Пролетни трепети

Не, не става въпрос за нещо сексуално, поне не и този път. Така, да видим- днес видях сърничка за първи път в дивата природа, доколкото горичката край кв. Трендафила се брои за дива природа. Припкаше си на спокойствие по старите коловози в началото на една поляна, аз я наблюдавах замръзнал известно време, после тя ме забеляза и за секунда се шмугна в гъсталака. Баш приказка. Да продължим с ретроспекцията за последната седмица- вчера ходих на село- култовото Мичковци, кръстник на моя блог- и полях фиданките си с по кофа вода, онзи ден въртях педалите до Боженци и обратно, преди това пътувах към Габрово със сестра си, а преди това- абе я да започна всичко отначало.
В сряда много започна да не ме свърта из апартамента и свършил- не свършил работата за деня- хвърлих една ябълка, тетрадка и молив в новичката си раница с една презрамка и се отправих към софийския зоопарк. Разбира се, обърках посоката на автобус 102 и стигнах до пазара на Красно село преди да се убедя, че се отдалечавам от дестинацията си, но този малък пропуск единствено затвърди моето решение да срещна дивите зверове. Най- голямо впечатление този път ми направиха овцете, сигурно заради приближаващите празници, не знам- но гледката на преживящото им агънце и миризмата на "дърдонките" им ме успокои и върна в някакви далечни селски спомени. Сурикатите все още се топлеха на купчина под една кварцова лампа, пингвините ги беше понапекло и се бяха изпокрили, видрите отказваха да проявяват интерактивност, а лъвицата нещо се караше на двете лъвчета, задето отказваха да се приберат от двора в клетката, понеже наближаваше време за вечеря. Надзирателят пък се караше на лъвицата, посетителите се бяха скупчили да ги снимат и общо взето липсваше един клоун, за да стане пълен цирк, затова реших, че съм видял достатъчно за един ден. Поседнах навън да се порадвам на пресния печат в туристическата си книжчица със 100-те обекта на България, които трябва да посетиш, за да... ами за да имаш 100 печата и нищо кой знае какво повече, когато забелязах двама колоездачи- баща и син- да изчезват сред дърветата на Ловния парк по някаква пътека. Последвах ги. Разходката си я биваше, но най- запомнящо беше едно дърво, паднало точно на пресечната точка на пътеката с някаква стара железопътна линия. Корените му стърчаха във въздуха, вкопчени в няколко сухи буци пръст, а клоните бяха изтъркани от подметките на други градски туристи, които като мен се бяха провирали през повалената корона. Когато най сетне се измъкнах от леса край семинарията почти съжалих стотиците нещастници, които се припичаха в колите си насред изгорели газове, прахоляк и боклук, очаквайки благоразположението на някой светофар. Минах отзад, близо до онази спирка на трамвай 18, която винаги ми напомня алпийска хижа, и забелязах колко къщи наоколо изглеждат така, сякаш това е било квартал, заселван от немци. Хапнах си мандарини на една пейка на добрия стар площад Журналист, загледан в гълъбите, накацали по радиалните кабели, окачени на стълба в центъра на кръглото площадче.
На другия ден реших, че е време за друг печат и отидох пеша до Природонаучния и Александър Невски. Всеки път, когато минавам от там, съм изненадан колко красиви са сградите в центъра, особено катедралата и Руската църква.
В петък рано сутринта пътувахме за Габрово с Боби, но не пихме кафе, затова на няколко пъти задрямвах. Когато най- сетне със сестра ми домъкнахме чантата, която за трети пореден път бях напълнил с ненужен багаж от София, който спешно трябва да се подари или изхвърли, открихме, че баща ни е заключил не само новата външна звукоизолираща врата, но и вътрешната- нещо, което той обикновено не прави, но изглежда е решил да се подсигури максимално за единия час между неговото излизане и нашето пристигане. Тези предохранителни мерки сякаш работят- всичките глупави изобретения, като например задължителното заключване на стаите преди излизане (с цел бандитите, веднъж влезли безшумно през входната врата, да изгубят присъствие на духа и да вдигнат шум с вратата на хола и примитивния механизъм на ключалката, като по този начин бъдат усетени от живеещите на село съседи от нашия етаж), четирикилограмовото резе, дълго един лакът и окачено на масивен болт, забетониран в стената до входната врата, което се вдига всяка вечер и се спуска сутрин (с цел крадците от цяла България, които ограбват апартаменти само при отсъствието на собствениците да срещнат съпротива когато тръгнат да разбиват с таран входната врата в два часа сутринта), та всички тези мерки сякаш проработиха, защото никой не се опита да ни ограби, но пък за сметка на това нервичките ми станаха на хартиени ленти от постоянните малоумни правила за предпазване на телевизор, видео и четири скърцащи стола. Не обичам да ме посреща заключена врата, особено когато съм пътувал три часа смачкан на някоя седалка, та затова леко попържих, изоставихме багажа у Дидо и се натресохме на баба с бая покупки, за да си спретнем един богат, успокоителен обяд. Когато се обадихме по телефона да съобщим на баща ни, той ни се скара за своята грешка, за да удължи максимално удоволствието и затвори телефона по средата на моето изречение. А щом се прибрахме вечерта и позвънихме, за да ни се отвори сложната противокражбена система, ни посрещнаха отключена врата и тилът на един прегърбен пенсионер, който се прибра в стаята си с нежно мърморене. Евала семейни празници, евала любов! В петък, на 22 април, баща ми с подобаващи нерви за себе си и своите деца, отпразнува петдесет и деветия си рожден ден.
Както и да е, продължаваме със събота, когато теглих майната на всичко, напомпах или напомпих гумите на колелото и реших да видя колко близо мога да стигна до Боженци преди да ми писне. Оказа се, че стигнах до Боженци преди да ми писне, което беше добре дошло за книжката ми с печати. Та значи, забелязал съм, че по габровския край те изнудват да посетиш музея, за да ти дадат печат. Не стига, че си си направил труда да посетиш самото място, да усетиш атмосферата, не стига, че си се зарибил да събираш печати, не стига, че си един на трийсет души на твоята възраст, който си прави труда да се занимава, не стига че "напомпах" и "напомпих" са общо взето, единствения ти пропуск в правописа за разлика от останалите млади изроди, които могат да пишат само на шльокавица, ами и отказват да ти дадат печат, освен ако не си купиш билет за полупразен музей, пълен с прашасали хурки и реплики на бохчи и трикраки столчета, който нямаш нито желание, нито време да посетиш- а отгоре на всичко в шибаната книжчица пише Боженци- архитектурно- исторически резерват, и никъде не пише нищичко за никакъв музей! Но освен тази очевидна дреболия, разходката беше супер. Направих 28 километра с колелото, а в следващия пост ще опиша в подробности това изпълнено с превратности приключение, но сега май ще хапвам.