Крадците на праскови

Някой даде идеята да берем праскови от дръвчето зад блока. Бяхме четирима- пълничкият, леко клатушкащ се Евгени беше първи, след него лъщеше тъмнорижавата главица на Ачо, Ники беше трети и аз вървях накрая. Говорехме разпалено за нещо изключително важно, което отдавна съм забравил. Беше една от онези летни вечери, които ти се струва, че никога няма да свършат.
Децата от квартала се страхуваха от малко неща, но както може да се очаква, това бяха неща, с които им се налагаше ежедневно да се сблъскват. Страхувахме се от шамарите на бащите си, от циганчетата в училище, от тъмната гора отвъд властта на асфалта и оранжевите улични лампи, и- разбира се- от леля Мария.
Леля Мария беше стара, много стара мома с дрезгав глас и груб нрав, която живееше на първия етаж и използваше случая да утвърждава властта си. Когато минавахме под терасата и ние всички пристъпвахме тихо, за да не предизвикаме с нещо винаги жестокото и мъмрене. За жалост онази вечер бяхме толкова улисани в разговора си, че пропуснахме да изчислим, че прасковата се намира точно под задния балкон на леля Мария.
Нещастното дръвче не беше дало много плод и зелените прасковки приличаха повече на втвърдени сливи, но това не беше важно. Важна беше тръпката, както и фалшивото, но приятно усещане, че сами се грижим за прехраната си.

Аз я забелязах първи- пушеше мълчаливо, подпряла лакти на парапета си. Наблюдаваше ни, сякаш изчакваше. По едно време прекъсна разпаления Ачо с думите:
„Нямате ли си увас праскови, че берете от нашите?”
Не смеехме да помръднем. Евгени беше застинал с показалец в лявата си ноздра. Най- смелият от нас, Ачо, успя да промълви:
„Моля?”
„Нямате ли си увас праскови, че берете от нашите?”
Имаше нещо в дрезгавия глас на леля Мария, което напомняше пистолетен изстрел на стадион. По друг начин не мога да обясня мигновената ни реакция; разпръснахме се на всички страни в панически бяг.
Аз и Ники решихме да направим широк полукръг около блока за заблуда на противника. Вместо да изтичаме запъхтяни пред блока и да се издадем, ние приближихме с кротка походка от посоката на гаражите и спокойно седнахме на стълбите на един вход.
Леля Мария излезе и ни приближи с напрегната походка. Сърцата ни отново затуптяха неудържимо.
„Момчета, вие ли бяхте преди малко зад блока, да берете праскови?”
Посмях да използвам фразата на Ачо:
„Моля?”
В това време се намеси бащата на Петко, който до сега беше стоял до колата на негов приятел на няколко метра от нас.
„Не, Мария, чакай. Тези момчета току- що дойдоха от обратна посока. Не са били те.”
Усещането беше велико. Дори не ни се наложи да излъжем, за да се спасим. Но това беше нищо в сравнение с това, което предстоеше. Леля Мария дръпна нервно от цигарата си, скръсти ръце и рече:
„Писна ми от онези малки апаши от зеления блок. Какво идват да берат от нашите дървета. Момчета, я вървете да оберете прасковите поне да знам, че сте вие.”