Дневници

Минала е почти цяла седмица от последната ми публикация, но този път мисля да продължа, за разлика от всички предишни дневници, в които съм писал два- три дни, преди да ги зарежа. Върнах се от пазар в отлично настроение- преди да излеза направих цигун- упражненията за дишане- и сякаш товар бе свален от гърба и очите ми. Намерих на едно място да продават царевичен хляб и лакомо го излапах целия с репички и зелен лук. Ами така де, заслужавам.
В неделя ходихме на село Гара Лакатник със Серж. Искам да е ясно, че е село ГАРА Лакатник, а не онова скучно село Лакатник нагоре по склона, които за име имат само една- единствена дума. Както и да е, след като изяснихме тези и други разлики, двамата обиколихме селото, разгледахме забележителностите, измежду които и една стръмна, кална пътека, кръстена Улица Здравец, и се отправихме към петолъчката, която е надвиснала заедно с един огромен кръст на върха на отвесните скали, които сякаш чакат само да ги погледнеш, за да се сгромолят надолу към криволичещия Искър.
Ех, Искър- бях измислил гениална поредица от алеково-вазови сравнения за виещата се като змия река и следващия я железен път, безсмъртните зъбери, в които предците ни от княжески времена са пробили като пломбички тунелите си, приспивното тракане на влаковия колесник, смяната в цветовете на прорязаните от водата склонове според състава на почвата им- кафяво, черно, сиво, червено- но за жалост всички тези гениални литературни описания ми се изплъзнаха в хватката на следобедната дрямка, затова ако някой иска наистина да разбере къде съм ходил, ще трябва да отиде на свой ред.
Почувствах се жив- това е. Жив, дишащ, с пулсиращи мускули, за които отдавна бях забравил, че съществуват. Краката ми сякаш сами искаха да продължат нагоре след всеки завой на стръмната пътека. След кратка визита в Темната дупка- която при липсата на нещо по- мощно от фенерче-ключодържател, неизбежно сметнахме за скучна- се заизкачвахме покрай великанския гребен на скалата и дървената къщичка за алпинисти и птички, вкована в ръба му. Постоянно срещахме хора, дошли на разходка или излет- запалили огън, разляли бира, те се търкаляха по свежата тревна постелка и гръмогласно се смееха.
На всяка почивка побеждавах страховете си- преди няколко години това щеше да е просто някакво обикновено изкачване, макар и със страхотна гледка- сега все едно се спусках полека в басейна на своето спокойствие, притеснявайки се да не би водата да се окаже твърде гореща. Чувствах болка в черния дроб, в краката, в гърба, но скоро се научих да не и обръщам внимание и да я обичам, защото тя е там, за да ми каже, че все още съществувам. Болката ми казва, че нещо в мен работи и може би, just maybe- тялото ми се самопоправя. Дай му само време и подходящи условия. Във всеки случай аз се справих с изкачването отлично, а след като стигнахме до кръста, бях готов за много повече.
Големият метален кръст бе издигнат там в памет на загиналите планинари и алпинисти в началото на хилядолетието. Седнал до ръба аз гледах надолу към Искър, който от толкова високо напомняше дере, а самосвалите в двора на някаква стара манифактура бяха като играчки- гледах към синия вълнообразен хоризонт, който Балкана чертаеше във всички посоки, и се почувствах завършен. Сякаш си спомних нещо отдавна забравено. Не знам какво е, и тогава не знаех- но е там, на ръба на мисълта.
Продължихме нагоре, жадни за още. Паметникът на септемврийското въстание от 23-та не ни задоволи, преминахме боровата горичка и тръгнахме по някакъв път, който ни отведе до обширна поляна, досущ обработваемо плато, която бе дори по- високо от скалите. Срещу нас започнаха да се откриват склонове, все още покрити със сняг, за чието съществуване нямаше как да се досетим от железопътната линия, сякаш потънала на километър под краката ни. Миришеше на миналогодишна слама; диви ягоди бяха пуснали листа, а овошките издаваха присъствието си насред останалите дървета с белите си цветове. Минахме през махалата на някакво село и решихме да слезем по асфалтирания път, който се виеше надолу в продължение на осем километра.
Завоите на този път ни научиха на истинско смирение. От време на време успявахме да минем накратко по някоя пътека надолу по склона и да спестим пет минути, но се видяхме принудени да се движим заедно с колите. Когато някое превозно средство ни задминеше, ние го срещахме отново и отново, показвайки се със спокоен рев някъде по нагъната асфалтена ивица под нас. След безброй завои най- сетне стигнахме дерето на някакъв пресъхнал приток на реката и видяхме оголени червените скали, които бяхме забелязали от селото преди часове. Серж предположи, че от подобен червен камък е изградена гробницата- паметник горе на билото.
Харесаха ми предположенията и обясненията, които имахме за нещата наоколо- сякаш отново от нас се искаше да мислим без чужда помощ, без леснодостъпната информация на Интернет и медиите- наблюдавахме орлите, обсъждахме далечните къщи и плевни, индустрията на селата, стопанството и неговия упадък, чудната зеленина на тамошните треви, опитвахме да си припомним имената на някои дървета и птици, ориентирахме се, пресмятахме разстоянието в часове. Понякога мъжете имат нужда точно от това, за да се чувстват нормално. Не бях имал подобно изживяване от много отдавна. А всичко е толкова просто и достъпно- един билет за влак и малко пари за храна. Важна е и компанията.
Най- сетне пристигнахме отново до кръчмата с оригиналното име "Пещерата" и хапнахме отдавна мечтаните кюфтета с пържени картофи и зелева салата, докато дойде време за влака. Вкусът на яденето бе подправен с блажената умора и тези кюфтета бяха едни от най- засищащите в живота ми. Нямам търпение за следващото подобно приключение.