8. Роанок- колонията-призрак
Името на Сър Уолтър Райли извиква множество асоциации- предприемач и приключенец от края на шестнайсети век, именно той прави известна легендата за града от злато- Ел Дорадо, даже предприема две пътешествия в Южна Америка с цел да го намери. Сър Райли е човекът, който кръщава новооткритите земи отвъд океана Вирджиния в чест на старата мома Елизабет. В свободното си време той колел ирландски въстаници, главно след като се предавали доброволно. Успял даже тайно да се ожени за една от придворните дами на кралицата и когато палавниците били разкрити, ги изпратили на меден месец в Лондон Тауър. Но може би най- интересното постижение на Сър Уолтър Райли, е че надживява ужасният провал на Роанок- организираната от него колония в Северна Америка.
В онези времена колонизацията не била лека работа, особено за новите в занаята англичани. Моретата бъкали от испанци- старомодни католици, непознатите крайбрежия криели подводни рифове и- най- голямата несправедливост- на Новата земя вече имало местно население, което и хабер си нямало от европейска търговия.
На два пъти англичаните неуспешно се опитвали да заселят остров Роанок в днешния щат Вирджиния. Третата експедиция предвождал Джон Уайт- близък приятел на Сър Райли. Щом дебаркирали, заселниците намерили от своите предшественици само един скелет. Това силно ги демотивирало и те нямало да останат, ако командирът на флотата им не им отказал да ги качи обратно. Заявил им, че колония трябва да има и опънал платната без да му мигне окото, сигурно защото бил португалец и бивш пират, който преминал на страната на Англия само за да отърве бесилото.
В началото нещата като че ли потръгнали- европейците не измрели от глад и болести. На Джон Уайт дори му се родила внучка- първото американче в историята. Но тези досадни индианци отказвали да разберат, че е дошло време да се преместят нанякъде и постоянно създавали проблеми. Накрая Уайт се върнал в Англия да иска военна помощ.
Успял да се върне едва след три години и едва повярвал на очите си- на мястото на колонията зеела гола поляна. Нямало и следа от стотината заселници. Дървените къщи и укрепления били разковани, което означавало, че хората не бягали, а по- скоро се преместили. Но къде? Единствено думата „CROATON” била издълбана в един от стълбовете на форта, сякаш за да задълбочи мистерията. Съдбата на тези заселници до ден днешен е неизвестна.
Целта на тази експедиция била да проучи вътрешността на Австралия на север от Мелбърн чак до залива Карпентерия (който толкова се интересува, да провери на картата). Само че тези пишман- изследователи от средата на XIX век били сякаш възможно най- неподготвените хора за работата.
На първо време, водачът на експедицията- Бърк- бил толкова самонадеян, че не пожелал и да чуе хората, които го съветвали да превози част от провизиите с кораб и нагоре по устията на някои реки, откъдето по- късно да ги вземе. Вместо това натоварил на каруците храна и муниции за две години напред заедно с крайно необходими неща като дъбова маса, стоманени вериги и китайски гонг. Товарът им тежал около два тона.
Експедицията взела двадесет и шест камили, чиито водач методично ги черпел с ром, защото смятал така да ги предпази от скорбут.
За два месеца каруците преминали разстояние, което отнемало на пощенския дилижанс едва седмица. Освен това двама от офицерите напуснали, били уволнени 11 души и наети още осем.
Накрая Бърк зарязал захарта и лимонения сок, за да олекне част от товара. Изведнъж се сетил, че много бърза, направил база в Купър Крийк (вж. карта ако толкова те вълнува), взел само част от хората си и храна за три месеца напред, и се втурнал през Австралийската пустиня в разгара на лятото.
В крайна сметка стигнали до брега, поразгледали го и тръгнали наобратно. Започнали да се хранят с треви и даже си уловили един тлъст питон. Дизентерията не закъсняла.
Късметът наистина не бил на тяхна страна. Когато най- сетне се добрали отново до Купър Крийк, открили, че бивакът бил изоставен само няколко часа по- рано. Оставили им били малко храна под едно маркирано дърво. След няколко месеца мизерно оцеляване, Бърк и Уилс загинали от глад и изтощение.
"Хайде, изяж си граха, моето момче, да не свършиш като Бърк и Уилс."
6.Градът Зета или "Шантавия полковник Фосет"
Картограф за Кралското Географско Дружество, артилерист в Първата световна война, приключенец, окултист и близък приятел на Сър Артър Конан Дойл, полковник Пърси Фосет хич не обичал скуката. Като чукнал петдесетте решил, че има нужда от нещо по- така и се забутал в бразилската джунгла заедно със сина си и някакъв друг шемет. Фосет бил чел в някаква книжка за изгубен град без име, който той по- късно нарекъл Зета. В описанието на града липсвали каквито и да са координати, посока, местонахождение, но това не притеснило полковника нито за миг.
Отгоре на всичко вярвал, че синът му Джон е предопределен да стане полубожество- предводител на последните чистосърдечни хора на земята, които по негови изчисления населявали бразилската джунгла. Смятаме, че е ясно колко минути отнело на тримата оптимисти да изчезнат завинаги сред дивата природа.
Това, което отличава Фосет от всички останали изследователи, е предупреждението му да не изпращат спасителни експедиции след него, ако не се завърне. Опасявал се да не ги последва неговата съдба. Ама кой да ти слуша- през целия двайсети век около стотина души дали живота си в опит да открият какво се случило с добрия полковник. Последните се разминали на косъм и като откуп заплатили с всичката си екипировка на местното индианско племе, което очевидно изпитвало спешна нужда от камери, звукозаписна техника и енергийни напитки.
"Свършихме и Бонукса."
5. Капитан Скот и кучетата
Тази експедиция се очакваше. И децата знаят за Скот- гордият англичанин, който искал да изпревари норвежците до южния полюс с помощта на викторианска решителност и трактор.
Когато най- сетне пристигнали и видели норвежкото знаме, забодено преди пет седмици, хората на Скот направо умрели от отчаяние. Интересно е, обаче какво се случва след смъртта на англичаните.
Благодарение на писателския си талант и писмата и обръщенията, които намерили в палатката до вкочанения му труп след осем месеца, Скот бил канонизиран за национален герой, а славата на Амундсен посивяла. Всички гледали на него като нечестник и злодей, едва ли не виновен за смъртта на Скот. Норвежецът дори трябвало да изтърпи унизителна „наздравица за кучетата” на вечеря, организирана от Кралското географско дружество уж в чест на неговото постижение. На всичкото отгоре в детските учебници до ден днешен откриването на Южния полюс се нарича „експедицията Амундсен- Скот.”
Амундсен така се разсърдил, че през 1928 направо изчезнал по време на спасителна мисия в Арктика.
Ако помолите някой случаен жител на англоговорящия свят да обобощи накратко историята на Франция, той сигурно би ви казал „винаги втори”. Сякаш някакво проклятие тегне над французите, които през вековете губят колония след колония, и то главно от англичаните. Дори през втората световна война се налага французите да ги спасяват останалите съюзници. Вярно, че страната на Волтер и Монтескьо има сухопътна граница с германците- една от най- агресивните и технологично развити нации през последните два века, докато поданиците на Кралицата имат граница с гайдари, облечени в поли, но все пак... може би има капчица истина?
В настоящата история се разказва за Марк Жозеф Марион Дюфрен- един французин, който често бил първи. Той първи доказал, че Австралия е населена, открил много острови в Тихия океан и бил първият европеец, изследвал Тасмания. Даже много се зарадвал когато открил новозеландския вулкан Таранаки и за щастие така и не доживял да научи, че Джеймс Кук го бил изпреварил с три години.
Тихоокеанските изследователи от XVIII в. изпитвали много трудности в контактите с местното население- гледа те в очите полинезиеца, радва ти се уж, изиграе ти даже някой танц като на богоравен, а след малко я ти открадне компаса, я ти се нахвърли в гръб с някоя тояга. Мъчно се разбирали тогава хората от двете противоположни страни на земното кълбо. Дюфрен не правел изключение.
Изгладнелите моряци обичали да ловят риба край новозеландските брегове, но откъде да знаят, че нарушават местното тапу (табу) на място, където се удавили няколко туземци преди време. Племето решило, че нарушението на това тапу ще разсърди боговете и ще предизвика вражда с останалите туземци, затова няколкостотин воина се спуснали изведнъж над нищо неподозиращите французи, които си ловели рибка.
Не е известно как точно бил сготвен командирът, но се знае, че бил изяден. Менюто попълнили още двадесет и шест души от екипажа.
Така свършил френският пътешественик Дюфрен. Може би за успокоение на сънародниците си, той все пак бил първи- Кук го изяли на Хаваите едва седем години по- късно.
И нито един заек.
3.Разходка с балон
По онова време в Швеция страдали от накърнено самочувствие на северняци. Фритьоф Нансен, който освен улица в София е и норвежки дипломат и пътешественик от края на XIXв., току-що преминал Гренландия- най големия остров на планетата- на ски.
"Да, копеле. На ски. Защото мога. Аз съм Фритьоф Нансен, бейби!"
Името на гениалния водач на експедицията било Саломон Андре, инженер с твърде голяма вяра в превъзходството на техниката над природата, и очевидно най- върлият фен на Жул Верн. Той и двучленният му екипаж толкова си вярвали, че даже в товара включили и бутилка шампанско- да го отворят когато преминават над върха на глобуса, като на своеобразен излет.
Шведите потеглили от островната група Шпицберген през юли 1897. Балонът пропускал, а и управлението чрез въжета, което Андре бил изобретил, си било доста скапано. Балонът изгубил височина след само два дни и експедицията се оказала на земята, или по- точно насред огромни плаващи късове паков лед, които възпрепятствали почти всякакво придвижване.
Без адекватна екипировка, тримата шведи се добрали до безлюдния остров Квитоя, където били открити през 30-те години на XXв. За съжаление островът далеч не бил тропически и те отдавна били замръзнали.
2. Астория и корабът „Тонкин”- как да завързваме приятелства с местните
Ако не сте паднали от Марс в последните четиринадесет минути сигурно сте чували за едно хотелче в Ню Йорк, наречено Уолдорф- Астория. Е, то представлява е само прашинка от огромното наследство на Йохан Якоб Астор, родом от Уолдорф, Германия, който посрещнал XIXв. като първия американски магнат.
Господин Астор дължал огромното си състояние на предприемачество, нюх и връзки. От Лондон брат му изпращал музикални инструменти, които добре се харчели в гладния за култура Ню Йорк. В Европа пък искали кожи и Астор отговорил на търсенето като собственоръчно завързал контакти с френските трапери и индианците покрай Големите Езера. Накрая започнал да търгува дори и с Шангхай. Бизнесът така хубаво потръгнал, че Астор си казал по едно време: „Не ми пука. Ще си построя град.”
Градът щял да се казва Астория и целта му била да изнесе търговията на тихоокеанското крайбрежие по времето, когато САЩ представлявали една цвъчка на източния американски бряг, а континентът все още бил населен с безброй враждебни индиански племена. Били изпратени две експедиции, които да поставят началото на новия град- сухопътна и морска.
Корабът „Тонкин” трябвало да изнесе морската част. За съжаление капитанът бил по- скоро изпечен търговец, отколкото възпитан дипломат. Когато завързали преговори с първите туземци от крайбрежието на днешен Орегон, недоволен от предложената цена за кожа от норка, капитанът хванал продукта и го захвърлил в лицето на индианския вожд. Вождът не отронил и думичка- станал, взел си стоката и се върнал на брега.
На другия ден няколко канута с воини се изсипали върху нищо неподозиращия екипаж. В схватката загинали почти всички европейци. Когато видял накъде отива работата, някой си Джеймз Луис успял да се добере до помещението с барута и драснал кремъка с драматичен холивудски жест.
По целия залив се разлетели трески от кораба и парчета от хора. Местният фолклор до ден днешен изброява между сто и двеста индиански жертви.
"Норки ли? А знаеш ли колко индианци трябваше да умрат, за да изглеждам добре?"
1.Детският кръстоносен поход.
През 1202 година във Франция се появило дванадесетгодишно момче на име Стефан, което твърдяло, че децата са най- близко до Бог и следователно единствено те могат да отърват Европа от угрозата на Исляма. Кралят и останалите французи, които имали поне малко акъл в главата, решили да не му обръщат внимание, но момчето било така изразително в речите си, че скоро се събрали няколко хиляди деца, готови да тръгнат за Йерусалим. На теория водите на Средиземно море трябвало да се разделят пред тях като пред един нов Мойсей и те щели да отидат пеша до Светите Земи, където неверникът, естествено щял да се посери в гащите като ги види.
Водите обаче отказали да се разделят. Много от децата измрели от глад и жега по пътя към морето, но най- сетне тези, които останали, били качени на седем кораба от милосърдни търговци, поели ангажимент да ги закарат до Палестина за без бари. Господи, какви добри хора!
Този сополанко Стефан изглежда бил нещо като средновековния Джъстин Бийбър- освен много глупав и самонадеян, той успял да създаде един вид тийн мода. Две огромни групи от немски деца се спуснали към Италия, където да разцепят на свой ред морето и да покорят Полумесеца. В крайна сметка всичко свършило с висока годишна цифра на детската смъртност в Европа. Но най- интересното е обаче какво се случило с френските кръстоносчета.
След като два от корабите им били потопени от буря, останалите деца били просто продадени в робство на сарацински пирати. Изглежда онези мили търговци, които предложили услугите си, били по- предприемчиви, отколкото набожни. При вида на стотиците голобради робчета с руси къдрици, които се изсипали на пазара в Александрия, друговерецът може да е направил нещо в гащите, но сто процента не се насрал.
"В името на Светия дух... По-глед-ни ме във очи-те!..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар