеха сред огромните картотеки, гъркът обясняваше:
За боговете няма добри и лоши. Всеки страда единствено от своите постъпки. Я погледни тук!
Едно чекмедже се показа от картотеката като изплезен език, Прометей бръкна сред подредените картончета и извади три. Мейсън ги разгледа. Бяха снимки с опулените физиономии на трима изцапани мъже- единият беше нахлупил рунтава рубашка, другият беше гологлав, а третият- с каска.
- Мисля, че идеята дойде от Зевс. Той беше първият, който започна да снима със… светкавица. Цялата Галерия е пълна със снимки на предсмъртни изражения.
- Това е… извратено.
- Така е. Правят го от скука. На тях не им пука дали си добър или лош, стига им само да направиш шоу.
- “Животът е сцена, а ние сме просто актьори”.
- Харесваш ли Шекспир? Знам по кои барове ходи, мога да те заведа някой път.
- Тогава… тогава какъв е смисълът да бъдем добри?
- Ще ти кажа! Щастието.
- …Щастието?
- Да. Когато правим добро, хората ни помнят с добро. И дори след като умрем, оставаме такива. Защото всичко около теб- градът, героите и боговете, безсмъртието само по себе си, се крие в паметта. Спомените за нас след като умрем. В крайна сметка, когато станем на пепел, се превръщаме в това, което другите чувстват, че сме.
- Не ти вярвам.
- Питай нея тогава.
Мейсън се обърна. Мислеше, че ако беше от плът, щеше да припадне. Присви очи, за да се увери, че Мойра наистина стои на входа на Галерията, облечена в роклята от меденият им месец, обляна от светлина. Изтича до нея и я прегърна. Като в сънищата си. Нямаше никога да я пусне...
Богът Чък се събуди от блажения си сън. Чувстваше се леко замаян. Поглади косата си и спусна крака от леглото. Стъпи в някакви пантофи и се отправи натам, накъдето мислеше, че е банята. С притворени очи забеляза, че на пътя му се изпречи Мейсън.
- Добро утро, хлапе.
Имаше нещо странно в изражението на лейтенанта. Беше рошав и с торбички под очите. И някак по своему мълчалив.
- Виж- продължи Чък- Съжалявам за всичко, което се случи. Този Стенли всеки път прави адски предложения, хе-хе.
Мейсън го гледаше по- скоро отегчено. Ала имаше и нещо друго. Сякаш предвиждаше всяка дума, която богът ще изрече, защото движеше устните си заедно с неговите.
- Какво ти става? Наистина ми е кофти, но какво да направя? Пробвай да прекараш сто хиляди години на луната и да видим няма ли да ти се прииска да си смъртен.
Мейсън продължаваше все така безмълвно да се взира в него.
- Не се притеснявайте- обади се женски глас. Чък се обърна и видя красива медицинска сестра с усмивка да оставя кошница с плодове на леглото му- Вие сте най- добре изглеждащият космонавт, събудил се от кома, който съм виждала.
Богът осъзна, че е стоял пред огледало.
- Мисля, че е станало страхотно объркване- каза той и смигна на сестрата- Откъде мога да си купя цигари?
