АРХАНГЕЛЪТ- Втора част

Архангелът

Денимир Велчев

ВТОРА ЧАСТ

То е като приливна вълна, тласната от подводно земетресение. Пристига неочаквано и залива всичко. Не изглежда кой знае колко голямо, но се стоварва със силата на целия океан и не се отнася благосклонно към нищо, което застане на пътя му. Някои му викаха възбуда, а други- адреналин. Джеси го наричаше тръпка. Тя тръгна от слънчевия му сплит и се разля по скованото му тяло чак до върховете на пръстите. Както приливната вълна, щеше да се оттегли доста бавно- поне след час, ако не и докато не припадне.

- Я ми обясни още веднъж- американецът изпелтечи напрегнато и пожела за цигара, огънче и достатъчно кислород, в който да я изпуши. Михаел се зае да му обяснява дума по дума, като произнасяше по- сложните по срички:

- Ами, докато аз и ти си споделяхме по радиото, компютърът ми успя да установи точното ти местоположение. И то три пъти. Както знаеш, три точки са напълно достатъчни, за да изчислиш посоката. А ако добавиш и време към задачата, можеш да установиш и скоростта. Която е доста впечатляваща, бих добавил...

- Я ми кажи, Майкъл- Джеси беше разбрал всичко освен началото- Как така компютърът ти е научил къде се намирам. - А, ами, по сигнала на еМПееС-а ти.

- По сигнала на кое ми?

- Марсианска Позиционна Система. МПС.

- Произвеждат ли се такива неща?

- Има ги във всички костюми. Преди два месеца някакви хлапета от Университета откраднаха един, за да си правят разходки до кратера Стикрев. Намерихме го в стаята им. Изглежда си мислели, че е забавно да го представят като екстравагантен килим пред гаджетата си...

- И използвахте МПС, за да го откриете?

- Бяха го проснали като меча кожа... А? А, не, просто претърсихме всички стаи в общежитието. Но ако не го бяхме открили, щяхме да ползваме МПС.

- Супер... Не бих искал да омаловажавам историите ти за студенти, но преди малко спомена, че би могъл да минеш да ме вземеш?..

- Да. Слушай сега внимателно. Според изчисленията ми... 

- Изчисленията ти?

- Добре де, според изчисленията на симулатора ми, след петдесет минути ще те настигна. Траекториите ни обаче няма да се пресекат. Ще се разминат на около три километра.

- Страхотно. Ядец. Ще ми махнеш ли, като минеш под мен? 

- Чакай малко де! Няма да мина под теб, а над теб. И освен това имам решение на проблема.

- Да?

- Можеш да се вдигнеш на три километра, ако изхвърлиш около деветдесет килограма право надолу.

Джеси се ококори и взе да кима саркастично:

- Идеално! Почвам веднага. Само да си бръкна в джоба с пресовано олово.

- Слушай де...

- Човече, аз тежа седемдесет кила! С костюма съм около осемдесет и пет! Какво да изхвърля по- напред?

- Около теб има части от кораб, нали така?

Джеси огледа разхвърляните стоманени стени, парчетата от метеоритния щит, късовете пластмасова арматура, големи колкото футболни топки, които плавно се въртяха в черното пространство около него като кубчета лед в чаша с кола.

- Мда...

- Схвана ли?

- Чакай малко? Имам по- добра идея! Защо не използваш помощните двигатели на съда си, за да се спуснеш?

- Как мислиш, че ще се приближа на три километра? Иначе ще мина на девет. Ако се спусна още малко, ще почна да падам.

- Добре, де, добре- въздъхна Джеси и протегна към малката писалка, която го обикаляше. - Виждаш ли светлините на Линкълн? Трябва да е към източния хоризонт, малко на север от екватора.

Комарджията извъртя глава и затърси с поглед. След малко забеляза малкия грозд светлини, в края на черния кръг под него. 

- Да.

- Прицели се на тридесет градуса югоизточно от Линкълн и хвърляй.

- След като знаеш толкова много за тези космически костюми, би ли ми казал къде се намира ъгломерът?

- Опитай на око. Трябва да го направиш за не повече от двадесет минути, иначе ще се отклониш от траекторията си прекалено късно. Не забравяй, че всеки път, когато хванеш някой боклук, той ще убива от скоростта ти, така че ще трябва да изхвърлиш два пъти повече.

- Сто и осемдесет килограма за двадесет минути? С две премръзнали ръце? Боже, Михаел, защо не можеше да е по- трудно?

- Ще се справиш. Действай, докато аз самия отида да изхвърля малко багаж. Ще трябва да се сниша доста, така че трудно ще се издигна обратно, ако съм тежък.

- И ще ме оставиш сам?

- Ти и без това си сам, Джеси. Просто прави каквото ти казах.

- Михаел? Имам ли някакъв шанс?

- Ти си комарджията- Михаел направи пауза и довърши изречението си с притихнал глас. Изглежда вече се бе отдалечил на известно разстояние от пилотското място- Ти ми кажи. Джеси погледна към писалката, която се мъдреше в бяло-розовите кораловидни ръкавици. Беше от онези, старовремските, с мастило и всичко останало.

- Скъпа моя- пошегува се той и се прицели, доколкото можеше, на тридесет градуса югоизточно от бялата мъглявинка на повърхността- Бъди моят октопод.

Очакваше да се чуе слабо свистене, когато черната течност бе изпръскана от писеца. Ала дори не усети трептене в пръстите си. Учудващо бе колко силно изглеждаше налягането в пълнителя насред безвъздушното пространство. След малко мастилото свърши и комарджията захвърли с благодарност писалката след доскорошното и съдържание. Забеляза как започна да променя местоположението си спрямо предметите наоколо. Изчака да направи пълно завъртане около оста си и грабна една туба вода, която се появи в обсега му. Как му се искаше да пийне малко!

- Всичко това взе да ми лази по нервите!- изръмжа гласно и облиза напуканите си устни.

Плюс това водата сигурно бе заледена от тъмната си страна и вреше от светлата. Където няма атмосфера, амплитудите между ден и нощ достигаха около двеста- триста градуса. Джеси се запита с какво ли се е завивал вечер Малкия Принц.

- О, я стига!- каза си той и метна тубата с всичка сила по Линкълн. Това движение доведе до рязка смяна на посоката му и комарджията взе да се върти като изтърван пумпал насред купчините метал и пластмаса. Вече един негов ден се равняваше на тридесетина секунди и беше трудно да определи къде е Марс и къде- Слънцето. Започна сериозно да се паникьосва и извика с все сила, когато се блъсна с гърди в един възголям къс от совалката. Устройството в шлема му педантично почисти стъклото. Отвори очи и се огледа. Американецът беше прегърнал спасителното парче метал и двамата се въртяха сравнително бавно около обща ос. Изчака да да застане отгоре и приклекна. След това отблъсна остатъка с крака и ръце в нужната посока. До следващата отломка стигна почти безпроблемно, ако не се броят неловките му опити да я заобиколи, защото на размер бе колкото него. Отблъсна я по същия начин. Беше странно, но колкото по- нагоре се изкачваше, толкова по- големи ставаха отломките. Вече трудно можеше да се разбере дали той ги хвърляше към планетата или те му позволяваха да се оттласне от тях. Но нямаше значение. Работата би трябвало да стане...

Михаел бършеше с кърпа мокрия си врат. Намираше се в товарния отсек и оглеждаше за още нещо, което да пренесе в останалото пространство на кораба. Тъй като беше в орбита, всичко висеше в бъркотийна безтегловност. Във въздуха наоколо плуваха метални пръти, туби с уплътняващи пасти, резервни кабели, клавиатури, платки, кашони, пълни с аварийни кислородни бутилки и реотани, болтове, слънчеви панели и така нататък. В краката му се търкаляха три огромни туби с вода. През тесния люк зад него се виждаше малкото помещение, което служеше за спалня. В неговото пространство се клатушкаше термокашонът с храната и още три туби с вода. Всичко друго, от което се нуждаеше, се намираше в аптечката над странното легло, което изглежда висеше от тавана.  

- Това май е всичко- кимна Михаел, промъкна се през люка и го затвори зад себе си. Чу се въздушно съскане. Австриецът натисна две копчета, въведе кода за сваляне на налягането, дръпна аварийната ръчка и видя как двойната врата на товарния отсек се отвори и изплю всичко, което не бе завинтено или завързано за пода и стените.

- Ако продължаваме така, Марс ще се сдобие с педесетина астероидни пояса.

Приклекна върху люка и се оттласна нагоре или напред към пилотската кабина. Премина покрай снимката на жена си, която бе залепена до леглото и и смигна. Когато пристигна до уредите чу веселите викове на Джеси. Изглежда американецът се забавляваше с издигането си над Марс. Не му се обади, защото трябваше да проучи едно досадно съобщение, излязло на екрана отдясно.   Минаха тридесет минути.

- Джеси?

- Мда?- Джеси почти бе заспал от преумора. Кислородът му бе оредял заради физическите усилия, а обезводняването го бе загряло до предел, който климатикът на костюма не можеше да поеме.

- Слушай, имам добри и лоши новини.

- Сигурен ли си, че въобще имаш добри новини?

- Да, защо? - Ами, когато хората казват "Имам добри и лоши новини", обикновено имат само лоши и се чудят как да ги поднесат.

- Сега не е така.

- Нека позная. Добрите са, че ще умра, а лошите са, че ще умра потен?

- Джеси, добре ли си?

- Казвай каквото имаш да казваш, бе, човек! Вече виждам бели петна!

- Значи, добрите са, че си успял да достигнеш оттласкване с маса деветдесет килограма. Няма да влизам в подробности на каква сила се равнява това, защото марсианското ускорение е доста по- ниско от земното и...

- Давай нататък. Казах ти, че ще свърша работа, в училище играех футбол. Даже щяха да ме вземат за младежкия отбор на Хюстън...

- Лошите са, че си надвишил деветдесетте килограма.

- С колко?

- С малко.

- Колко малко?

- Пет кила.

- Майкъл, не се занасяй! Знаеш, че толкова ми тежи торбичката с френски хлебчета. Не ме карай да се лишавам от френски хлебчета...

- Какво?

- Нищо, малка несполучлива шега. Пет кила, а? Въпреки всичко, ще се разминем. Е, благодаря, че опита!

- Не унивай, човече! Всичко съм измислил! Трябва веднага да намериш нещо около два- три килограма и да го хвърлиш в обратна посока!

Джеси се прегърби и погледна надолу между ходилата си, обути в бели ботуши с подметки на остри грайфери. Най- близките отломки бяха останали на десетки метри надолу.

- Страхотно. Жалко, че главата ми тежи повече.  

- Свършиха ли ти отломките?- гласът на австриеца за пръв път прозвуча безразлично и уморено. Джеси замълча.

- Джеси? Можеш ли да се завъртиш към Земята?

- В момента я наблюдавам.

- Виждаш ли една червена звезда на север от нея?

- Слънцето блести малко.

- Би трябвало да можеш да я видиш.

- Да, сега я забелязах.

- Това е Бетелгейзе. Насочи нещо натам.

- Нямам какво.

- Знам. Съжалявам.

- Аз пък не. Не искам да си развалям гледката с някакъв боклук.

- Кабелът на костюма ми е около шейсет метра. Ще мина на седемстотин- осемстотин от теб. Може изчисленията все пак да са грешни. За всеки случай съм се подготвил.

- Благодаря. Но мисля че няма смисъл. Вярвам на изчисленията ти.

Нямаше какво друго да се каже. Австриецът закопчаваше изолацията на костюма си. Комарджията се беше втренчил в червената звезда, която бавно залязваше зад ръба на наблюдателното му стъкло. Нищо не можеше да се направи. Поне да имаше някоя друга химикалка. Или пневматичен пистолет. Или бутилка кислород.  

- Чакай малко! Джеси Адамс беше комарджия. Затова, когато залагаше, правеше го до край. Всичко или нищо. А в този момент смяташе, че няма нищо за губене, освен няколко минути агония. Протегна се към отвертката, която бе втъкната в държача за инструменти на педя от десния му хълбок. Внимателно я извади, изчака минута, за да може Бетелгейзе да застане точно пред него и с металната част проби  показалеца на ръкавицата си. След това посочи червената звезда. Въздушната струя не беше бяла както по филмите. Беше невидима. Джеси обаче веднага усети спадането на налягането в скафандъра си. Тягата натисна лявата ръка, после рамото и накрая цялото му тяло взе да променя посоката си за пореден път. Джеси започна да губи съзнание. Нямаше представа дали този импровизиран реактивен двигател е свършил работа, нито дали бе уцелил правилната посока. Вече просто не му пукаше. Усети как студът тръгна от показалеца му и се плъзна като змия по кожата чак до плешките. - Господи! Майната ти!- извика несвързано.

Мислеше, че вече е умрял, когато нещо го грабна откъм гърба и го повлече надолу.  

Михаел Кауфман се беше отпуснал в синьото си пилотско кресло и примляскваше пастата с вкус на овче месо. На екрана пред него се сивееше угрижената физиономия на радиста от "Контрол на полетите" в Новгород.

- ...открити са скоро и затова ги няма в обичайните бордови програми- редеше той, по- скоро извинително, отколкото разбиращо. Михаел кимна.

- Не сме много запознати с взаимодействието между Фобос и Деймос-продължи радистът- Само с влиянието на планетата върху тях. Но такова ниво на радиация между спътници!...

- Мислиш ли, че постъпих правилно?

- Не си знаел, че може да има изригване.

- Имам предвид, историята с Адамс.

- Какво приказваш? Човече, тук вече си герой! Нищо, че американецът е някаква утрепка!

- Утрепка... А дали съм го спасил наистина?

- Защо?

Радистът погледна встрани. Изражението на лицето издаваше неувереността му. Сигурно някъде му бяха написали какво да каже.

- Защото сме облъчени и двамата. Вярно, че неговото е втора степен, но...

- Утре ще ви приберем на повърхността, ще ви измием и ще започнем лечението. Не се притеснявай.

Кауфман се намръщи.

- Утре ще започне да ни пада косата.  

- Ние ще.. ъ...

Австриецът не дочака събеседника му да прочете някакъв отговор и прекъсна връзката. Поседя известно време втренчен в шахматната дъска, изобразена на монитора, после стана и се оттласна към спалнята.  

Адамс беше пристегнат към леглото с два меки ремъка. За да не се мятат ръцете му свободно, австриецът ги бе втъкнал под тялото. Спасеният беше в съзнание, но очите му почти се затваряха. Лицето му моравееше заради скорошната хипотермия, но на него бяха изписани радост и благодарност. Михаел се приближи и постави длан на челото му.

- По- млад си, отколкото мислех- прошепна пациентът.

- А ти си доста по- грозен, Джеси.

Засмяха се.

- Това ли е жена ти?- Джеси кимна към снимката.

- Да.

- Красива е.

- Да.

- Ще ме запознаеш ли?

- За нищо на света.

- Страх те е да не те напусне заради мен?

- Не. Мисля, че няма да те хареса и ще поиска да страня от теб.

- Сигурно ще те ревнува, а?

- Не знам.  

- Ама аз съм готин. Може би, ако спра хазарта...

- Лесно е. Просто трябва да го заместиш с нещо друго.

- Така ли? Имаш цигари?

- Нещо по- добро! Шах!

- Майкъл!

- Какво лошо има в една партия шах? Чиста игра, няма залагания, развива мисленето.

- Не мога да играя шах.

- Малко хора могат. Повечето само знаят правилата. А тях ще научиш за десет минути.

- Къде отиваш?

- За таблета. Нямаме време за губене! Почваме от сега!

- Майкъл?

- Не приемам възражения.

- Не, не е това... Благодаря ти, човече.

- За нищо.

- Ти си ангел.

Михаел потръпна.

Знаеше много добре на кой архангел беше кръстен и през последният час не успяваше да се отърси от усещането, че бе изиграл точно неговата роля за Джеси Адамс- тексаския комарджия, който днес бе извадил лош късмет два поредни пъти...