ПОСЛЕДНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ- Първа част

ПОСЛЕДНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Денимир Велчев

Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия.

Евангелие от Марка

ПЪРВА ЧАСТ

Богът Чък се събуди от блажения си сън. Стана от плетената си египетска рогозка и се разтъпка по каменния под. С един жест оправи разрошената си коса. Навлече тежка мечешка кожа на широките си, почернели от слънцето рамене, и излезе от килийката, която му бе отредена за жилище през последните сто хиляди години.

Чък вървя известно време през коридорите на жилищната сграда, поздрави този и онзи полубог и човек, и излезе на открито изпод една мраморна арка. Пред погледа му се появиха стотици малки и големи постройки, като че ли случайно разпилени чак до неестествено близкия хоризонт. Повечето строени от камък, в римски или елино- египетски стил, понякога ацтекски пирамиди, заобиколени от по- малки храмове, друг път просторни индийски ступи с огромни човешки статуи, служещи за колони в съжителство с келтски и африкански каменни кръгове. На места, издигащи се на два- три пъти по- голяма височина от заобикалящите ги сгради, гордо се пъчеха стройни пагоди. В пространствата между тези храмове и жилища се движеше най- шареният поток от същества, който някога е съществувал. Богове и хора вървяха във всички посоки, говореха оживено и гръмогласно, мериха сили в магьосничество и ораторство, клатеха се тромаво в пиянството си, или високомерно прелитаха над кипящото множество. Чък се протегна, прозя се, дълго гледа право в изгрялото слънце, защото божествените очи никога не се развалят, и с доволно мъркане слезе на булеварда и си запробива път през тълпата към близката кръчма. Да кисне от сутрин до вечер в пивницата бе най- добрият начин да си прекара добре тук, в Некропол, или Валхала, или Тенкоку, или Хадес, или Умма- Ноко, както Чък го наричаше на езика на своите. Градът на скръбта. Градът на мъртвите.

Чък беше протобог. Това означаваше, че е бил един от първите, прогонени тук, на обратната страна на Луната. Спомняше си как неговото примитивно племе поклонници бе победено и унищожено от силен враг и Чък, останал без никого, който да го помни и почита, се озова тук, сред скалите и кратерите, в компанията на няколко месопотамски богове и двама чисто голи всесилни от Азорските острови. Тогава бяха като първи дружки, а сега даже не поздравяваха по пътя.

Един пиян скандинавски герой с дълга руса брада прасна Чък по челото с рогатия си шлем и прекъсна мислите му. Богът го зашлеви така силно, че го отпрати на няколко метра в купчината мостри на един продавач на килими. Чък изтупа ръце в препаската си и се скри в сянката на малък каменен вход под надпис "Кривогледия тракиец".

Вътрешността на пивницата бе опростена до крайност. Един дълъг дървен тезгях бе единствената плоскост за сервиране. Стройна тракийка в полупрозрачна туника разнасяше поръчките и шляпаше звучно ръцете, които се протягаха да я ощипят по красивите бедра. Чък се намести на високата пейка пред тезгяха между един къдрокос веселяк и един гол до кръста птицеглав. Тупна по плота и в отворената му длан се появи висока чаша бира, подадена от нечовешки бързия барман.

- Благодаря- промълви Чък със спокоен и дрезгав глас- Как вървят нещата тази сутрин?

Барманът, циклоп, който твърдеше че е кривоглед, въпреки че за всички останали просто гледаше леко вляво, отговори гръмогласно от внушителните си три метра:

- Както винаги! Никой не плаща за пиенето, музикантите заплашват да напуснат, а преди малко изхвърлих един езичник и един мисионер за сбиване!

- Добре, че са хората, иначе щяхме да умрем от скука- заяви Чък и отпи от бирата си. Очите му моментално се навлажниха. Боговете се напиват когато поискат, независимо от количеството. а напоследък на Чък не му оставаше нищо друго. Всички се бяха превърнали във високопарни егоисти. С едно изключение. Единственият бог, който не бе отпратен на заточение, а все още властваше на Земята. Божеството, за което всички говореха.

- Чувам, че Джо пак е подтикнал хората към война- каза проточено и на малко паузи, в които да хлъцне, червендалестият тип до Чък. Каза го така, просто на въздуха, търсейки да започне разговор с някого. Чък не го разочарова:

- Разбира се, Дионис. Хората все повече поумняват и вярата в него намалява, а войната му произвежда предостатъчно уплашени души, които да шепнат неговото име.

- Голям хитрец е тоя Джо! - провикна се Дионис, зарадван, че е намерил с кого да обсъжда политиката - Лъже наляво и надясно под различно име, че е единствения Бог, а в крайна сметка хората се избиват един друг само заради него.

- Какво си се разфилософствал, пияница такава- изграчи птицеглавия от другата страна на Чък - Нали ти му подсказа тази идея заедно с олимпийските си дружки!

- Какво? Нищо такова, приятелю! - възкликна Дионис, възмутено надигайки чашата.

- Ами Бакх?- присви зорките си трезвени очи птицеглавия.

- Какво за мен? - обади се една фигура, която до този момент бе захлупила с лице питието си недалеч. Пред погледите на цялата клиентела, чието внимание бе привлечено от спора, римският бог се изправи, взе неуверено разстоянието от четири крачки до тезгяха и, олюлявайки се, се изпъчи, подпрян на Дионис. Двамата си приличаха като близнаци, с изключение на носовете- този на новодошлия бе по- гърбав и зачервен.

- Лъгахте гърци, египтяни и римляни, но пред мене тия не вървят- процеди птицеглавият през закривения си клюн.

- Виж какво, Тот- изфъфли с полузатворени очи Дионис, а Бакх продължи вместо него:

- Колкото и да не ми се занимава...

- С престарели папагалчета...- продължи Дионис.

- Които могат да пишат само на един език- довърши Бакх.

- Мъртъв език...- изхълца Дионис.

- Никой не го говори вече- додаде Бакх.

- Ще ти кажа, че...

- Кааак ме нарече?!- изрева Тот с пламнали от обида очи- Съединете се веднага и ще ви покажа колко съм стар!

- Ха!- извикаха в един глас боговете на пиянството и се хванаха за ръце.

Изведнъж около пръстите им се образува мараня, която за секунда се разпространи по целите им тела. Дионис и Бакх се сляха като две капки живак и след миг на мястото им стоеше само единият от двамата. Всички признаци на алкохолно въздействие бяха изчезнали. На тяхно място имаше детинска ярост. Двамата съперници скочиха един срещу друг и сигурно щяха да се хванат за гушите, ако не беше Чък, който досега бе гледал безучастно и бе си пийвал от бирата. Той ги отблъсна със силните си мищци и им кресна:

- Спрете! Омръзна ми да ви разтървам всеки ден! Засрамете се! Не виждате ли какво прави Джо?! Настройва всички ви един срещу друг.

- Ти да не би пак да предлагаш бунт?- чу се глас от един тъмен ъгъл на помещението.

- Помните ли какво стана последния път?- едно южноафриканско божество на плодородието с фруктиера на главата оголи в усмивка перленобелите си зъби- Чък вися надолу с главата сто и петдесет години.

- А на мен - подхвана Дионис, който бе пренасочил яда си към облечения в мечи кожи- ми забраниха да продавам вино на Изгубените души!

- Така е, и ние страдахме!- заявиха двама зачервени индианци от края на масата- На вас боговете ви е лесно, ами ние какво да кажем, хора сме, едни изгубени души имаме да храним!

- …и поим.

Чък, който изведнъж бе станал обект на толкова парливи нападки, се опита да се защити, но думите му бяха заглушени от ропота на пияната тълпа. Един глас започна да повтаря името му и да се извисява над останалите:

- Чък, Чък! Чък, Чък!

Такова скандиране имаше пагубен ефект. О издири виновника и, когато го откри- южноафриканското божество- буквално го изпепели с поглед, но твърде късно- тълпата бе подхванала дивите подвиквания:

-  Чък, Чък! Чък, Чък!

Чък мразеше да става обект на насмешка без видима за него причина. Но това, което наистина го изкарваше от мечата кожа, беше когато някой нарочно събужда инстинктите му. Защото и боговете, както хората, които са ги създали, имат инстинкти.

Тълпата, заедно с мърдащата купчинка пепел от африканско божество на плодородието  продължаваше да подвиква в един глас:

- Чък, Чък! Чък, Чък!

- Спрете!- викаше брадатият протобог, но нямаше кой да го чуе.

Изведнъж очите на Чък изчезнаха и на тяхно място се появиха две слънца. Пред погледа му се изпариха боговете, полубоговете и легендарните герои, вътрешността на кръчмата пропадна и се превърна в гора от високи столетни дървета с широки стебла, тезгяхът се катурна и на негово място се появи широка поляна, на която бяха коленичили десетки полуголи поклонници с дълги коси и викаха с отчаяние, молба и дълбоко страхопочитание:

- Чък, Чък! Чък, Чък!  

        Протобогът чувстваше силата на вярата в него. Почитта и енергията, които му даваха свръхестествени сили, пресен запас от които не бе получавал от стотици хиляди години. Храната на Боговете. Амброзия. Стискаше зъби, но когато разляха кръвта на заколен в негова чест глиган по буйната зелена трева, не издържа, започна да излъчва мистериозна синкава светлина и да нарежда:

- Ха- ноцри та но ууа! Набатто ууа! Чък нпищи!

Около него избухна ехиден смях. Видението изчезна. Чък отново бе в "Кривогледия Тракиец", обект на грубите подигравки на останалите:

- Твърде си лесен!- излая някакъв бог с голяма високочела глава от Великденските острови и посочи локвичката вино на масата, която бе изиграла ролята на кръв от глиган. Чък не каза нищо и се оттегли с широка крачка.

Богът се пошля из вечно оживените улици на Некропол около час, и накрая се спря под паметника на Херакъл, на центъра на гръцкия квартал. Протобогът на лова приседна в краката на грамадната статуя и се загледа невиждащо в потока от същества. Всички физиономии в този милионен град му бяха до болка познати, но се опитваше да не им обръща внимание. Тук, под паметника на човекът, който се отказа от вечен живот в името на любовта си, Чък се чувстваше защитен от суетата на тези безчувствени контета, които отказваха да приемат истината- че са просто една отживелица, непотребна на смъртните. На това място Чък мислеше, че  се чувства почти като в свой собствен храм. Протобоговете нямаха храмове тук, понеже не бяха подарявали безсмъртие на човек, който да им построи. Идеята бе дошла по- късно и широко използвана от всички антични божества.

- Пак си се умислил, а?- каза някой само на две стъпки от Чък. Богът се сепна. Не бе забелязал как преди малко красивият младеж с маслиненочерни очи и къдрици бе седнал до него и бе запалил цигара.

- Здрасти, Прометей. Да, както винаги, търся смисъла...

- На живота?- осведоми се Прометей и дръпна от цигарата.

- Не. На безсмъртието. И все стигам до извода, че смисъл няма.

Гъркът видимо се замисли над тези думи. После каза:

- Аз самият го намирам за много съдържателно. Но това е сигурно защото бях смъртен и знам какво е да те е страх от смъртта.

- Точно това имам пред вид!- простена Чък безпомощно- Преди сто хиляди години някой е решил да ме създаде вечен и сега не мога даже да се самоубия, дори да искам.

- Единственото нещо, което всеможещите не могат да правят, а?

- Дразни ме безпомощността ми. Ами ако искам да умра?

- Е, недей така...

- Хиляди и хиляди години от мен няма нужда. Аз съм Бог! Кой друг, ако не аз, ще решава съдбата ми?!

- Как така, кой?- Прометей вдигна реторично вежди- Хората! Хората, които са те създали. Хората, които ме увековечиха след като им показах милост и натриха носовете на самодоволните божествени сноби, дето бяха решили да ме погубят. Героите на науката, историята и литературата, които ме последваха!- Прометей хвърли фаса си в жълтия лунен прах и стана, за да го загаси с крак- Хората, Чък, хората! Всевишните зависят от тях повече, отколкото обратното.

- Значи само трябва да си намеря смъртен, който да ме убие с мисълта си.

- Боя се, че нещата не са така прости- възрази Прометей, но не успя да се аргументира, тъй като от черното, изпълнено със звезди безвъздушно небе се спусна огромен лешояд и го подгони в една странична алейка.

Чък поглади замислено тъмнорусите си мустаци и остана да седи дълго на мраморния постамент, отчайващо самовглъбен.

Лейтенант Питър Мейсън от Военновъздушните войски на Негово Величество умираше. И въпреки, че напълно го осъзнаваше, бе далеч от мисълта да спре да крачи напред през жълтата пустош, за да даде почивка на изтощените си от кислородния глад мускули. Вътрешността на големия му огледален шлем се запотяваше все по- бързо и все по- често на лейтенанта се налагаше да натиска копчето за почистване. Бе започнал с основание да се изнервя. Преди десетина минути изключи радиото си, защото екипажът на "Шри Ланка" взе да му досажда със сърцераздирателните си излияния. Ако страничен бе уловил разговора им от етера, би си помисли, че не Мейсън, а онези в орбита са умиращите. Самият лейтенант не виждаше за какво толкова трябва да се съжалява. Бе взел решението да се отклони с петстотин мили от първоначалната си цел на своя глава. Бе пренебрегнал преки заповеди да обърне бъгито си и да се завърне, и сега щеше да поеме отговорно последиците. Ако само проклетата четириколка не бе поддала на онова вулканично плато... Космонавтът тръсна глава. Скот е знаел за опасностите. Както Кук и Магелан. Това не ги е спряло. Не се спря и Мейсън, когато  возилото му се прекатури и полетя като на забавен кадранс в бездната, заедно с всички запаси. Смъртта беше нищо. Паметта беше всичко. Името му, записано със златни букви във всеки учебник и енциклопедия.

Поради някаква причина всички досегашни опити за човешки експедиции до кратера Тиселий, който бе възможно най- отдалечен от четирите лунни бази, бяха проваляни заради разправии между правителствата на Космическите държави, или в последния момент, заради технически неизправности. Ала Мейсън щеше да го покори, и то пеша. Преди да изгуби съзнание щеше да снима кратера с вградената в ръкава на скафандъра камера и да изпрати снимките нагоре. Те щяха да заемат мястото си в училищата, университетите и лабораториите по целия свят.

За Мейсън бе по- важно да се говори дълго след като е загинал на тридесет и три, отколкото да доживее до спокойната си кончина на осемдесет и осем, забравен и ненужен.

Лейтенантът влачеше нозете си и оставяше две хилядолетни пунктирани дири в метеоритния прах. Кой знае, англичанинът може би прокарваше пъртина, по която щеха да го последват хора дълго след като се е разложил благодарение на анаеробните бактерии, които носеше в себе си. А може би когато усетеше, че идва краят, щеше да приседне на някой лунен камък и да си свали шлема. Дори и след хиляда години биха го намерили същия, както в първия миг след обезвъздушаването- с кожа, впита в мускулите и костите като вакуумираната опаковка в храната, която съдържа. Не, при тези температурни амплитуди между деня и нощта, влагата в тялото му би се разширявала и свивала, докато от него не остане само купчина прах и един превърнат в урна скафандър. Мейсън вече губеше търпение. Бе достигнал terra incognita, или по- скоро, luna incognita, областта, където не бе стъпвал крехкия човешки крак. Така желаният кратерен ръб, обаче, отказваше да се появи на близкия дъговиден хоризонт. Това тягостно очакване му напомни за един отдавна изминал ден на брега на океана. Тогава бе седял на бретонския плаж до залез слънце, напрягайки до болка очите си, за да зърне червената мачта на туристическото корабче. Но тя така и не се появи. Съдът бе потънал още по обед, изненадващо и безславно- при чисто небе и ниски вълни. Бе отишъл на дъното за дванадесет минути, взимайки и нея със себе си.

- Мойра...

Лейтенантът натисна копчето за почистване на шлема, но не последва нищо. Тогава осъзна, че размазаната лунна повърхност пред погледа му е заради едрите сълзи в очите.

- О, Мойра...- промълви той в толкова самотното пространство на шлема си- Съжалявам... аз...

Скафандърът продължи хода си напред, въпреки че човекът в него не виждаше. Микромоторите в сгъвките на глезените, коленете и лактите коригираха отклоненията от правата линия на маршрута. Мейсън хлипаше, знаейки, че няма кой да го чуе в радиус нито от един, нито от двеста хиляди метра. През цялото време не спря да върви...

В един момент сълзите му изсъхнаха и пред него се появи масивна вертикална ивица, чиито краища се губеха някъде далеч, където покритата с прах магма и скала отстъпваше на черното небе. Това беше целта. Сега само трябваше да я изкачи. Но в следващия миг Питър Мейсън усети нещо студено и зловещо да се вкопчва с всички сили в сърцето му...

Чък бавно пропадаше. Тук, на метри от ръба на Некропол, силата му свършваше. Това, което бе започнало като моментно умопомрачение на центъра на гръцкия квартал, прерасна в лудо настървение, и сигурно щеше да го довърши. Не, нямаше да сложи край на живота му, колкото и да му се искаше понякога. Силата му просто щеше да изчезне щом се отдалечи достатъчно от града на мъртвите. И съзнанието му, безсилно, безмълвно и неподвижно, би останало някъде в лунния прах, чакайки края на вечността. Но протобогът все още летеше, напъвайки свръх възможностите си до край, защото беше надушил нещо интересно, което убягваше на останалите. Чипият му пещерен нос бе уловил следата на амброзия още в нозете на Херакъл. И сега, малко преди да посрещне повърхността с длани и да направи умело кълбо напред, характерно с прецизността си само за един бог, Чък видя човека.

Бе легнал по гръб сред лунния прах и протягаше ръце напред като гърчеща се хищна птица. Нещо неясно, но очевидно смъртоносно бе се хвърлило върху му.

- Цербер, пусни!- провикна се Чък, докато приближаваше.

Човекът, облечен в странни дрехи, които наподобяваха корубата на бяло насекомо, продължаваше да се дави и клокочи в предсмъртната си агония.

- Назад, казах!- изрева Чък, хвана неясната ефимерна твар и я захвърли надалеч. Тя прелетя двадесетина метра и тупна върху една вулканична скала. Човекът с мъка си пое дъх и продължи да диша учестено, ококорен и уплашен. Чък усети страха му и реши да се възползва. Незабелязано се наведе над него, брадатото му лице премина безпрепятствено през лъскавия шлем, и прошепна зловещо, досами ухото на смъртния:

- Рабатто уа!- реши да добави малко реверберации и продължи- Страхувай се, човеко, защото животът ти ми принадлежи!

При тези думи космонавтът се заозърта лудо. Дишаше на все по- чести пресекулки. Въпреки това успя да се провикне във вътрешността на необикновената си броня:

- Исусе! Умирам!

- О, хайде стига- промърмори като че на себе си Чък и подпря невярващо ръце на кръста- Не ми казвай, че си добър християнин! Ти дори не вярваш в Джо! Та, само когато си уплашен до смърт...

- Как смееш- прекъсна го високомерен детски глас. Протобогът се обърна. На няколко метра от него стоеше със скръстени ръце босо момченце, видимо на около девет, облечено в юдейска роба.

- Ето- възкликна Чък и обели очи- Нима твоят Всевишен, Михаиле, е толкова зает, че пак праща теб дори за този смелчага?

- Ти ще ме наричаш Архангел Михаил- каза разсърдено момченцето- А относно Питър Мейсън...

Само за част от секундата детето бе вече досами космонавта. Но Чък бе също толкова бърз- той хвана архангела за ръката и го отблъсна.

- Дръпни се, Чък- студено заповяда детето, разтривайки китката си- Нямаш юрисдикция, а ми пречиш да си свърша работата. Знаеш, че Създателя...

- Създател?- прихна  Чък- На какво?- той разпери ръце - Пфу! Той е създател колкото и аз!

- Той направи мен...

- Със силата, дадена му от дедите на този- посочи той все по- трудно дишащия космонавт.

- Ставаш нахален, Чък- архангел Михаил губеше търпение- Ако искаш да последваш Сатанаил, давай, но...

Звучна божествена плесница отекна в ефимерното пространство при подножието на кратера.

- Никога не ме сравнявай с него- изръмжа Чък- Той е бунтовник, жаден за власт. Аз съм пазител на човешката раса.

Момчето мълчаливо търкаше бузата си. Бавно, но достатъчно забележимо, започна да расте. Стана почти толкова високо, колкото Чък, докато бузите му загрубяваха и на тях се появяваше брада. Лицето му придоби по- груби черти, скулите се изостриха, а слепоочията пораснаха. Изпод робата раменете и гръдния кош станаха по- широки, краката се покриха с косми. Накрая, от гърба му изникнаха две големи, пухкави, ослепително бели крила.

- Наричай се както желаеш- процеди през зъби мъжът, който се появи след метаморфозата- Но поне не нарушавай правилата.

- Не ме е страх от теб- изръмжа Чък.

- И не би трябвало. Ти си бог. Сега, обаче, Създателят управлява хората. Tакива като теб са отживелица. Старци. Забравени безсмъртни пенсионери.

Чък почервеня от яд. Русите косми по гърдите и лицето му настръхнаха.

- Я не обииждай, че...

- Хайде, прибирай се вкъщи...

- Не!- Протобогът се изпречи между архангела и жертвата му. Заотстъпва бавно назад, защото отегченият Михаил тръгна към него. В ръката му от някъде се появи огнен меч. Ослепителна броня се клатеше на гърдите му с всяка крачка. Разбира се, архангелът не можеше да убие О, но можеше сериозно да го ступа. Изведнъж покровителят на лова и войната се препъна в малко камъче и, доста неграциозно за божествения си характер, се строполи върху почти умрелия човек.

Каква странна промяна, мислеше си Мейсън. Изглежда след смъртта цветовете и усещанията се променят, но човек още мисли. Сега сухавият метеоритен прах блестеше като пухкав сняг, звездите трептяха в цялото си блестящо очарование, а разноцветна и жива дъга заливаше всички елементи на космическия костюм. Дишаше леко и свободно, болките под езика и в тила бяха изчезнали. Но за най- изключителен Мейсън счете факта, че все още можеше да се движи. Още повече, движеше се като че ли не по своя воля. Бързо се изправи и тръгна назад по следите си. Чувстваше вълшебна енергия да се разлива по цялото му тяло и да го кара да бърза, да тича. С изключително усилие на волята извъртя торса си назад и, без да спира своя бяг, направи няколко снимки. След това включи радиото.

- "Шри Ланка" 41-Е, 41-Е...

Последва кратка пауза. В тишината на шлема си Мейсън се дивеше на хрускащите звуци, които отбелязваха началото на всеки скок.

В слушалките му се чу припукване, последва дрезгав глас, изпълнен с вълнение:

- Питър, ти ли си?

- Сергеев, записваш ли?

- Аз винаги записвам, знаеш...- гласът едва сдържаше преминаването си в разстроен фалцет- Но как...

- Това няма значение сега- прекъсна го Мейсън, радостен, че е установил контакт. Това значеше, че е все още жив. Пращам ти снимките от Тиселий за всеки случай.

- Питър- недоумяваше диспечерът- кислородът ти трябваше да е свършил преди двадесет минути!...

- След петнадесет се връщам на борда- каза Чък.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ