Един разказ от студентските години

Облекчение

- Четири на нула?- пита с ококорени очи и престорена учуденост един от брадясалите строителни работници, с които се разминавам.

- Ще я правим ли бременна?- хили се пресилено прегърбен ученик с щръкнали уши и ръчка приятеля си в хълбока.

- Охо, госпожици- усмихва се едра баба с мустаци и шкембе и от една зле скована пейка.

Стариците винаги приличат на динозаври. Ето онази, скорубената, с късите немощни ръчички и огромните бедра. Досущ като Ти-Рекс. А до нея- трицератопса с кривия нос и изрусените рехави букли. Когато остареят, косата им пада, а кожата им увисва и вече не са бозайници, а влечуги. Всички ни чака това. Е, може би не и мен.

Слънцето се скрива зад блоковете. Чувам характерното щракане на нечия нокторезачка. Много лош навик е да си режеш ноктите на терасата. Все ще е някой пенсионер. Очите им са слаби и когато някое намазано с йод парченце нокът отхвърчи, не могат да го видят. Няма да видят и следващия, и по- следващия и така в един момент ще се чудят защо персийският килим им боцка, когато тръгнат по чорапи сутринта да си включат телевизора.

Накъде се е запътила тази цивилизация? Да вземем германците, например. Цял живот бъхтат и като побелеят, тръгват да харчат тлъстите си пенсии за намаляване на мазнините в сауните на някоя развиваща се държава с приятен климат. А хората в тази развиваща се държава, тъй като са свикнали на приятния климат, хич и не мислят за пенсия, ами си харчат заплатите в някоя по- долнопробна кръчма и не си дават много труд на работа, за да има поле за развитие и за другите. И на всички им изнася. Освен на мен.

Компаниите си продават продуктите навсякъде, където няма война (а където има, продават оръжие на враждуващите страни), хората ги купуват, за да се почувстват и те специални като загорелите типчета с плочки от телевизионните реклами, богатите харчат по- малко, отколкото печелят, а бедните харчат точно толкова, колкото печелят богатите. И никой не знае защо му е да произвежда интегрални схеми. Едва ли само за да може да се сглоби компютър, с който гърбаво очилато костюмарче в Сингапур- да кажем- ще продава акции и ще богатее само от щракане по клавишите и няколко телефонни разговора на ден. Сигурно за да храни семейството си. За да може децата му един ден да пораснат и на свой ред да щамповат платки, а той самият да излезе на терасата с нокторезачка и мощни очила. И къде му е краят? Производство, размяна на стоки в услуга на този, който притежава повече, такси за смет, парно, ток, данъци за пътища, повечето от които не ползваш, защото трабва да си на работа в супера, за да могат стотици работяги да си купят от теб храна за вечеря и ако е петък- някой и друг презерватив, и за да можеш да спестиш за нов телевизор с плосък екран, защото много ти е харесала рекламата му, въпреки че си я гледал на изпъкнал екран. Надяваш се един ден да се обкръжиш с достатъчно такива уреди и мебели, които харесваш, за да може да харесаш и себе си. Но дотогава вече огледалото ще се надсмива над космите в ушите и по рамената ти и кривите ти крака. Ще тръгнеш да търсиш себе си сред книгите, няма да се намериш и ще опиташ с някоя източна религия, а накрая ще спестиш пари и ще отидеш в сауните за отслабване, когато сезонът за германски туристи е приключил и цените са паднали.

Така ще направиш. Или нещо подобно. Но не и аз. Открих друг начин.

Пристигам пред входа на блока си и забелязвам нещо странно- две полицейски коли, паркирани на тротоара.

Всичко започна с едно най- обикновено порязване. Хлябът ми бе престоял поне седмица в оскъдния кухненски шкаф, но бях решен да го изям. Ножът просто се плъзна по кората като че ли беше дърво и обели солидно парче от кожата на показалеца. Кръвта шурна твърде бързо, а не разполагах с лейкопласт. Последните си запаси свърших когато трябваше да залепя вестници на прозорците с южно изложение, а нямах тиксо. Опитах се да изолирам раната като стегна пръста с конец, но кръвта просто отказваше да спре. Лапнах показалеца си и излязох.

На път за кварталната аптека се почувствах странно облекчен и като че ли болката от раната изчезна. Характерният вкус на сол и желязо, който кръвта създаваше ми се услади, ала не отдадох голямо значение на тази случка.

След две години един приятел катастрофира и се наложи да даря малко кръв. Дори след като операцията приключи благополучно и приятелят ми се вдигна отново на крака, не можех да забравя приятното ободряване, което бях получил когато кръвта напусна тялото ми. Като че ли времето спря щом забиха иглата във вената и всичкото напрежение си отиде през малката дупчица заедно с вишневочервената течност. Беше нещо подобно на нирвана, само че вместо да се отдели от тялото, духът се стаяваше някъде дълбоко в него, където се чуваха само туптенето на сърцето и шумоленето на листата.

Взех си няколко безплатни спринцовки, които раздаваха за наркомани в центъра. Знаят, че си зависим, знаят, че жизненоважните ти органи се размекват като смола на котлон и не ти остава много преди онази свръхдоза, която ще те довърши, ала ти дават стерилна спринцовка, за да не се заразиш с нещо още. Солидарност? Или цинизъм?

Изтеглях си по малко кръв всеки ден и понеже ми свидеше да я изхвърлям в мивката, слагах я в камерата на хладилника, докато реша какво да правя с нея. Бях чувал, че някои тежкоатлети го правят- изтеглят си известно количество в разстояние на определено време и се инжектират преди състезание, за да вдигнат тонуса си. Обичах да се “боцкам” след работа, когато напрежението се насъбираше дотолкова, че ми се искаше да убия някого или да си легна с някоя пачавра. Вместо това оставях вакуума да засмуче отрицателните чувства заедно с белите и червените кръвни телца, захарта, солта и желязото. Понякога ме обземаше странна вина, сякаш правех нещо нередно. Но какво нередно можеше да има в това да си вземаш кръв, и то по малко? На никого не вредиш, не нарушаваш закона, нали така?

Една вечер гледах филм за вампири и ми дойде наум страховита идея. Отидох до хладилника, извадих една спринцовка и инжектирах студената кръв в портокал. Обелих го и захапах едно парче като на шега, но се оказа поразително вкусно. Отново онова странно обезболяващо облекчение, от което леко ти се завива свят и краката ти се подкосяват като че ли си ученичка която целуват по врата за първи път.

Започнах да се срамувам от отвратителната си страст. Вече не канех приятелите си вкъщи, уплашен да не открият зловещата тайна. Знаех, че тези обикновени хора не биха разбрали това което правя, биха ме заклеймили завинаги и биха ме отбягвали. Можех, разбира се, по всяко време да се откажа. Поне така си мислех тогава.

Не мина много време и вече бях роб на желанията си. Почти не излизах, загубих работата си и сметките се крепяха на скромните ми спестявания. Хранех се рядко, пиех собствената си кръв, примесена с алкохол и пропадах в дълги периоди на безвремие като самозабравен викториански аристократ в лондонски опиум- хаус.

Един ден някаква братовчедка на баба ми почина. Наложи се да присъствам на погребението и да се видя с фамилията на морето. Странно как смъртта на роднина ме върна към живота.

Отново видях слънцето и придобих онзи розов цвят на кожата, който ни отделя от мъртъвците. Видях морето и почувствах вятъра, ядох праскови и се разхождах по улиците, зяпайки красивите жени. Вече пиенето на кръв не ми липсваше, даже ми се струваше като нелепа глупост, с която трябваше да престана. Щях да живея за всяка минута, да изцедя живота и да пия от него, не от себе си. Нямаше да съм като онези глупци, които не знаят за какво са на този свят, исках да изпитам възможно най- много преди да си отида, а не да се затвярям сам в тъмния си апартамент, самоизяждайки се като октопод на дъното на океана.

И ето ме сега, изкачвам стълбите към апартамента си и чувам как ченгетата разговарят. Крача покрай вратата на апартамента си и я подминавам, защото е разбита, а полицаите са някъде вътре.

- Господине- чувам глас зад себе си. Продължавам нагоре.

- Господине- повтаря ченгето- Тук ли живеете?

Хуквам да бягам, но къде ли ще отида? Ще стигна до последния етаж и после- после тайната ми ще бъде разкрита, и целият град ще заговори за мен- изродът, който пие от кръвта си. О, Господи, защо ми трябваше да правя глупости?

Не след дълго съм в стаята за разпити. Пред мен дими кафе в пластмасова чашка- комисарят сигурно е добър човек. А какво ли имат да ме питат- нима вече всичко не е ясно?

- Спрели са ви тока за неплатени сметки- започва той- Хладилникът е протекъл. Останалото ви е ясно.

Кимнах. Срамът ми щеше да е вечен. Трябваше да се преместя някъде, но къде? Репутацията щеше да ме следва навсякъде. Глупави, глупави хора- като че ли никой няма мръсни, долни желания, които държи в заключено чекмедже някъде в съзнанието си и се страхува да го отвори освен когато е сам със спуснати пердета. Кои сте вие, та да ме съдите? Каквото правя в дома си- не е ваша работа, стига да не вредя на никого. Но не- вие, долните човешки същества, щом видите възможност да хвърлите някого в калта, ще го направите, и то с тържествени праведни викове, та да не могат другите да прозрат собствената ви мръснишка извратеност.

- И така- комисарят седна на стола пред мен и ме погледна приятелски- Къде е трупът?

По тялото ми полази извратено облекчение.