Не знам къде съм точно. Прилича на детската ми стая, ала мебелите са различни. Виждал съм ги някъде... По телевизионните реклами. Лежа в леглото и гледам към тавана. Тъмно е. Страх ме е... Не от мрака. От последствията. Изпълнен съм с чувство за вина, но не знам какво съм направил. Ала ще дойдат хора, които искат да ме накажат. Така ме е страх... Ако не бях сам, сигурно щях да се разведря, ала наоколо няма никой. И е толкова тихо... Чувам как бие сърцето ми. Поглеждам през прозореца. Сградите навън не се виждат, а само жълтите кутийки на прозорците им ме наблюдават със студено безразличие. Стряскам се и дръпвам одеалото към себе си. Нещо човърка по вратата на стаята ми. Някой се опитва да влезе. Сигурно искат да ми навредят. Няма кой да ги спре. Звуците са потайни- опитват се да не вдигат шум, за да не ги усетя, искат да ме изненадат докато спя. Страхът ми се превръща в яростта на приклещен от лъвици бивол. Знам, защото съм виждал какво прави отчаяният бивол по телевизията.
Обръщам се, за да потърся нещо, с което да се защитя. Виждам лека секира със здрава дръжка. Не се замислям от къде се е взела, много хора крият секири под леглото си, в случай че изпаднат в ситуация като моята... Хващам секирата и в този момент вратата се отваря. Хвърлям оръжието си към правоъгълната сянка, която се показва откъм коридора. Чува се приглушен неразбираем вик и падането на нечие тяло. Треперя... Отвивам се и бавно пристъпвам към вратата. Изведнъж всичко светва и се появява някакъв тип с руса брада и кожени панталони. Не ме е страх от него, знам, че ми е приятел, въпреки че не мога да си спомня как се казва.
„Какво си направил?!“, казва той. Поглеждам към пода на коридора. Там лежи красивото тяло на младо момиче, облечено само във виолетови бикини, а главата му е разсечена от секира и кръвта се е разплискала навсякъде- по стените, по пода, по стойката за обувки...
„Забърсах я в един бар, избягала от техните..“, казва ми русият тип, „Даже не знам как се казва... Доведох я тук да се позабавляваме, ала тя ожадня. Търсила е банята в тъмното и е попаднала в твоята стая“
Чак сега осъзнавам кой съм и какво съм направил. Аз съм дребен престъпник, младеж, чиито живот е свършил, защото е крал и мамил толкова много, че параноята му го е подтикнала да извърши хладнокръвно убийство. Ала съквартирантът ми, русият тип, казва, че ще ми помогне. Той е истински приятел, въпреки че не мога да се сетя за името му...
Почистихме кръвта и занасяме тялото в банята. Нарязваме месото на къси парчета, а за костите използваме малко трионче. Повръщам постоянно, ала моят приятел ми вдъхва кураж със спокойствието си.
Минават няколко дни... Изнасяме трупа на части в черни найлонови торби и ги хвърляме в различни контейнери из целия град, за да не могат да ни заподозрат в нищо. Чувствам се ужасно през цялото време. Съвестта ме гложди, ала желанието да бъда свободен и никой да не разбере за ужасното ми деяние е по- силно от чувството за справедливост. Всеки ден умирам по стотици пъти, когато чуя как някой слиза от асансьора на нашия етаж, когато някое хлапе хвърли пиратка или когато видя от прозореца си някоя улична котка да се навърта край контейнера на ъгъла. Пред очите ми се изреждат видения на хора, намерили части от трупа на момичето, полицаи и комисари, чиито разследвания водят право към мен. Параноята ми ме подтикна да извърша убийство, а сега убийството храни параноята ми с късове, много по- големи от тези, които нарязахме. Русият ми приятел не се притеснява, за него всичко е приключило благополучно, въпреки че в банята още се търкалят две торби с вътрешности и един крак.
Сутрин е. Събуждам се... Въздухът е чист. Слънцето грее. Чувството за вина е изчезнало напълно. Не знам на какво се дължи, но нещо ми подсказва, че съм освободен от всички грижи на света. Ставам и отивам в кухнята. Хвърлям чаша чай в микровълновата, включвам телевизора, и когато се обръщам, на масата е седнало младо момиче. Красива е и се усмихва... Всичко е така приятно.
„Не се притеснявай“, казва тя, „Аз съм жива. Онова беше просто сън.“ Русият ми приятел го няма, мисля, че никога не е съществувал. Защо си бях въобразил, че съм убиец? Отивам и сядам до нея. Ухае на слънчев следобед пред някой фонтан. По- красива е и от най- хубавото момиче от мечтите ми. И е с мен...
Прекарваме деня в разходки и смях. Аз хващам скакалци в парка, а тя се плаши от тях, купува ми сладолед, а аз го подарявам на някакъв скитник. Накрая се прибираме вкъщи изтощени, но весели, и кротко заспиваме в прегръдките си...
Отново съм буден. До мен няма никой. Уханието на радост и топлина е изчезнало. Заместват го неспокойствие от липсата и непирятно чувство за нещо извършено, ала забравено. Изтичвам до банята. Отварям вратата ръцете ми изтръпват, а устните се разтреперват. Крещя със всички сили. На пода лежи отрязан под коляното женски крак , потопен в кървава слуз и дълги, сплъстени косми...
Крача устремено към полицията. Русият ми приятел ме следва по петите. Не мога да си спомня името му. Опитва се да ме разубеди. Казвам му да се разкара. Той ме обвинява, задето искам да ни затворят и двамата, понеже ченгетата ще го сметнат за съучастник. Казвам му да не се притеснява. Влизам в един магазин да си купя дъвки. Не знам защо... Сигурно искам да се успокоя преди да продължа. Русият ми прятел се ядосва, удря с длани по витрината и си заминава. Докато върви нагоре по улицата, го посочвам на продвача и го питам:
„Виждаш ли онзи човек там?“
„Русия ли? Да.“
„Сигурен ли си?“
„Да.“
„Какво пък“, лапвам една дъвка и прибирам останалите в джоба си, „Може и теб да съм си те измислил.“
Опитът ми да се предада се оказва неуспешен. Следователят казва, че не са намерили нищо в апартамента ми. А аз дори не знам името на жертвата си. Казва ми да се наспя и да си намеря хоби. Нима ще ми се размине?
Живях така няколко дни. Вчера, докато хвърлях боклука, видях ръка с лакирани нокти да се подава от един контейнер. Изтичах и доведох следователя. Обърнахме контейнера, ала там нямаше нищо освен развалени храни, използвани филтри за кафе и стари вестници. Следователят ме помоли да не го занимавам повече с глупостите си. Причерня ми. Взех една счупена бутилка и му прерязах гърлото. Сега вече не ми мърдаше елактрическия стол.
Умъртвиха ме по пладне в студен есенен ден. Сложиха ми черна качулка, за да не гледат разкривеното ми лице. Не усетих кой знае какво, само една жълта светлина се спусна над клепачите ми. После тя отново се усмихна и седна на кухненската ми маса...
Няма коментари:
Публикуване на коментар