Топ 8 българи в западната развлекателна индустрия

8.Владимир Койлазов- по- известен като създателя на V-Ray технологията, която е толкова революционна, че се използва с други водещи софтуерни продукти при направата на специалните ефекти на филми като "Аватар" и "Трон" и е широко използвана от дизайнерите по света. 

  7. Виктор Антонов- с неговият мрачен стиймпънк стил, Виктор е най- известен на нас (а и на света) с отличната си работа по либимата на милиони компютърна игра Half Life 2, където играчът има чувството, че извънземни контролират крайните столични квартали и са превърнали София в полигон за някакъв междупланетен социален експеримент, което не е толкова далеч от реалността, сега като се замислихме.

   Виктор Антонов е художествен директор на играта и има заслуга за много от оръжията, возилата и екипировката на т.нар. Combine Soldiers- нещо като жандармеристи без уважение към правата на цивилните, ако въобще има друг вид. 

  6. Валентин Василев - скулпторът заминава за Америка с желанието да разшири творческите си хоризонти. Големият пробив е един от най- касовите филми на всички времена- "Титаник" (1998) на Джеймз Камерън. Валентин Василев е автор на почти всички архитектурни детайли около камината на кораба и сцените с наводняването на коридорите.

  Василев работи и по любимия ни "Двестагодишния човек" (1999). Също така е автор на някои от ония странни извънземни в "Пристигащия" (1996) с Чарли Шийн. Нали ги помните- онези, дето колената им се свиваха наобратно и тичаха из пустинята. 

 Чарли Шийн с катинарче. Шедьовър.

5. Емил Симеонов е главен аниматор за "Златният компас" (2007), когато филмът печели "Оскар" в категорията за визуални ефекти.

 Rаботил e и по втората и третата част на „Трансформърс", oт неговите ръце са създадени двата малки робота - Уили и Брейнс, които живеят с главния герой Сам Уитуики. 

 Българинът е работил по двайсетина филма, сред които „Покахонтас" (1995), „Синдбад - Легенда за седемте морета" (2003), „Ван Хелзинг" (2004), „Пърси Джаксън и боговете на Олимп" (2010) и др. Като своя любим проект той обаче определя „Принцът на Египет" (1998).

  Но въпреки тези страхотни негови постижения, ние най- много го уважаваме за анимацията на Тулио от "Пътят до ЕлДорадо" (2000)- един от любимите ни филми, въпреки че не можа да изкара и половината от бюджета си и според сценаристите през XIVв. испанците са говорили с местното индианско население на английски.

"How do you do?"

4. Любомир (Любо) Христов- Любо завършва анимационна режисура във ВИТИЗ и след като заминава за Лондон се научава сам да си служи с компютър. Не му отнема много време да стане художествен ръководител в Холивуд. Дори си създава собствено студио и се захваща с голямото кино. "Лигата на необикновените" (2003), "Константин" (2005), "Страшен филм 4" (2006), дори "300" (2006) и "Войната на боговете" (2011)- всички тези филми и още много съдържат специални ефекти, създадени от неговата компания. Почти всяка година Любо работи по касов филм, пред който всички зяпаме с възхищение.

3. Пенка Кунева

Помислете за няколко любими заглавия от последното десетилетие, които са оставили траен отпечатък върху крехката ви тийнейджърска ви психика. Пенка Кунева е работила поне над две от тях като оркестратор или музикален аранжьор.

  "Матрицата: Презареждане и Революции", "Ангели и демони", "Трансформърс" 2  и 3, "Стюарт Литъл" 3, "Карибски пирати: На края на света", "Тексаско клане", "Той не си пада по теб", дори онази симпатична анимация "9" с човечетата, направени от зебло и, за съжаление- "Кодът", онзи смотан филм с Антонио Бандерас и Морган Фрийман, дето го снимаха в България.

  А като почнем с игрите, леле майко- Starcraft 2, Dragon Age 2, The Sims, Gears of War... Част от музиката на последната игра от поредицата "Принца на Персия" е композирана от нея.

  

2. Антони Христов- роден в София през 1961 г. Месец преди дипломирането си от софийската художествена гимназия през юни 1981 г. емигрира от България - от "непоносимост към комунизма", както сам се изразява.

  Антони Христов е сред водещите аниматори в студио "Пиксар". В  "Търсенето на Немо" (2003) е артдиректор на сцените. Във "Феноменалните" (2004) e художник на продукция. Като дизайнер на сцените работи по "Колите" (2006) и е художествен директор на "Уоли" (2008).

  А пък IMDB ни светна, че в началото е работил по анимации като "Земята преди време 2", "Фърнгъли: последната дъждовна гора" и "Астерикс при индианците", които бяха хит сред видеокасетките на нашето панелно детство. Ще ни извините, ако не се придържаме към официалния превод на заглавията, но тогава всички филми бяха пиратски.

"Едно време то не бяха фойерверки, то не бяха касетки... А сега? Торенти..."

1.Георги Боршуков специализира компютърна графика в Бъркли. На 26 години вече е част от екипа на "В какво се превръщат мечтите" с Робин Уилямс. Филмът печели "Оскар" за специални ефекти. Едно блестящо начало, но това, което следва, е дори по- удивително.        

   През 2001 Георги получава специален сертификат за техническо постижение за (поемете си въздух): "разработване на система за генериране на изображения, позволяващи хореографирано движение на камерата чрез реконструирани чрез компютърна графика дакери". Или на езика на всички диви фенове- "булит тайм". Да, до голяма степен благодарение на разработките на Георги Боршуков "Матрицата" се превърна в революционен филм, след който екшъните и научната фантастика се промениха из основи. Всички ние, които сме черпили вдъхновение от сцената с клечащия под дъжд от куршуми Киану Рийвс, поклон!

  "Заради тия българи ми заминаха два прешлена..."

  В заключение ще признаем, че има още много българи, които заслужават да са в тази класация- например Румен Петков- режисьор на толкова епизоди на  "Джони Браво", "Лабораторията на Декстър", Създател е и на много популярни български анимационни поредици- някои от по- дъртите членове на редакционната колегия си спомнят щъркела Чоко и жабата Боко и  "Планетата на съкровищата", която даваха по "Сънчо" петнайсет години преди на Дисни да им хрумне подобна идея.  

  И не е задължително да са емигрирали, въпреки че помага. Например Борислав Славов (Glorian)- композиторът за музиката за игрите на българското студио Black Sea Studios, чиито последен проект беше съвместно с Ханс Цимер по нашумялата Crysis 2.

  Или пък Цветомир Георгиев (по- известен по форумите като Alfred Hitchcock), който прави дизайна на много триизмерни герои от "Трансформърс" 3, "Планетата на маймуните", "Зеления фенер", "Сблъсъка на титаните", "Пърси Джаксън"...

 Отдавна трябва да ни е ясно, че българите са талантливи професионалисти, които работят в сътрудничество с хора от цял свят и създават красиви неща, които ни вдъхновяват.

Топ 8 обидни думи с невинен произход

8. Балък- Откакто човекът започнал да върви изправен и да надхитрява животните и природата, той чувства явната нужда да се надсмива над всичко, което е по- малко хитро и изобретателно от него. И каква по- подходяща жертва за подобни нападки от горката риба, която е толкова отчайващо глупава, че сама захапва кукичката. Балък на турски означава риба, а българинът е придал на тази дума подигравателни нюанси заради древния си страх да не го излъжат с надценка на доматите на пазара, например...

7. Бардак- често срещано нарицателно за публичен дом или неподредена студентска квартира, в което се отчитат остри нотки на неодобрение, макар и бардаците да са обществена необходимост със своята непретенциозност и приятна отмора. Думата всъщност произлиза от турски и означава "чаша", но ето и странното- чаша за безалкохолно или вода, а не за алкохол. Това дали означава, че в бардаците не са се предлагали никакви упойващи напитки и се е ходило там само при неотложна нужда с ясната и единствена цел да се свърши определената работа, която да спаси нечие семейство?

6. Мангал- тук е ясно. Мангалът е метално приспособление, в което се горят дърва или въглени за отопление, и съответно почернява от саждите. За явното обезчестяване на думата, което сме извършили през последните десетилетия, е показателен фактът, че мисълта за мангал не ни се струва ни най- малко стопляща в студените самотни зимни нощи, особено ако живеем в село насред дунавската равнина.

5. Копеле- предполага се, че името копеле произлиза от латинското копулацио - сексуален акт между мъж и жена. Налице са сериозни исторически основания да считаме, че тази дума се разпространила масово в Мизия и Илирия, където концентрацията на римските военни сили била най-голяма. Освен това copil на румънски означава дете. Сигурно някога някъде в Македония някой влах е искал да каже на някой българин "видях детето ти да краде дини на пазара", но при превода даденият българин го е приел твърде навътре. Поне така предполагаме ние...

4. Пачавра- Българките от стотици години държат на чистотата като единствено свидетелство за достойнство, особено в състояние на робство или беднотия. Дори думичката чест има общо с чистотата, но това е друга тема. Пачавра е представлявала мръсна кърпа или парче плат за забърсване, нещо като парцал, и изглежда по- обидно за една жена от това да носи изцапани дрехи, няма накъде.

3. Манаф- за съжаление тук не ни е много ясно пътешествието на тази красива, често използвана думичка. Изглежда Манаф е било името на много важно божество от доислямския пантеон в Арабия, дори е имало негова статуя в Мека, която на жените в цикъл било забранено да доближават. Името му означавало "висок човек, високостоящ", което по някакви мътни пътища станало нарицателно за малоазиатските турци, използвано на Балканите. Как и защо "манаф" придобило значение на активен педераст, за нас си остава загадка, но нека за секунда да си представим, че някъде в Анадола "балканджия" означава нещо също толкова неприятно. (Или приятно- ние не съдим.)

2. Миндил- изглежда платовете ще бъдат завинаги обвързани с обидните думи, насочени към български жени. Миндил идва от арабски (منديل) и означава "хартиена кърпичка". С такива миндили са покривали например погачите и хляба, за да не изсъхват бързо. Ние не смятаме, че са се замърсявали особено много и появата на негативни конотации е все още неразбрана.

1. Шафрантия- През 1848 година в монархическа Европа имало вълна от безредици, вдъхновени от Френската буржоазна революция. Народите в рамките на Австроунгарската империя се вдигнали на бунт в търсене на свобода, равенство, братство. След бруталното потушаване, с които такива бунтове обикновено остават в историята, много унгарци избягали от родните си земи и се заселили в рамките на Османската империя. За едни сватба, за други- брадва, както се казва. Много от тези унгарци се заселили в шуменско и да- познахте- създали пивоварна, донесли театъра, цигулката, литературния рецитал и други неизвестни дотогава благинки. Унгарецът Михай Шафрани организирал първите в страната оркестър и хор, в които участвали и български младежи и девойки. И тъй като Шафрани изкарал на сцената и представителки на нежния пол, нещо нечувано в задръстената патриархална провинция на Османската империя, по неговото име такива свободолюбиви жени започнали да се наричат "шафрантии". 

     Така че следващия път когато искате да накарате гаджето да се чувства като самоосъзната, равноправна личност, може да използвате това гальовно нарицателно, придружено с линк към нашата статия. Само че не го препоръчваме. 

Намерих нещо, което съм писал преди години, може би през 2006-та:

   "Какво е времето?
    Ако приемем простото обяснение- праволинейната поредица от състояния, то защо толкова често ни се струва, че цивотът ни се повтаря, че сме съществували преди или че едно и също нещо се случва няколко поредни пъти?
И кой може да улови и измери времето. Вярващите в превъзходството на човешката раса са убедени, че часовниците и календарите успяват да свършат работа, но тези устройства следят поредицата на състояния, не могат да я обяснят и ситематизират. В крайна сметка, ако може да се вярва на Айнщайн часовниците дори цъкат по- бавно при скорост, близка до светлинната.
Не е ли всичко относително? Знаем, че в недрата на Земята действат неспирни нагъвателни процеси, че планетат ни се движи с шеметна бързина по елипсовидна траектория и се върти около собствената си ос, че океаните превземат все повече и повече от сушата, но честно казано- всичко около нас не би могло да изглежда по- неподвижно, и ако не беше Дискавъри и онези далечни дни в началното училище, едва ли щяхме да смятаме Земята за нещо повече от просто по- голямо парче камък. Наблюденията на свикнал с постоянното движение на слънцето и животните не биха посочили нищо друго.
Човешкият живот е безсмъртие за еднодневката. Костенурката гледа с презрение на краткотрайните акули. Историята на цялата Британска империя е занимавка в пясъчника за Еверест. Как тогава бихме могли да очакваме от светкавицата да не вижда в нас неподвижни статуи, които се блещят насреща и през целия и милисекунден живот? Не. Не поредица от състояния определят времето, анещо много по- абстрактно в очите на учените- мисълта. Спомените от миналото, чувствата на настоящето и надеждите за бъдещето.
Ако си представим живота без дори най- краткотрайния спомен, то всичко би изглеждало неподвижно и понятие за време нямаше да съществува. Топката ще изглежда застинала във въздуха за този, който не си спомня как е била хвърлена. Повърхността на морето- замръзнал килим..."

А ето и някои думи на Кришнамурти, които ми се случи да прочета миналата седмица:

"И така, за да отидем отвъд, е необходимо изключително внимание. Това всеобхватно внимание, в което няма усещане за личност и промяна, може изцяло да освободи ума от самосъзнанието и тогава ще сме свободни от тъгата. (...)
Животът е в непознатото, драги мой, но ние се придържаме само към една малка изява на този живот, а именно паметта. Тъй като тя е сама по себе си незавършена мисъл, това към което се придържаме е нереално и необосновано. Разумът се придържа към изпразнената от смисъл памет, а паметта е разумът и вътрешната личност, на каквото и равнище да я погледнем. И така разумът, който действа в полето на познатото, никогата не би възприел непознатото. единствено когато живеем с непознатото в състояние на абсол'тна несигурност, е възможно страхът да изчезне и с това да се появи осъзнаването и възприемането на действителността."
 

     Непознатите морета винаги са криели опасности, болести и смърт, но тези, които дръзвали да ги покорят, били възнаграждавани с несметни богатства. И не били малко смелчаците в историята- безстрашните моряци, търговци и пирати плавали по води, пълни с чудовища, дракони, русалки и прокълнати китове- еднорози.

 Да бе. Пълни измислици.

   

8. Португалците
В средата на петнайстото столетие този иберийски народ тъкмо приключил с изгонването на всичките си араби, евреи и хора с що- годе нормални дрехи. 
  

Този е останал.

Португалия се напълнила с прогресивно обедняващи приключенци, наемници и главорези с полублагороден произход, които знаели само как да забогатяват от плячкосване и инвестирали главно в ханджийско вино и цицорести "леки жени". Страната била изолирана от богатата търговия в Средиземно море, но разполагала със смели рибари, които от векове излизали навътре сред враждебните води на Атлантика. Пътят към богатствата бил сред вълните. Била създадена първата Мореплавателска школа в света и въпреки, че християнските главорези не успели да се опрат на арабите и берберите на собствената им земя и да намерят достъп до керванджийските маршрути от вътрешността на Африка, се научили да ги заобикалят. Злато, слонова кост, черни роби, животински кожи започнали да се изсипват в Лисабон от трюмовете и колкото повече забогатявало кралското семейство, толкова по- алчно ставало.

Апетитът идва с яденето, както казват- португалските крале решили, че искат да ядат с апетитни подправки. По онова време кимионът, пиперът, индийското орехче и канелата не се продавали в малки симпатични пакетчета в супермаркета. Произвеждали се в Индия и Южните морета и след това предприемали дълъг и обременен с мита път до Европа. Когато накрая стигали кухните на иберийската аристокрация, цената им буквално надминавала теглото им в злато. Португалците дръзнали да мечтаят- "Ако намерим обиколен път до Индия, ще станем неморално богати." Решили да играят на сигурно и да заобиколят Африка, вместо да доказват, че земята е кръгла. 

С измами и предателства, изтребление на местното население, дипломатически интриги и умишлени грешки в картите и бордовите си дневници, малобройните португалци задържали търговската си хегемони над Изтока почти цял век, въпреки жестоката конкуренция, и всичко благодарение до голяма степен на превъзходните им кораби и способните им навигатори.

7. Финикийците- (IX- IIв. пр. Н.Е.) 

 Този неуловим за историците народ населявал местността Левант в източното средиземноморие и пръв дръзнал да излиза в открито море, губейки от поглед брега, в търсене на печалба. Флотът им бил толкова многоброен, че някогашните планини, покрити с легендарния ливански кедър- най- добрия материал за тогавашните кораби- били почти напълно изсечени. Забогатели от търговията между Египет, Гърция и останалите мощни държави на древността, финикийците създали колонии из цялото средиземноморие, докато една от тях- Картаген, не надминала по величие дори собствената си метрополия. 

 Предприемчивите Картагенци се научили да излизат Атлантическия океан и стигнали дори до бреговете на Британия. Една тяхна експедиция разучила западния бряг на Африка в търсене на нови стоки. Сред многото чудеса, които срещнали, била и група горили, които те помисли за хора с много груба кожа.

С малко Нивея и ще оправим работата. 

Освен че чрез тях гърците научили за слоновата кост, издигането на храмове и статуи и наследили много техни религиозни церемонии, Финикийците дали на света първата фонетична азбука и производството на стъкло.

 За благодарност древните римляни им обявили война и след като победили, избили когото могат, останалите отвели в робство, а Картаген сравнили със земята, разорали я и я посипали със сол.

   

6. Атиняните (Vв. пр. Н.Е.)

    Този път няма да става въпрос за театъра, демокрацията, сградите от мрамор, педофилията и други древногръцки изобретения. Защо атиняните, ще попита някой? Всеки, който е успял да се пребори с вонята на двеста запотени мъже след цял ден гребане, и то над 2400 години преди изобретяването на аерозола, заслужава да е в поне една класация в интернет.

Въпреки, че тристата културисти на Леонид направиха добро шоу, решителната битка с персите била по вода. Обединени от Атина срещу общия враг, гръцките полиси победили. Когато войната приключила, съюзът бавно се превърнал в империя, където атиняните най- нагло си присвоили приходите и използвали мощта си да смажат отцепниците (да, нещо като НАТО).

     Успехът си по море дължали на своите триреми, или кораби с три реда гребла. Въпреки че не смеели да плават с тях далеч от брега или през нощта, тези кораби представлявали най- съвършената техника на древността. И до днес не се знае как точно са изглеждали. С тяхна помощ Атина се превърнала в първата сила, която утвърдила властта си по- скоро по море, отколкото по суша. До такава степен зависели от поддръжката на флота си, че изсичали умопомрачителни количества дървета. Благодарение на тях гръцкия пейзаж и досега си прилича на мексиканска пустиня.

  

 Сагапао!

     Въпреки, че не разрешавали свобода на подчинените градове, атиняните се радвали на равенство помежду си. На греблата редом сядали богаташи и бедняци, съюзени в името на общото благо. За съжаление този тип демокрация „всички сме равни, но някои сме по- равни“ не се харесвал на останалите егейци след дълга война със съперниците си и една особено неприятна тифна епидемия, атиняните се превърнали в лесна плячка за таткото на Александър Македонски.

5. Викингите (IX- XIIIв.) 

      Kогато арабският пътешественик Ибн Фадлан станал свидетел на грандиозно погребение в далечния Севера, той се вгледал в горящия кораб, на който били положени тялото, оръжията, богатствата, два предварително насечени коня, както и доволно дрогираната съпруга на викингски вожд, и запитал местните защо не го заровят в земята като нормалните хора. На това русобрадите отвърнали, че предпочитат тялото им да се възнесе по вятъра към небесата, отколкото да бъде изядено от червеи. Арабинът се сетил как дрогираната съпруга минала през шатрите на всички воини преди погребението и решил да не пита повече.

     Викингите са били много различни от нас, но никога не са носели рогати шлемове. Военната им тактика не се отличавала с особено превъзходство, конете им били дребнички, но благодарение на бързите си кораби пътешествали в непознати води тероризирали сухоземните хорица независимо от религията или цвета на кожата им. Това е то- скандинавците са толерантни във всяка епоха.

     На изток те пътували по големите руски реки, като Волга им отворила пътя до Каспийско море и високо развития арабски свят, а Днепър ги отвел до Черно море и богатите византийски колонии, а накрая и до Цариград, когото те нарекли Миклегард (Великия град). Те постъпили на служба при императора и били толкова способни, че той им поверил личната си охрана.

     В Исландия създали първата съвременна демокрация, а селищата им в Гренландия се задържали около два века, докато рязко понижаване на световните температури не ги обрекло на гладна смърт.

     За чудноватите си приключения те съставяли дълги устни разкази, наречени саги. В една от тях се говори за експедиция до бреговете на Канада и дори за възможна първа среща между европейци и жители на Северна Америка.

     Никой не знае защо викингите започнали експанзията си,  но има две водещи теории. Едната гласи, че разпространението на християнството в езическа Скандинавия упражнило икономически натиск върху многобройните норвежко- датски княжества. Според другата теория, те просто искали да избягат от жените си.

4. Англичаните (XVI- XXв.)

 
      Разбира се, трябвало първо да ги превземат едни от наследниците на викингите- норманите, за да стане нещо от тях. В началото Англия започнала да настъпва по пръстите лидерите на европейската сцена Франция и Испания с миниатюрната си флота.

     Кралицата поощрявала пиратството срещу чуждестранни кораби и най- известният от тях- Сър Франсис Дрейк- оглавил втората околосветска експедиция след Магелан.

     Успехът на англичаните се дължал на тяхната свободолюбивост и предприемчивост, но основният двигател за островния капитализъм били огромният брой пъпчиви, беззъби бедняци, които дори учителката ти не разбира какви ги пелтечат в екранизациите на БиБиСи. За дребни провинения някои от тях били осъждани на каторга в колониите, а други- главно провинциалисти, търсещи забавление в пристанищния град- се събуждали след тежък запой на борда на някоя шхуна в открито море и започвали енергично да търкат палубата, за да не бъдат изхвърлени през борда.

     Кралете и кралиците от Острова инвестирали в отбраната по море, което им позволило при всяка война бързо да завземат отвъдморски територии, докато съюзниците и враговете им се избивали по полетата на континентална Европа. Благодарение на тази тактика до Първата световна война нямало сила, която да им се противопостави и да й се размине, освен- разбира се- американците.

  

И тези пичове, но те са с по- слаб ПиАр.

3. Венецианците (X- XVв.)

     Много преди да попълнят редовете на различни „профсъюзи“ из Чикаго, Ню Йорк и Бостън, венецианците били дрипаво италийско племе, което живеело в наколни къщи насред блато. Кажи го на гаджето следващия път като се завъздиша за Моста на въздишките. Именно тази непристъпност позволила на Венеция да обикаля Средиземно море, да търгува и да ограбва местното население без да се притеснява от ответен удар.

     В типично италиански стил, съгражданите на Дучето били изпечени изнудвачи. Така например по време на Четвъртия кръстоносен поход венецианците изнудвали бедните френски рицари, които нямали пари да си платят превоза до Светите земи. Венеция имала зъб на Цариград и рицарите се съгласили да го разграбят и да заплатят за корабите с част от плячката. Между другото успели да избият голяма част от източното духовенство, да изнасилят бая монахини и да се напият в Света София.  Гърците така се възмутили, че прекарали следващите два века в отстъпление пред турското нашествие.

С подкупи, изнудване и лицемерие венецианската флота превземала пристанище след пристанище. И до ден днешен са такива- за да си единственият град, който не само че не покрива каналите си, но и докарва 55 000 туристи на ден да газят из тях, трябва да си наистина коравосърдечен.

В това направление им съперничели единствено търговците от Генуа, които обаче не са в тази класация, защото се изложили и през XIV век докарали от Крим чумата в Европа.

Дженовезе-то никога няма да е същото.

     За това колко мощна била през средновековието Венецианската република, говори не само Assassin's Creed, но и фактът, че дори дълги години след като испанците започнали да внасят злато от Новия Свят, най- здравата валута в Европа си останал венецианският дукат.

    

2. Полинезийците- докато средновековните европейци, с писмеността си, вековното наследство на древни цивилизации,  познаването на стоманата, платовете и математиката все още едва се откъсвали от бреговете и се страхували от океана, морските пътешественици в Полинезия успели да се разпространят над хиляди квадратни километри тихоокеанска бездна без дори да са открили желязото- единствено с помощта на своята интуиция, наблюдателност, и разбира се- тестисите си.

     Ставало така: няколко клана от даден остров се товарели на канута и потегляли в търсене на нови земи. Ориентирали се по слънцето и звездите и внимателно наблюдавали облаците и полета на птиците, за да открият суша. Когато не били сигурни в коя посока се движат, няколко по- чувствителни мъже скачали във водата и усещали течението с най- нежните си части. Определно да си мъж имало допълнителна важност за оцеляването на рода.

    "Yeahs!"

Сигурно затова техните жени до ден днешен вършат всичката работа на сушата- берат плодове, садят сладки картофи, гледат кокошки. Може да се каже, че полинезийските мъже са едни от най- глезените на планетата.

1. Курландия- няма майтап, наистина е имало такова прибалтийско графство. Много преди латвийците да станат такива добри хокеисти и да произвеждат транзистори за целия соц-блок, си имали богато графство с малобройно население. Добре, де- защо заемат първото място в тази класация? Ами защото през седемнайсети век тези пичове, макар и зависими от Жечпосполита (да, време е за Google), та тези предприемчиви симпатяги си направили по една колония на остров Тобаго и в устието на р. Замбия, ей така- за търговийка, като посмели да се мерят с англичани, испанци, португалци, французи- великаните на колониалната епоха.
     Разбира се, курландците не могли да задържат колониите си по- дълго от десетина години в условията на международен натиск и тяхната империя потънала в забрава преди още да бъде създадена.

       А защо испанците не са в тази класация? Ами защото най- великите им мореплаватели били чужденци (Магелан- португалец, Веспучи и Колумб- италианци), и освен това испанците ги бивало най- много да опожаряват индиански селища и да прекарват оръдия през джунгли и планини, а тези дейности се извършват основно на сушата.

Нещо много отдавна не съм писал смислени или полусмислени неща. Обмислям една статия от два месеца, но ми е много трудно да направя финикийците смешни. С венецианците е лесно, дори с викингите, но финикийците? Майтапи за араби? Майтапи за финикийски знаци и пари? Ще трябва да се постарая...

Мислех си вчера или онзи ден- не помня вече... Колкото и по- възрастни да ставаме, не знаем кои сме. Може би си мислим, че знаем, но не е така. Няма нищо лошо в това. Все пак сме това, което правим в ежедневието си- нищо повече, нищо по- малко. И всичко опира до избор. Избираме как да реагираме на нещата, които се случват и това ни прави такива, каквито сме. Просто си го мислех и исках да го запиша.

Не знам защо, но с всеки изминал ден се чувствам все по- добре. Не ми пука защо. Страхотно е и друго няма.

Нещо старо, което намерих докато разчиствах

Нека светът от кръгъл се сплеска
и сцепи на две
Нека буря ме вземе
и на рамене понесе.

Нека ме стъпчат, разкъсат
хиляди диви коне.
Нека гръм ме удари,
див овен раздере

Орел да ме грабне и пусне
от тъмно сърдито небе.

Нека, ала за минута поне
Бъда пак смело, потайно,
русо, нехайно,
весело градско хлапе.

Привличам ли с нещо откачалките?

   Не ме разбирайте погрешно- нямам нищо против тях. Разнообразяват иначе монотонното ми ежедневие и са алтернатива на някоя комедия, стига да не работите заедно- тогава вече е страшно. Мисля, че имам някакъв все още неоткрит феромон, който кара откачалките да разпознаят в мен слушател, твърде учтив, за да ги разкара веднага.
   Сядаш си да си отдъхнеш в парка след залез и се наслаждаваш на някаква нектарина след като цял ден си се въртял в леглото на 30 градуса (и тук нямам пред вид градус на въртене, а шибана температура!) и си се опитвал да не мислиш за вътрешни кръвоизливи в адската жега, разбира се- безуспешно. Когато изхвърляш костилката при теб се спира прегърбена стара мома, лъхаща на джибри, с твърде много багаж в едната ръка и пластмасова чашка в другата. Започва моноспектакъл.
    Някак си стигнахме до невъзможността да се слуша романтичното радио (което и да е то- аз не знам) заради преголемия шум от мача, бирата и салатата на някого (може би родители), липсата на полов живот през последните тринадесет години, но някак си жената успя да намекне, че може би е бременна. Разбира се, това изглежда вероятно за нея- завършила е Богословски факултет, а непорочната бременност там се изучава още в първия урок. То не беше плач, не бяха закани към "тях"- хората, които я ограничават, които контролират живота и. Сякаш мина покрай мен влак с различни емоции вместо вагони.
     Беше тъжна гледка, макар че се смях по едно време. Главно мълчах, и макар, че я посъветвах да спре алкохола, да се съсредоточи върху положителни мисли, и да живее своя живот, не мисля, че въобще ме разбра. Жалко е, че такива чувствителни хора накрая се побъркват само защото са искали да угодят на роднините си. Като порочен кръг- стават все по- зависими от хората, с които най- малко искат да имат общо.
  

Топ 8 най- злополучни експедиции в историята

8. Роанок- колонията-призрак

Името на Сър Уолтър Райли извиква множество асоциации- предприемач и приключенец от края на шестнайсети век, именно той прави известна легендата за града от злато- Ел Дорадо, даже предприема две пътешествия в Южна Америка с цел да го намери. Сър Райли е човекът, който кръщава новооткритите земи отвъд океана Вирджиния в чест на старата мома Елизабет. В свободното си време той колел ирландски въстаници, главно след като се предавали доброволно. Успял даже тайно да се ожени за една от придворните дами на кралицата и когато палавниците били разкрити, ги изпратили на меден месец в Лондон Тауър. Но може би най- интересното постижение на Сър Уолтър Райли, е че надживява ужасният провал на Роанок- организираната от него колония в Северна Америка.

"Провал, провал, колко да е провал? Нейно Величество ще ми прости, я ми виж само прическата, пич!"

В онези времена колонизацията не била лека работа, особено за новите в занаята англичани. Моретата бъкали от испанци- старомодни католици, непознатите крайбрежия криели подводни рифове и- най- голямата несправедливост- на Новата земя вече имало местно население, което и хабер си нямало от европейска търговия.

На два пъти англичаните неуспешно се опитвали да заселят остров Роанок в днешния щат Вирджиния. Третата експедиция предвождал Джон Уайт- близък приятел на Сър Райли. Щом дебаркирали, заселниците намерили от своите предшественици само един скелет. Това силно ги демотивирало и те нямало да останат, ако командирът на флотата им не им отказал да ги качи обратно. Заявил им, че колония трябва да има и опънал платната без да му мигне окото, сигурно защото бил португалец и бивш пират, който преминал на страната на Англия само за да отърве бесилото.  

В началото нещата като че ли потръгнали- европейците не измрели от глад и болести. На Джон Уайт дори му се родила внучка- първото американче в историята. Но тези досадни индианци отказвали да разберат, че е дошло време да се преместят нанякъде и постоянно създавали проблеми. Накрая Уайт се върнал в Англия да иска военна помощ.

Успял да се върне едва след три години и едва повярвал на очите си- на мястото на колонията зеела гола поляна. Нямало и следа от стотината заселници. Дървените къщи и укрепления били разковани, което означавало, че хората не бягали, а по- скоро се преместили. Но къде? Единствено думата „CROATON” била издълбана в един от стълбовете на форта, сякаш за да задълбочи мистерията. Съдбата на тези заселници до ден днешен е неизвестна.

7. Бърк и Уилс- "Готово. 2000 мили. Айде сега наобратно."

    Целта на тази експедиция била да проучи вътрешността на Австралия на север от Мелбърн чак до залива Карпентерия (който толкова се интересува, да провери на картата). Само че тези пишман- изследователи от средата на XIX век били сякаш възможно най- неподготвените хора за работата.
     На първо време, водачът на експедицията- Бърк- бил толкова самонадеян, че не пожелал и да чуе хората, които го съветвали да превози част от провизиите с кораб и нагоре по устията на някои реки, откъдето по- късно да ги вземе. Вместо това натоварил на каруците храна и муниции за две години напред заедно с крайно необходими неща като дъбова маса, стоманени вериги и китайски гонг. Товарът им тежал около два тона.
    Експедицията взела двадесет и шест камили, чиито водач методично ги черпел с ром, защото смятал така да ги предпази от скорбут. 
    За два месеца каруците преминали разстояние, което отнемало на пощенския дилижанс едва седмица. Освен това двама от офицерите напуснали, били уволнени 11 души и наети още осем. 
    Накрая Бърк зарязал захарта и лимонения сок, за да олекне част от товара. Изведнъж се сетил, че много бърза, направил база в Купър Крийк (вж. карта ако толкова те вълнува), взел само част от хората си и храна за три месеца напред, и се втурнал през Австралийската пустиня в разгара на лятото.
    В крайна сметка стигнали до брега, поразгледали го и тръгнали наобратно. Започнали да се хранят с треви и даже си уловили един тлъст питон. Дизентерията не закъсняла.
    Късметът наистина не бил на тяхна страна. Когато най- сетне се добрали отново до Купър Крийк, открили, че бивакът бил изоставен само няколко часа по- рано. Оставили им били малко храна под едно маркирано дърво. След няколко месеца мизерно оцеляване, Бърк и Уилс загинали от глад и изтощение.

"Хайде, изяж си граха, моето момче, да не свършиш като Бърк и Уилс."

6.Градът Зета или "Шантавия полковник Фосет"

     Картограф за Кралското Географско Дружество, артилерист в Първата световна война, приключенец, окултист и близък приятел на Сър Артър Конан Дойл, полковник Пърси Фосет хич не обичал скуката. Като чукнал петдесетте решил, че има нужда от нещо по- така и се забутал в бразилската джунгла заедно със сина си и някакъв друг шемет. Фосет бил чел в някаква книжка за изгубен град без име, който той по- късно нарекъл Зета. В описанието на града липсвали каквито и да са координати, посока, местонахождение, но това не притеснило полковника нито за миг.    

Отгоре на всичко вярвал, че синът му Джон е предопределен да стане полубожество- предводител на последните чистосърдечни хора на земята, които по негови изчисления населявали бразилската джунгла. Смятаме, че е ясно колко минути отнело на тримата оптимисти да изчезнат завинаги сред дивата природа.

     Това, което отличава Фосет от всички останали изследователи, е предупреждението му да не изпращат спасителни експедиции след него, ако не се завърне. Опасявал се да не ги последва неговата съдба. Ама кой да ти слуша- през целия двайсети век около стотина души дали живота си в опит да открият какво се случило с добрия полковник. Последните се разминали на косъм и като откуп заплатили с всичката си екипировка на местното индианско племе, което очевидно изпитвало спешна нужда от камери, звукозаписна техника и енергийни напитки.

"Свършихме и Бонукса."

5. Капитан Скот и кучетата

     Тази експедиция се очакваше. И децата знаят за Скот- гордият англичанин, който искал да изпревари норвежците до южния полюс с помощта на викторианска решителност и трактор.

     Когато най- сетне пристигнали и видели норвежкото знаме, забодено преди пет седмици, хората на Скот направо умрели от отчаяние. Интересно е, обаче какво се случва след смъртта на англичаните.

     Благодарение на писателския си талант и писмата и обръщенията, които намерили в палатката до вкочанения му труп след осем месеца, Скот бил канонизиран за национален герой, а славата на Амундсен посивяла. Всички гледали на него като нечестник и злодей, едва ли не виновен за смъртта на Скот. Норвежецът дори трябвало да изтърпи унизителна „наздравица за кучетата” на вечеря, организирана от Кралското географско дружество уж в чест на неговото постижение. На всичкото отгоре в детските учебници до ден днешен откриването на Южния полюс се нарича „експедицията Амундсен- Скот.”

     Амундсен така се разсърдил, че през 1928 направо изчезнал по време на спасителна мисия в Арктика.

4. Марк Жозеф Марион Дюфрен- по местна рецепта.

     Ако помолите някой случаен жител на англоговорящия свят да обобощи накратко историята на Франция, той сигурно би ви казал „винаги втори”. Сякаш някакво проклятие тегне над французите, които през вековете губят колония след колония, и то главно от англичаните. Дори през втората световна война се налага французите да ги спасяват останалите съюзници. Вярно, че страната на Волтер и Монтескьо има сухопътна граница с германците- една от най- агресивните и технологично развити нации през последните два века, докато поданиците на Кралицата имат граница с гайдари, облечени в поли, но все пак... може би има капчица истина?
     В настоящата история се разказва за Марк Жозеф Марион Дюфрен- един французин, който често бил първи. Той първи доказал, че Австралия е населена, открил много острови в Тихия океан и бил първият европеец, изследвал Тасмания. Даже много се зарадвал когато открил новозеландския вулкан Таранаки и за щастие така и не доживял да научи, че Джеймс Кук го бил изпреварил с три години.

Тихоокеанските изследователи от XVIII в. изпитвали много трудности в контактите с местното население- гледа те в очите полинезиеца, радва ти се уж, изиграе ти даже някой танц като на богоравен, а след малко я ти открадне компаса, я ти се нахвърли в гръб с някоя тояга. Мъчно се разбирали тогава хората от двете противоположни страни на земното кълбо. Дюфрен не правел изключение.

Изгладнелите моряци обичали да ловят риба край новозеландските брегове, но откъде да знаят, че нарушават местното тапу (табу) на място, където се удавили няколко туземци преди време. Племето решило, че нарушението на това тапу ще разсърди боговете и ще предизвика вражда с останалите туземци, затова няколкостотин воина се спуснали изведнъж над нищо неподозиращите французи, които си ловели рибка.

Не е известно как точно бил сготвен командирът, но се знае, че бил изяден. Менюто попълнили още двадесет и шест души от екипажа.

 И нито един заек.

     Така свършил френският пътешественик Дюфрен. Може би  за успокоение на сънародниците си, той все пак бил първи- Кук го изяли на Хаваите едва седем години по- късно.









3.Разходка с балон

     По онова време в Швеция страдали от накърнено самочувствие на северняци. Фритьоф Нансен, който освен улица в София е и норвежки дипломат и пътешественик от края на XIXв., току-що преминал Гренландия- най големия остров на планетата- на ски.

 "Да, копеле. На ски. Защото мога. Аз съм Фритьоф Нансен, бейби!"

     Шведите трябвало да се отсрамят веднага и с не по- малко мъжкарски подвиг, и им хрумнало, че е най- добре да тръгнат за Северния Полюс на балон с водород без дори да го изпробват предварително.
     Името на гениалния водач на експедицията било Саломон Андре, инженер с твърде голяма вяра в превъзходството на техниката над природата, и очевидно най- върлият фен на Жул Верн. Той и двучленният му екипаж толкова си вярвали, че даже в товара включили и бутилка шампанско- да го отворят когато преминават над върха на глобуса, като на своеобразен излет.
     Шведите потеглили от островната група Шпицберген през юли 1897. Балонът пропускал, а и управлението чрез въжета, което Андре бил изобретил, си било доста скапано. Балонът изгубил височина след само два дни и експедицията се оказала на земята, или по- точно насред огромни плаващи късове паков лед, които възпрепятствали почти всякакво придвижване.
     Без адекватна екипировка, тримата шведи се добрали до безлюдния остров Квитоя, където били открити през 30-те години на XXв. За съжаление островът далеч не бил тропически и те отдавна били замръзнали.








 2. Астория и корабът „Тонкин”- как да завързваме приятелства с местните

     Ако не сте паднали от Марс в последните четиринадесет минути сигурно сте чували за едно хотелче в Ню Йорк, наречено Уолдорф- Астория. Е, то представлява е само прашинка от огромното наследство на Йохан Якоб Астор, родом от Уолдорф, Германия, който посрещнал XIXв. като първия американски магнат.
     Господин Астор дължал огромното си състояние на предприемачество, нюх и връзки. От Лондон брат му изпращал музикални инструменти, които добре се харчели в гладния за култура Ню Йорк. В Европа пък искали кожи и Астор отговорил на търсенето като собственоръчно завързал контакти с френските трапери и индианците покрай Големите Езера. Накрая започнал да търгува дори и с Шангхай. Бизнесът така хубаво потръгнал, че Астор си казал по едно време: „Не ми пука. Ще си построя град.”
     Градът щял да се казва Астория и целта му била да изнесе търговията на тихоокеанското крайбрежие по времето, когато САЩ представлявали една цвъчка на източния американски бряг, а континентът все още бил населен с безброй враждебни индиански племена. Били изпратени две експедиции, които да поставят началото на новия град- сухопътна и морска.
     Корабът „Тонкин” трябвало да изнесе морската част. За съжаление капитанът бил по- скоро изпечен търговец, отколкото възпитан дипломат. Когато завързали преговори с първите туземци от крайбрежието на днешен Орегон, недоволен от предложената цена за кожа от норка, капитанът хванал продукта и го захвърлил в лицето на индианския вожд. Вождът не отронил и думичка- станал, взел си стоката и се върнал на брега.
     На другия ден няколко канута с воини се изсипали върху нищо неподозиращия екипаж. В схватката загинали почти всички европейци. Когато видял накъде отива работата, някой си Джеймз Луис успял да се добере до помещението с барута и драснал кремъка с драматичен холивудски жест.
     По целия залив се разлетели трески от кораба и парчета от хора. Местният фолклор до ден днешен изброява между сто и двеста индиански жертви.

     "Норки ли? А знаеш ли колко индианци трябваше да умрат, за да изглеждам добре?"

1.Детският кръстоносен поход.

    През 1202 година във Франция се появило дванадесетгодишно момче на име Стефан, което твърдяло, че децата са най- близко до Бог и следователно единствено те могат да отърват Европа от угрозата на Исляма. Кралят и останалите французи, които имали поне малко акъл в главата, решили да не му обръщат внимание, но момчето било така изразително в речите си, че скоро се събрали няколко хиляди деца, готови да тръгнат за Йерусалим. На теория водите на Средиземно море трябвало да се разделят пред тях като пред един нов Мойсей и те щели да отидат пеша до Светите Земи, където неверникът, естествено щял да се посери в гащите като ги види.
    Водите обаче отказали да се разделят. Много от децата измрели от глад и жега по пътя към морето, но най- сетне тези, които останали, били качени на седем кораба от милосърдни търговци, поели ангажимент да ги закарат до Палестина за без бари. Господи, какви добри хора!
    Този сополанко Стефан изглежда бил нещо като средновековния Джъстин Бийбър- освен много глупав и самонадеян, той успял да създаде един вид тийн мода. Две огромни групи от немски деца се спуснали към Италия, където да разцепят на свой ред морето и да покорят Полумесеца. В крайна сметка всичко свършило с висока годишна цифра на детската смъртност в Европа. Но най- интересното е обаче какво се случило с френските кръстоносчета.
    След като два от корабите им били потопени от буря, останалите деца били просто продадени в робство на сарацински пирати. Изглежда онези мили търговци, които предложили услугите си, били по- предприемчиви, отколкото набожни. При вида на стотиците голобради робчета с руси къдрици, които се изсипали на пазара в Александрия, друговерецът може да е направил нещо в гащите, но сто процента не се насрал.

 "В името на Светия дух... По-глед-ни ме във очи-те!..."