АРХАНГЕЛЪТ- Първа част

АРХАНГЕЛЪТ

Денимир Велчев

ПЪРВА ЧАСТ

Джеси Адамс беше комарджия. Беше най- добрият комарджия в Тексас, а може би и на Земята. Но това беше отдавна. Хората се менят заедно с времената. Ръцете отслабват, мозъкът става по- бавен, а късметът изневерява.  

Струваше му се, че червената планета под него го привличаше с цялата си мощ, докато само някакъв невидим конец го крепеше на мястото му. Отново дойде ред да погледне към Марс. Беше красив и ослепителен. Инерцията от експлозията го въртеше около собствената му ос, като запълваше един цикъл за пет минути. Три минути за блестящите звезди, две минути за Марс. И така без почивка. Можеше да се опита да мръдне дясната си ръка назад и нагоре, но имаше голяма вероятност движението му само да усложни въртенето и да го накара да изгуби всякаква ориентация.

Звездите бяха прекрасни, но далечни. Бяха студени точки по едно плоско черно одеало, малки имитации на Слънцето. Джеси извъртя силно очите си надясно и погледна вградените в шлема датчици. Още три часа кислород. Какво ли щеше да направи тогава? Дали щеше да вдигне стъклото на илюминатора си и да провери колко секунди може да издържи в открития космос с отворен костюм, или щеше да се остави на въглеродния двуокис да го приспи? Опита се да не мисли за това. Но само се опита. Пробва да изчисли колко негови "дни" му остават да се върти за три часа, но погледът му попадна на остатъците от кораба, които, както Джеси, бяха отхвърлени право в ниска орбита. Спомни си как преди час видя част от другите остатъци да потъват в марсианската нощ, за да се разбият в планетата след минута- две. Сред тях бе тялото на пилота. Рене не бе имал късмет. Или обратното? На Джеси му предстояха няколко часа самотна агония. Ала май гледката си заслужаваше.

Пак дойдоха звездите. Една от онези шарени блещукащи топлийки беше Земята, родината на Човечеството, както и родината на Джеси. Там, в бившия най- голям американски щат, той изкарваше прехраната си като твърде успял измамник. Обичаше парите и мразеше лицемерието на хората, които твърдяха обратното. Всъщност мразеше хората, тези отмъстителни и завистливи същества. Земята в последните сто години се бе превърнала в миризлива дупка, замърсена и пренаселена канавка, която викаше към своите две колонии за помощ. Но Луната и Марс все още не се оправяха сами и не можеха да дадат на своята майка нищо повече от надежда. А през това време тя страдаше. Корупция, убийства, измами... Дори като най- добрия комарджия в Северна Америка, Джеси бе само дребен престъпник. Но това не спря полицията да се заяде с него. Повечето полицаи бяха по- големи бандити от него самия. Обявиха го за глобално издирване и бе нарочен за изкупителната жертва от тъмните сделки около американските казина. Похарчи повечето си пари, за да остане скрит, но знаеше, че рано или късно щяха да го открият. Поне на тази планета. Затова вложи всичките си останали спестявания в изграждането на нова самоличност и подкупи. Най- накрая се пресели на Марс. Може би подсъзнателно за него Луната не бе достатъчно далеч...

Животът на Червената планета не се оказа точно такъв, какъвто си го беше представял. Дори в Мемфис, с неговите четиринадесет милиона души, не бе виждал толкова много хора в толкова малко пространство. Клаустрофобията го подлудяваше през първите седмици. После дойде постоянната умора от тежкия труд. Без особена квалификация, за Джеси Адамс имаше работа само на строежите на хидропонни инсталации и жилищни помещения. Скоро изневери на клетвата пред себе си и се завърна към стария си занаят. Доста бързо обра кредитите на повечето строителни работници и си почина за месец. После отново удари и припечели за още малко време.

Работниците не смееха да се оплачат, защото работодателите не насърчават комара в съблекалните, а колонистите бяха хора от високото общество, хора на науката и моралните правила. Дори да подозираха нещо, не обръщаха внимание, защото се занимаваха изцяло с работата си, а професионална полиция в колониите все още не бе основана. Просто престъпност в тези среди не се наблюдаваше. Изкара така две години.

Всичко бе наред до миналата седмица, когато пристигна поредният кораб с новозаселници. Тези обаче бяха последните. Други кораби не се предвиждаха, а два дни след това връзката със Земята прекъсна завинаги. Това означаваше, че осемнадесет милиарда души оставаха в бездържавие и беззаконие. Можеше да е нещо съвсем друго и неочаквано- например някой унищожителен метеорит, ала едно бе ясно- световната катастрофа бе настанала. Новопреселниците разказваха ужасяващи истории за последните си дни на Земята, как положението било почти неудържимо и как размириците се били пренесли и на Луната. По вида на новодошлите, Адамс разбра, че Човекът бе загубил битката със себе си. Дупката, която сам си бе изкопал най- накрая го бе погълнала. Случайността му бе дала един последен шанс в лицето на тази неголяма самозадоволяваща се колония.  

Сред новите преселници имаше много хора като Адамс- бежанци от най- различна класа. Той обра доста от тях на карти и на няколко компютърни игри. Не беше проблем за него. Едно момче, обаче, доста го затрудни и дори го би една игра. Джеси си помисли, че не бе имал късмет. Ала истината беше, че остарява. Не можаха да довършат реванша, защото бе принуден да бяга. Земните варвари бяха споделили недоволството си с местните работници и спретнаха малка "ядосана тълпа". Адамс се превърна за едно денонощие от строителен работник на свободна практика в сеизмолог- изследовател, отпътуващ за Фобос в два през нощта.

Така и не достигна станцията на спътника. Не разбра дали някой ядосан преселник бе саботирал кораба или беше станала техническа неизправност, но горивната камера избухна, разделяйки кораба на две. Пилотската кабина и стабилизаторите бяха запратени косо нагоре, след което изписаха дълга парабола и пропаднаха обратно, а товарният отсек, заедно с Джеси бе разпръснат успоредно на повърхността, като рано или късно отделните части, след като обиколят планетата няколко пъти под широка спирала, щяха да последват пилота и кабината. Дотогава обаче кислородът щеше да е свършил няколко пъти....   Джеси тръсна глава, доколкото можеше да го направи в тесния скафандър и се съсредоточи в една старовремска химикалка, която само преди час седеше в малкото шкафче до вратата на товарното помещение, а сега бавно плуваше в празното пространство около него.

Михаел Кауфман беше роден самотник. Бе един от малкото хора, които работеха точно това, което искат. Михаел прекарваше много дни в орбита, съвсем сам със себе си, докато картираше в подробности повърхността на Марс. Всъщност нямаше никакви колеги, защото само един човек бе достатъчен да върши тази работа. Сега правеше първите изследвания в радиационните райони и проправяше пътеки за по- нататъшното  разкриване на безопасен път до полюсите- единствените източници на вода. Харесваше работата си. Събуди се и се зае с рутинните снимки, посочвайки на бордовия компютър местата за по- подробно изследване на релефа, геологията и така нататък. След това се разположи удобно пред екрана и започна да се забавлява със всевъзможния софтуер, качен на бордовия хард диск. Обожаваше да играе шах. Ала все още не бе станал достатъчно добър, за да побеждава компютъра всеки път. И така, с изключение на редовните предупреждения и писукания на уредите, Михаел прекарваше един спокоен космически ден, който завършваше със скучния доклад пред планетарния контрол. Днес не бе минал обяд, а вече би компютъра два пъти. На фона на няколко страхотни класически произведения, победите му се струваха колосални и той тананикаше и ръкомахаше според фанфарите и цигулките. Появи се поредното предупреждение на червената мигаща лампичка и Михаел натисна копчето за отмяна раздразнително, след което продължи играта си.  

Джеси лекичко се усмихна на иронията, която не избягваше да го посети дори тук, където бе съвсем сам. Кислородът му щеше да стигне за още ден, ала електрическата батерия на костюма му беше на авариийна енергия и отоплението се свеждаше до минимум. Сигурно скоро щеше да откаже съвсем и Джеси щеше да свърши като замразено пиле. Отвори бавно очи. Имаше чувството, че клепачите му бяха заскрежени. Пред него отново бе Марс, само че не можеше да го види. Вместо това зееше огромна черна празнота, която закриваше звездите. На запад се розовееше тънък полумесец. Нощта бе прекрасна. Долу мъждукаха светлините на колониите. Там се намираха последните наследници на човечеството- Аграяман, Веня Парвата, Линкълн и Новгород... Скафандърът започна да се замъглява и Джеси извика силно с определена тоналност, сигнализирайки на компютъра на костюма да пусне електромагнитна вълна по повърхността на стъклото. Не беше най- удобният начин за даване на команди, но бе необходим, за да се избегнат всякакви движения на костюма, които биха могли да му придадат различна посока и скорост от желаните. Това бе особено полезно в открития космос, а след като компютрите с гласови команди често не разпознаваха дори и педантично произнесените фрази, било решено да се вика с всичка сила- нещо, което не се среща често в обикновените разговори по радиостанцията и изкуственият интелект не може да обърка. В слушалките му гръмна разтревожен глас на развален английски : - Какво става, боли ли ви, защо викате?

- Не - засмя се Адамс. Имаше чувството че са го чули чак на Марс, и то не по радиостанцията - не ме боли, дори не си чувствам краката от половин час. Просто си чистех стъклото. Но кой сте вие, как открихте моята честота?

Гласът беше с немски акцент.

- Компютърът ми правеше рутинна проверка на честотите, когато дочух леки мърморения на английски. Нещо за иронията в космоса. Тъкмо щях да проверя от коя компания се ползва тази честота, когато извикахте.

- Ирония ли?- промълви Джеси- Аз знам всичко за нея, какво ви интересува?

- В беда ли сте?

- Може да се каже. От къде излъчваш? Вене Раджид?

- Не, в момента не съм на повърхността. В орбита съм. Джеси трепна. Колкото и невероятно да беше, подсъзнанието му за един миг се заблуди, че има надежда да бъде спасен. Но съществуваха няколко нива на орбита- сателитна, наблюдателна, такава за пренасочващи бази, и друга за трансмисии Земя- Марс, всичките на разстояние от няколко километра една от дуга. Освен това имаше различни скорости- от обратна на въртенето на планетата през геостационарна до един километър в час под втора космическа. А посоките бяха според градусите и минутите- триста и шейсет на втора по шейсет... По дяволите!

- Каква орбита, по- точно?- американецът реши да сложи край на чуденията си.

- В момента ли?- в ефира се чуха бързи щракания по клавиатура, последвани от характерното изпиукване на радарен метър- Планирам на тридесет и четири километра успоредно на екватора.

- Картираш?

- Да. А вие къде се намирате? Компютърът ми не разпознава честотата ви.

- Ами, да кажем, че частите на кораба ми се превръщат в марсиански астероиден колан.

- Господи! Аварирали сте! Кой полет?

- Совалката до Фобос. Просто гръмна.

- Пилотът?

- Един такъв, набит канадец със зализана прическа?

- Да, Рене Поари.  

- Сигурно догаря някъде край Канала на Сабринов.

Последва тежка пауза. Комарджията усети, че бе проявил нетактичност. Правеше го по рефлекс- цял живот заявяваше на разни хора, че са загубили всичко право в очите им.

- Приятел ли ти беше?- попита след малко.

- Заедно пристигнахме.

- Виж, съжалявам... Наистина. Просто малко множко ми дойде с цялото това висене в безвъздушното пространство...

- Няма нищо. Радвам се, че поне ти си останал жив.

- Е, състоянието ми е доста променлива променлива, ако ме разбираш. Хе- хе!

Двамата се засмяха изтерзано. Джеси се загледа в ръкавиците на протегнатите си напред ръце. Пръстите бяха леко свити и дланите насочени нагоре. Десните им половини блестяха като огледала на слънчевата светлина, а левите бяха като напоени в рядко розово мастило заради полумесеца на Марс. Приличаха на корали, изпънали се пред прожектора на някой водолаз. Американецът се опита да ги раздвижи с усилие и коралите потръпнаха и се свиха, като че ли подразнени от близко плуваща рибка.

- Как се казваш?- припукаха слушалките.

- Какво значение има?

- Искам да знам как да се обръщам към теб.

- Джеси Адамс.

- Комарджията от Аграяман? Дето ограби цяла бригада строители?

- Не съм ги ограбил! Сами залагаха.

- Но комарът все пак е забранен.

- Че като е забранен защо играят?

- Прав си... Да знаеш, жена ми каза да се пазя от теб!

- Често ли слушаш жена си? - Често ли орбитираш само в скафандър?

И двамата знаеха, че другият се усмихва по начина, по който говереше. Михаел се беше облегнал назад в меката си пилотска облегалка, следеше данните, които се надбягваха по монитора и смучеше някакви пресовани зеленчуци. Джеси вече не намираше чувството на безтегловност за неприятно, като се изключат честите оригвания.  

- Слушай- каза комарджията след поредната атака стомашен газ- Може би не значи много за теб, но се радвам, че ми се падна да разговарям с картограф преди да умра. Щеше да ми е много кофти да е с някой наземен радист или пък със себе си... - Не говори така.

- Повярвай ми, така е. Общо взето много е безинтересно да приказваш с някой, който чете мислите ти.  

- Знам, нали съм женен.

- В твоя случай е по- зле. Не приказваш, ами само слушаш. - Наричаш ме безхарактерен?

- И още как! Човече, избягал си от жена си в орбита!

- Не съм! Просто това работя. За твоя информация имам щастлив брак. Виж, първата я зарязах направо...

- Чакай малко! Женил си се два пъти?

- Да... Веднъж на Земята и веднъж тук...

Джеси избухна в смях. Толкова силно се смя, че за малко да припадне от редкия въздух. Ръцете му изтръпнаха, а ченето му се схвана. През цялото време събеседникът му издаваше възклицания на недоумение.

- От къде си?- попита най- накрая Джеси.

- Австрия.

- Не, имам предвид на Марс.

- Новгород. Но защо..

- Как се казваш?

- Михаел... Михаел Кауфман.

- Ако по някаква случайност в следващия живот те срещна, няма да залагам срещу теб.

-...?

- Няма да е честно! Не стига че си имал лош късмет веднъж, ами не си се поучил и си пробвал пак. Ти си мечтата за начинаещия комарджия!

- Слушай, Джеси... Мисля, че има начин да се срещнем още в този живот.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ