вторник, 5 април 2011 г.

Един много стар мой разказ

Облекчение

          Черният кадилак 'осемдесет и девета бавно се изкачваше по склона. Прашният път се увиваше като змия сред папрати и ниски храсти и водеше до дъсчена къщичка на билото. Шофьорът на колата слезе и се запъти към верандата. Беше мъж на около четиридесет, с рядка кестенява коса и сини очи. Пъхайки пръсти между колана на панталоните и шкембенцето си, той изкачи стълбите и отвори мрежестата врата с върха на ботуша си.
          Името му беше Орсън Джеймс, кандидат за мястото ма Мичигън в Конгреса. През последната година бе пожънал невиждани политически успехи- някои наблюдатели го сравняваха с Боби Кенеди. Ала с успеха идваха много врагове. Такава бе организираната детройтска престъпност, срещу която бе водил кампания през последните месеци. Съществуваха също американски и чуждестранни опоненти, неофициално определени като "неспиращи се пред нищо".
          От известно време Орсън преследваха няколко поръчкови убийци и дори най- добрата охранителна фирма в Щатите бе безсилна да ги разкрие. Успяха да хванат двама на коктейла на президента във Флорида, но един специален атентатор  преследваше Джеймс оттогава без да може да бъде спрян. На летището в Солт Лейк бодигардът му бе застрелян. След това в хотела пиколо с руса коса на спретната конска опашчица, около шест фута висок, се бе опитал да вмъкне пистолет със заглушител  в стаята на сенатора, но нещо се объркало и той тръгнал да бяга, като ранил тежко човек от охраната. Според възрастната дама- единствения свидетел- имал прелестна усмивка. Такава, каквато Орсън не би искал да види никога. После, в Грантсвил, където сенаторът се опита да се скрие, снайперист застреля двамата телохранители и надупчи багажника на кадилака. Оттогава Орсън Фейтман бе карал като побъркан на запад, за да му сърши бензина в този пущинак. Реши да потърси помощ в бялата къщурка.
          Почука на вътрешната врата и отвътре се чу глас:
          - Един момент, моля. Не съм очаквал компания по това време на месеца.
          След няколко мига вратата се отвори и на нея застана висок мъж с дълга русолява коса и прелестна усмивка.

          Джеймс мислеше трескаво. Можеше да тръгне да тича към колата и да бъде застрелян в гръб (или да изглежда като пълен глупак, ако това се окажеше обикновен човек, а не атентатор), или да пробва и да рискува, като се прави на нищо не подозиращ, разчитайки на непредпазливостта на убиеца. Все пак, сенаторът бе ударил педала от Грантсвил до тук и малка бе вероятността този предполагаем ловец на глави да го е изпреварил. Реши все пак да поиграе на играта и да влезе в къщата. В такива моменти човек подушва смъртта си близо, ала сенатор Джеймс знаеше как да контролира емоциите си, или поне външните признаци за тях, и да овладее паниката.
          - Здравейте, май имате проблеми с колата- ухили се онзи- Е, радвам се на жива душа. Влезте, моля, влезте! 
          - Благодаря. Съжалявам, че ви притеснявам...
          Джеймс пристъпи напред с видимо спокойствие и влезе направо във всекидневната, от която се състоеше целият първи етаж. Дългокосият домакин го покани да седне в раздърпания фотьойл пред една малка масичка и отиде зад барчето да налее уиски. На въпросите на Джеймс отговаряше веднага и точно и всичко звучеше правдоподобно. Представи се като Нейтън Адамс - богат писател, който се оттеглил в тази изолирана къща да напише поредната книга. Даже му показа и копия от предишните си издания. Постепенно сенаторът започна да се успокоява и да се отпуска в неудобния до преди малко фотьойл.
          Поиска да отиде до тоалетната на втория етаж. След като внимателно изслуша напътствията на своя домакин за правилната посока, Джеймс изкачи стълбите и се отправи в точно противоположната. Влезе в ниската спалня и започна да тършува. Не намери нищо друго освен легло без чаршафи и стари възглавници. В раклата отстрани нямаше нищо. Тъкмо щеше да излезе, когато забеляза някакви странни петна по стената над леглото. Приближи се. Това бяха дупки от куршуми. Със сигурност. Със засъхнала кръв.
          Джеймс не загуби присъствие на духа, нито време да му мисли. Грабна дървеното столче до прозореца и изкърти единия му крак. Скри го в ръкава си. В този миг се появи Ричард:
          - Какво правиш тук? Тоалетната е в другия край на коридора.
          - Така ли?- съвсем спокойно отвърна сенаторът- А, значи си искал да кажеш мое ляво след стълбите. Ясно, ясно.
          - Знаеш ли- дългокоското пъхна дясната си ръка под хавлиения халат- не бях напълно честен с теб относно кой съм.
          - Какво точно имаш пред вид- направи се на ударен Джеймс. Без да изчаква отговор, той извади крака на стола и го заби в гърдите на Ричард, или който беше там, с всичката си сила и с отчаянието на средновековен ловец на вампири. Убиецът издъхна и се строполи на земята. Дясната му ръка стискаше значка. Джеймс се наведе и прочете - Федерално Бюро за Разследвания.
          - По дяволите- промълви той, докато прехвърляше през главата си възможностите този човек да бъде невинен, които току- що се бяха увеличили с тази значка. Можеше да е участвал в програмата за защита на свидетели, което обяснява почти всичко, изолираността в тази пустош, потайността, сигурно е имало и логично обяснение за дупките в стената. Джеймс ги погледна пак. Сега не му приличаха на дупки от куршуми. Сенаторът коленичи, гадеше му се от мисълта, че може да е убил един нищо не подозиращ федерален агент.
          Изведнъж усети, че не му се гадеше само от мисълта. Отровата в уискито вече бе навлязла в кръвта му и действаше. Кандидатът за конгресмен се строполи мъртъв върху тялото на убиеца си. На лицето му имаше усмивка. Не бе сбъркал в преценката си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар