Намерих това в един стар мазен тефтер:

    Хубавото на това да носиш такава тежка болест в себе си е, че всички ти изглеждат толкова повърхностни и ти идва да се смееш с пълен глас на жалките им оплаквания и опитите им да сравняват проблемите си. Жертви, всички около мен са жертви. Болестта е дар, за да видя нещата такива, каквито са. Болестта е пречистване. Болестта е мъдрост. Казват, че изпитанята не идват, ако не можем да се справим с тях. Трябва само да се разграничим от жертвите и да продължим напред. Имам добро предчувствие. Аз ще оздравея. Вече съм оздравял, защото съм тук и се боря.
    Вече няма нужда да се преструвам на такъв, какъвто не съм. Няма нужда да се доказвам на баща си, да съм учтив с хората, които не понасям. Мога най-сетне да бъда истински честен със себе си и с близките си. Няма нищо случайно. 
    Всеки носи промяната в себе си и очаква подходящите обстоятелства, които да я предизвикат.

    Предполагам, че е писано преди около четири години, през 2009-та.

   Баща ми следи прогнозата. Идва да ми съобщи, както винаги превъзбуден:
   - Гледай какъв студ на запад! В Лондон- 10 градуса.
   Шестнадесет години майка ми е в Англия и малко по-малко откакто двамата не ги свързва нищо освен аз и сестра ми. Сякаш напоследък все по-често той ми съобщава каква е температурата в Лондон, уж случайно.
   Разпечатвам дъвка и докато я слагам в уста пред мен се появява физиономията на сестра ми. Не одобрява.
   "Прочетох им съставките. Изкуствена работа. Въобще не ги препоръчвам."
   Сестра ми живее здравословно, и то още преди да ми открият тия тумори. След това - дори по-усърдно, както майка ми все по-усърдно се опитва да ме цери дистанционно, с телефонни сеанси, които не водят до никъде, и пратки от Острова с вълшебни храни и чудотворни хранителни добавки. Майка ми работи в клиника за "бивши" алкохолици и наркомани. За нея аз съм просто един от тях, само че по-близък до сърцето и. Може и така да е - не знам. Само че, както тя ми казваше, пациентите им винаги се връщат след няколко седмици.
   Още помня преди години, когато бях здрав и по-тежък с двайсет кила, по-глупав и по-ухилен, как тя ми изнесе едночасова телефонна лекция за алкохолизма след като една вечер се бяхме черпили с приятели. Баща ми ме изпорти на сутринта. Обожаваше да го прави.
   Друг път, по време на едно от кратките й посещения, когато животът на мен и сестра ми трябваше да бъде поставян на пауза, бяхме на морския бряг. Вечерта, към пет, се разхождахме по пясъка и си разговаряхме. Реших да се топна и преди да се усетя бях отвъд шамандурата. Тогава бях във форма, а сега съм дроб. Буквално. Толкова е пораснал, че скоро ще остане само той и една плетка самосъжаление отгоре. "РАК ТУМОРИ" - наистина има такова заглавие.
   Както и да е - доплувах до брега, подсуших се и едва тогава забелязах, че майка е плувнала в пот, с едната длан на челото, а другата - на гърдите. Беше се уплашила за мен и изпаднала в паника. "Ами сега, казала си, "Ако нещо стане, наоколо няма спасители!"
   Първо ми стана смешно, а после обидно - беше заминала за чужбина и не се появи четири години, а когато започна да си идва беше за седмица-две и в едно от тези кратки посещения ми правеше забележка да не излизам от нейния контрол, защото не би могла да ми помогне.
   Сега гледам с повече разбиране на тази случка и нейната ситуация, но тогава за първи път почувствах, че сме изгубили връзката. Майка ми вече се появяваше почти само за да ме ограничава и да проектира страховете си върху мен.
   РАК - най-големият ми съзнателен страх откакто отключих паник-атаките на шестнайсет. Баща ми ги беше отключил в четирисетте, братовчедка ми - на двадесет и пет, а аз - на шестнайсет. В празните самотни вечери, след редовния скандал, последвалото тъпкане и влудяващите опити за помирение на вече успокоения ми от безкрайните викове баща, взели формата на лукчета, шоколадови бонбони, или нарязана ябълка, сетивата ми започваха да въртят на празни обороти. Виждах тялото си, крехко, слабо, и си мислех за смъртта и тайнствената болест, една от малкото, за които няма лек - РАКА.

   Беше детско увлечение, както другите ми страхове. Едно цяло лято ме държа страхът от високите треви и змиите в тях, на следващото - страхът от ощипване до кръв от истински рак на дъното на морето. А в лятото, когато майка ми замина, беше страхът от марсианско нападение - ами те имаха лазери и какво ли още не!
   Страхът от неизлечимата болест бе не по-малко абсурден, но криеше и своето очарование - никой не можеше да го опровергае напълно. "Да, има малка вероятност да си с лош късмет." Това ми беше напълно достатъчно. Щом е рядко и неизлечимо, значи го имам. И животът възнагради бляновете ми - нито един доктор не е срещал случай точно като моя. А доктори съм срещал от цяла Европа. 

   Бавно си бях изградил култ към лошия късмет. А дори не бях гледал и един филм с Уди Алън. 
   Сега всичко е различно. Смятам, че съм се помирил с родителите си и със света. Сега ако мога да повярвам отново в късмета си, в живота и в любовта, нещата бавно ще започнат да се оправят. Във всеки случай, научих много.

Малко тъмни мисли

    Когато нещо лошо се случи винаги се питаме "Защо на мен?" Никой не пита "Защо баща ми се е събрал с майка ми и съм имал късмета, сред милионите невъзможности на Вселената, да се родя и да живея?" Никой не пита "Защо докато по света деца измират от малария, СПИН, недохранване и насилие, именно аз имах възможност да завърша училище жив и здрав?" Животът е случайност и ние също. Природата не е добра или лоша. Тя просто е. Ние сме изградили една удобна кутийка от "човешки" ценности насред безкрайната хранителна верига и си мислим, че след като местим коритата на реките, летим в небесата, строим небостъргачи и превръщаме милиарди тонове нефт в блага- мислим си, че сме нещо особено и имаме някаква власт над живота.
   Липсва ми усещането за сигурност. Липсва ми детското незнание, което ми позволяваше да заспивам вечер и да вярвам, че ако нещо лошо се случи, възрастните ще го оправят. Сега знам, че това беше една красива и мимолетна илюзия. Боледувам от нещо, което никой не разбира и аз самият се чувствам понякога неразбран и толкова сам. Никой няма власт над болестта ми, най- малко аз, и това ме кара да изпитвам едно почти религиозно чувство към безмилостните закономерности на света, които отсичат без чувство за милост или справедливост: "Тези ще живеят, а тези- ". 
   Понякога се сещам за "жълтата гостенка" на Смирненски. Наричам мислено моите тумори "белите досадници", които ми пречат да изкача върховете, които искам, да тичам, да плувам, да правя любов. Може би не ми пречат наистина, може би целта е да преодоляваме ограниченията на всяка стъпка, и аз имам чувството, че успявам, но... Понякога ми се иска да съм просто здрав. Просто здрав.
   Туберкулозата се лекува сега. Сигурно някой ден ще отиваш при онколога и той ще ти предписва сироп за две седмици и повече няма да се сещаш за рака, докато не се появи отново след няколко години, като грип или заушка- досаден, но напълно лечим. Няма да се сещаш за милионите от миналото, които са прекарали последните си години или месеци в обречена борба със собствената си ДНК. Само че това няма да стане днес.
   Според официалната статистика за излекуван раково болен се счита този, който оцелее над пет години след диагностицирането на рака. На мен ми го откриха преди повече от пет години, но диагнозата е все още непълна. Е, аз ще се считам за излекуван до доказване на противното.

   Намерих в една стара тетрадка откъс, който така и не стигна до последния вариант на "Последната страница", с която спечелих "Новелови награди 2009". Взе, че ми хареса и реших да го споделя:


   От малък не ме свърташе на едно място. Имах шило в задника, казвам ти! Тичах, ядях бързо, не си довършвах домашните, гледах филмите до половината, бягах от часове, защото бяха скучни до побъркване. Когато бях прав, исках да поседна. Щом легнех ми се приискваше да стана. Майка ми казваше, че дори съм спял бързайки.
   Когато бях на тринадесет, отидох на лагер на Копринка. един следобед тръгнахме да обикаляме язовира и да търсим добра кал за червеи. НЕ само че не успяхме, но и се оказахме от другата страна, на три километра водна повърхност от палатките. Някой предложи да се връщаме, но аз не исках отново да бия толкова път. И както бях само по къси гащо, пльоснах се във водата и заплувах право напред. Ала когато презполових езерото, осъзнах че нямах енергията да продължа.
   Започнах да се давя, проклинайки припряния си нрав. Добре, че един чичко от водната база минаваше наблизо с моторницата си. Докара ме на брега без проблеми, но тогава се промених много.
   - И какво, успокои ли топката?
   - Шегуваш ли се? Тогава видях колко крехък е животът.
   - Затова ли носиш тези два часовника?
   - Да. За да не изпускам нито минута. Животът е пясък. Не можеш да го спреш, докато се процежда между пръстите, но можеш да му се насладиш. Искам да изживея всяка секунда като последна, да изстискам витамините от всеки миг, да опитам от всичко.
   - Хлапе, звучиш като мой човек - каза Мечока - Недей да губиш тази нагласа. Животът наистина е твърде кратък, а светът така обширен.
   - За нещастие, мечтите не винаги се сбъдват.
   - Няма неосъществими мечти. Хората не биха си мечтали за нещо невъзможно, иначе са обречени на неуспех от самото начало.
   - Точно така. Човек трябва да хване тигъра за опашката и да се държи здраво. Ако само седи на едно място и се вайка, нищо няма да постигне.