Мисълта е враг на щастието

Искам да разсъждавам все по- малко върху несправедливостта и страданието на този свят. Току- що го направих пак, за да напиша предишното изречение. Понякога усещам как полудявам. От страх. Или от отчаяние. И то единствено защото си представям безкрайни сценарии, свързани с живота ми. Днес малката победа над себе си беше разходка до пазара на друг квартал. Жената, която ми продаде краставица и пресен чесън беше особено любезна, което сякаш се дължеше отчасти и на недопитата чаша вино, която си беше сипала заедно с някакъв мъж, за да се отпуснат в края на работния ден. Добре, че близкият супермаркет се запали преди няколко дни, иначе нямаше да стана свидетел на този красив епизод на пазара, нито на нацъфтелите дървета на фона на розовото небе зад Витоша. Огромният град не ми изглежда вече толкова страшен- този път наистина, не само защото не желая да призная страха пред себе си. Преди се заблуждавах, че градът не е уреден, че е мръсен и пренаселен, пълен с измамници и болести. Истината е, че има и също толкова много положителни неща- просто тук не е скучно. Сякаш отново изнамирам онази безрезервна вяра в собствения си късмет, която мислех, че съм изгубил на шестнайсет. Аз винаги съм бил късметлия, но по едно време започнах да се страхувам, че късметът ми ще се свърши. Усещам се все по- здрав и красив, дебел съм и хората ме харесват. Движението е това, което съм. Седя ли на едно място ставам клисав и смотан. Предната нощ играх на Crysis 2- най- новият и страхотен 3D- шуутър. Накрая не получих никакво удовлетворение, само дето се претоварих до 3 сутринта. Сякаш упорито играя тези игри, за да се чувствам победител. Но колкото и игри да превъртя, колкото и награди да спечеля, сякаш не съм аз. Сякаш нямам посока. Страх ме е от успеха понякога. Страх ме е от промяната. А тя е толкова хубава. Големият град е една празна дъска, която чака да я изпиша с нещо страхотно- много хора, много възможности. Е, днес изтрих играта от компютъра. Искам да изчистя всичко ненужно. Да "изгоря тлъстините на душата", както казват в един филм. Ала ми се струва, че ако душата ти се струва "дебела", най- хубаво е просто да я приемеш за по- пухкава и да се радваш, че е здрава, отколкото да се опитваш да я промениш. Нетърпелив съм да се освободя от излишния баланс, но съвършенството е невъзможно- самият път към съвършенството, ето това си заслужава и това дава усещане на удовлетвореност. И така, виждам се- как се разхождам по планините и как плувам, как се смея с приятели и как всяка жена си умира за мен. И така и ще бъде и винаги е било- реалността се определя от нагласата, особено когато става дума за отношения с хора. Вярно- хората често ми изглеждат глупави, но какво от това- и аз съм изпадал в не една и две нелепи ситуации. Отдавна съм открил, че се ядосвам излишно на хората около мен, задето не са ми прочели мислите, хе-хе-хе. И се хващам как провеждам сериозни въображаеми разговори с тях, където освобождавам яростта си и им се карам за всички несправедливости, които са ми причинили (преувеличени, разбира се- все пак са видяни през моята призма). Преди няколко години открих, че по този начин наранявам себе си- сякаш някакъв глас в главата ми постоянно ми се кара и се отнася с мен като с некадърен идиот. Бих могъл да обвиня баща си за това и да изпадна в поредната самосъжалителна сесия, но- къде ще му дойде края? Все да съм жертва на миналото? Не е нужно вече. Само настоящето е от значение- искам да съм добър, искам да се отнасям спокойно с близките си. И имам напредък, макар и бавен. Може би никога няма да се освободя напълно от задръжките, свързани с детството ми. Може би съм се освободил преди час, докато се разхождах. Не е толкова важно. Самият път беше важен, нали?