Внимавай какво си пожелаваш

    Немислимото се случи. しまった。Не питайте как- съдбата, животът, всеобщата органична енергия, която обхваща всички нас и изпълнява желанията, за които не искаме да си признаем, проработи за пореден път. Емпетройките ми ги няма до една.
   Тази музика съм я събирал още от онези средновековни вечери в десети клас, когато интернет беше далеч, DVD абсолютно неизвестно, а най- голямата мрежа, с която разполагах вкъщи, беше от три компютъра и беше по- скоро линия, отколкото мрежа. Пренасяхме ®Mortal Kombat 4 разделен на части върху десетина дискети, проверявахме си електронната поща със зашеметяващата скорост от 2K. But I digress...
    Стигна се дотам, че в началото на 2011 аз имах повече от 100 гигабайта музика, къде подбрана, къде- не, и това след като изчистих 8 гигабайта повтарящи се емпетройки с помощта на една програма. Оплаквах се наляво и надясно, че няма кога да я слушам и само ме обременява, ако трябва да я прочиствам, всичката е готина и сърце не ми дава да я изтрия. Е?
     Е, вчера преинсталирам на сестра ми лаптопа- нещо, което съм правил стотици пъти, някакво пършиво ЕксПи при това. Бях включил терабайтовия Western Digital ® да копирам на сестра ми информацията и забравих да го издърпам. Включвам да форматирам това, което си мислех, че е ЦЕ и се чудя защо му отнема на тоя дърт лаптоп да стигне до трийстия процент на някакви си петнайсет гига за цял половин час. Викам си, трябваше на quick format, да му се не знай. А то кво- терабайтчето замина. Всичко.
    Когато осъзнах какво съм направил, не беше толкова лошо усещане. Даже беше доста добро. Имаше начин да си възстановя информацията, но не исках. Хилядите филми, видео, игри, софтуер, музика и всякакви други файлове, за които съм си мислел, че някой път ще използвам, всъщност не ми трябваха. Съдбата си знае работата. Почувствах се прочистен, още повече сега, когато разкарах пет огромни торби с багаж за Габрово- багаж, с който съм се обременявал с години, а е бил толкова ненужен. Много малко неща ни трябват, наистина- може би храна, любов... и някакъв сносен лаптоп с добра връзка. ®

    Тези дни се замислих и над силата на прошката. Често си мисля за това, но да го направиш наистина- да признаеш пред себе си, че продължаваш на чисто без значение какво си мислиш, че ти е сторено- е то било голям кеф, бе! Защо да се натоварваме с мисли за миналото? И без това отдавна не съществуваме там. Сега е важно, сега! Време е за прошка и преоценка. Гледната точка е много важна- "Понякога да не получим това, които искаме, е може би едно от най- хубавите неща, кокито могат да ни се случат."

   В по- кулинарен план соевите ми кълнове най- много се приближиха към истината в последния ми опит. Много вървят на салата с репички, подправени с оцет и олио. Сега ще си направя кълнове от леща, че от март не съм. Някакво топло ядене от зеленчуци и варен ориз, салата от домати- и здраве му кажи!

Да, добре изглеждат, нали? Бих качил снимка на собственото производство, но ги изядох.

 Лека нощ, България!

Карнавал

   Ех, Габрово, Габрово, Габрово- ех! Който не е бил на Карнавала, само той не знае какво е да ти се изсипят за една вечер всички приятели, повечето от които не си виждал цяла година, момчетата да ти дават пет, а момичетата да ти се хвърлят на врата- да разравяш с кецове бутилки, кенчета и пластмасови чашки на Костница, там където е отдавна угаснал вечния огън на незнайния войн (за който се е грижил баща ти през 80-те), миризмата на захарен памук, пуканки и мента с водка, обиколките в търсене на нещо хубаво за ядене, трудността да стигнеш от точка А до точка В без да се спираш на всеки двайсет метра да си поговориш с някой изневиделица появил се познат, да се изпикаеш за пръв и последен път в платена габровска тоалетна, която отварят само по празниците, прохладния майски въздух от Балкана, дърветата, птиците, звездите... И накрая заря. Заря като всяка година, но специална както винаги заради писъците и ахванията на толкова много приятели около теб, когато с всеки цветен взрив изтръпваш все повече и повече, заливан на приятни вълни от чувството на принадлежност.
   Същата сутрин Серж, Дидо, Ивчо и аз отидохме за кебапи на битака според традицията- шишчетата влязоха на топло без съпротива, придружени от няколко корнишона. После се оттеглихме в началото на една поляна за сладолед. Правиш две крачки и си сред природата- това му е хубавото на малките градове. Случайно или не, тръгнахме по горските пътеки и минахме покрай едно дере, което бях посещавал последно в трети клас да правя бентове от кал и листа. Беше толкова спокойно и прохладно, че ми идеше да заспя прав. Спряхме за почивка на дънера на едно повалено дърво и приказвахме и се смяхме. Следвахме разни пътеки без да знаем къде ще излезем и за момент бяхме искрено изгубени. Толкова беше хубаво, че нямам търпение пак да го направя! Излязохме извън града, на пътя за Севлиево и първобитният пек ни накара да се завърнем сред спасителната сянка на гората. Открихме някаква писта за планински колелета; някой си беше играл да прави скокове от кал и съчки. Накрая- по един голям айран. Приказка.

Само по една халба докъде ще ни изкара?

    Никога не бях спал с истинска кучка, но на следващия ден- в неделя- ми се наложи. Чакай малко- сестрата на Попов се женеше и трябваше някой да се погрижи за едногодишния им женски сетер. Бях толкова разбит от карнавалното обикаляне до четири сутринта и предшествалата го разходка в гората, че прекарах почти целия следобед в спане. Събрах сили само да изведа кученцето на разходка и потънах в китеника на Попов. Не след дълго кучката се присъедини и сънувах, че тичам през кална трева, преследван от миризлив животински дъх.


    И така- всичко приключи по- бързо, отколкото ми се искаше, сякаш никога не е било, освен в главата ти- миналото има такава способност. Най- много се смях когато младоженецът дойде да краде булката и се захвана да подкупва брат и и аверите му. Те не искаха да го пуснат до последно, но той ги пребори до вратата и най сетне влезе сред одобрителните възгласи на сватовете. Стана ми едно такова мило. Някои традиции имат такава способност.

Олекна ми на душата

    Джо Кокър и купчина препарати за почистване. Класика.

    "I get by with a little help from my friends!" пее мивката.
    "I put a spell on you!" ми приглася тоалетната.

    Милиони микроби намразиха Джо. Но той не е виновен.

Дъвчи смело!

     Серж се изнесе вчера. Знаехме, че беше при мен само временно, но се чувствам някак осиротял. Снощи заспах с много странно чувство. Научих много от Серж. Уча се от приятелите си като мишката Мориц.
     Нали я знаете- мишката Мориц? Бил най- добрият мишок на табла, но загубил в най- важния мач от шампионата заради хрема, която постоянно го разсейвала. Мишокът послушал майка си и се записал заедно със сестра си на плуване, а с брат си излизал да рита топка. Не станал много добър плувец, нито бил най- добрият футболист в квартала, но хремата му изчезнала, той се чувствал във форма и на следващия шампионат по табла бил непобедим.
   Днес плувах в 100-метровия басейн. Беше си изпитание- помислих, че ще припадна. Направих няколко дължини кроул и се научих да плувам бруст както трябва. Наблюдавах момчетата в съседни коридори, с които се разминавах и забелязах ритъма на загребване и изстласкване. Днес беше хубав ден. Дори оцелях след тройна пломба и сега дъвча смело.

Хармоника

   Трудно е да се опише колко ужасно свири стареца с хармониката в парка на културен дом "Красно село". Все пак съм писател- ще опитам.
   Мелодиите му звучат така, сякаш линейка с повредена сирена току що се е преобърнала в дерайлирал влак, натоварен с ламарина и бездарни акордеонисти на път за масова сватба. Единственото приятно нещо в неговата свирня е, че от време на време спира за почивка. Единственото по- мъчително нещо от неговата свирня е пеенето му.
   Поставил е насред алейката панерче за стотинки върху пластмасово столче, облепено с тиксови надписи от сорта на "БЕС ТЕП НЕМОГА МИЛА", като "БЕС" е изписано вертикално така, че да изглежда като "СЕБ". Облечен е във везана кръчмарска риза, зелено елече с имитация на гайтан и сиво шушляково долнище на анцуг. Това е един от най- страхотните типове, които съм виждал.

Има нещо в тази дебела рижа котка

   Днес усетих напълно деня. Слънцето, листата на дърветата, цветовете, майките с децата и пенсионерите- всичко. Препрочитах "Животът- инструкции за употреба" на Джо Витале в парка. Пейката ми сподели един учтив старец с очила и овехтял шлифер. Почувствах се уверен и спокоен.
   Последните дни Пухчо драска по входната врата и мяука, независимо дали има храна или вода. Мяука почти като разгонен, сякаш не знае, че топките му отдавна бяха грижливо прибрани в парче марля и изхвърлени в кошчето на ветеринарния кабинет. И той усеща пролетта, чува през прозорците звуците на живия град, следи с втренчен поглед прелитащите сойки, които го предизвикват с неистовите си крясъци. Що за дума е "неистов"? Не знам, но звучи някак добре в текст. Както и да е, когато Серж си дойде и отключи вратата, натоварен с покупки, Пухчо се изстреля към стълбището с мърморене и опашка и нос, треперещи от интерес. Вървяхме след него надолу и все по- надолу, говорейки и смеейки се. Накрая реших да го пусна пред входа, да го видя как ще реагира- обикновено се вкопчва в мен, опулен от страх, оставяйки белези с ноктите си по гърдите и ръцете ми. Този път беше различно.
   С любопитство Пухчо напредваше няколко стъпки, стигаше до някой стрък трева или цвете, засадено от бабките ни, и полягваше на една страна, затруднявайки ме да го изритам назад, както често прави когато е време да излизаме от кухнята. Сега нямах за цел да го изритам; оглеждах се за някое куче и го оставих да се наслаждава на палитрата от миризми с неистово мъркане.
    Живнахме, така да се каже. Ако някой ми беше казал преди година, че толкова ще се забавлявам и ще съм така щастлив в София, щях да му се изсмея. Предполагам, че всичко е въпрос на гледна точка. Осъзнавам какъв съм късметлия и съм благодарен. Има хора по света, които гладуват, които нямат свободен достъп до информация, образование, здравеопазване. Аз съм късметлия. Медиите ни потискат и депресират, но за това не можем да ги обвиняваме- тяхна задача е да търсят сензацията, а сензацията рядко е обективна истина. Преди имах чувството, че живея в неведение, ако не съм информиран за нещастията, които се случват в страната ни и по света. Сега съм на мнение, че съзнанието ни определя реалността и ако допуснем да се заобиколим с отрицателно отношение и чувство на отчаяние, забравяме за всичките удобства и предимства, с които разполагаме, и се съсредоточаваме върху липсата. Аз имам всичко- даже повече, отколкото ми е необходимо. В стаята ми има още много неща, които не ползвам, и които ще свършат повече работа на други хора. Разполагам с повече пари всеки месец, отколкото милиони за цяла година- имам достъп до стоки и услуги, за които много хора, млади хора- мечтаят. За тези предимства аз не нося никакви заслуги. Просто съм имал късмет. В крактите моменти, когато осъзнавам този късмет, се чувствам щастлив.
   Пухчо пак мяука неистово и ставам да го нашляпам. До скоро, България.

Размисли по време на кроул

   Днес пак ходих да плувам- еми несравнимо си е, който плува- знае. Оставих тялото си да се движи само във водата и си помислих колко просто ми изглежда всичко сега- дали защото помъдрявам, страховете ми се стопяват? Страховете са безмислени, когато става въпрос за бъдещето. Страхът е инстинкт, който е предназначен да те предпази от нападащ хищник или светкавица, но когато опре до пари, здраве, социално положение, бъдеще- наистина няма от какво да се страхуваме, всичко е наред и е точно така, както трябва да бъде. Помислих над това какво бих искал да променя в живота си- и това са само неща, които бих искал да променя в себе си.
- Рядко наистина изслушвам хората.
- Тогава се научи да ги изслушваш.
- Нервен съм.
- Научи се да си най- спокойният човек, когото познаваш.
- Не спортувам достатъчно. Чувствам, че остарявам.
- Спортувай. Наслаждавай се на всяка секунда, защото и без това тя си заминава безвъзмездно. Превърни слабостите си в сила и ще бъдеш неуязвим. Знаеш какво се пее в онази песен, нали- The race is long... in the end- it's only with yourself.

     Искам да споделя, че вчера и днес бяха дни, изпълнени с нещо за правене- не си позволих да остане и една минутка за лоши мисли. След двете тренировки в басейна ми олекна на цялото тяло, болката отшумя напълно. Ще дойде и моментът да включа цигун в програмата- всяко нещо с времето си. Не искам да правя следната грешка- ден подир ден да се сещам за нещо, което ми помага и което не правя. Правя малко неща, но ги правя. Така се чувствам що- годе завършен. Съвършенството е невъзможно, но спокойствието- the peace of mind- е напълно истинско и достъпно за всеки. Уча се да обичам себе си и хората. Бавно и полекичка- с неуспехи и малки успехи- научавам уроците, които са предназначени за мен. Лека нощ, България.

Плуване, бейби, йе!

Ето кога разбираш, че работата е зле- прекарваш два часа в GTA4, прибираш се да сейвнеш, но решаваш да отидеш да пуснеш телевизора. Вътре в играта. Сядаш на фотьойла и щракаш каналите. Вътре в шибаната игра!
   Ето кога разбираш, че е добре: отблъскваш се с крака от плочките и потъваш под водата, шумът на града, държавата и всички смотани идиоти заглъхва и гласовете в съзнанието ти се приютяват вътре в теб, мислите ти стават по- изчистени, по- ясни, по- добри. Разговорът с добродушния австриец в съблекалнята едновременно на български и английски те зарежда- човекът бил моторист, вика, а сега е с патерици. Нищо, искали да му ампутират единия крак, имал четири изкуствени кокала, но това не му пречи да се усмихва и да продължава напред. Отива до басейна с патерицата и се движи вътре, заявява желанието си за живот, не се вайка над хвърлените зарове, а мести пулчето.
   Излизаш от душовете пречистен, дробовете ти сякаш за първи път вдишват въздух, мускулите ти се обаждат с приспивна болка. Ето тогава разбираш, че си добре!

Боженци, бейби, йе!

   Обещаното си е обещано- нека да обобщя пътуването си до Боженци, да ми олекне. Първо, беше страхотен пек- въртях педалите с изплезен език по един сякаш безкраен баир, но не се отказах. Спрях до една крайпътна табела да си почина и да се порадвам на нацъфтелите гухарчета. Второ- толкова много лъскави джипове с варненска регистрация не съм виждал и на компилация с клипове на Мишо Шамара- задминаваха ме с рев по тесния междуселски път и се чудех в кое дере по- напред ще си счупя главата. Трето- селата в района на Кметовци са страхотни, поне за разходка- чудя се защо цял живот не съм ходил нито веднъж там. Не е важно къде си, важното е какво избираш да правиш с времето си. Четвърто- едва след като се прибрах и поговорих с една стара приятелка на майка ми, която се появи неочаквано пред нашия вход, открих в отражението си в огледалото, че жълтият прашец на глухарчето, което бях мирисал, се е отпечатал над горната ми устна, и никой- ама никой не ми каза. Нищо, не изглеждах толкова зле, приличах на двуметров пеленак, избягал от дома. И така- пето и последно- поздравявам себе си и всички други, които се самоизмъчват с подобен преход след дълго отсъствие от велосипедната седалка, с припева на следната песничка:

Моето семейство- глава първа

     Прадядо ми Вълко се родил насред отдавна забравено балканско село в годината на Априлското въстание. Докато прадедите на нашето отечество измервали хемоглобина на простреляни заптиета с перо и лист хартия и ревяли "Свобода или смъртъ!", моят прадядо ревял в груби пелени от вълна.
    Растял прадядо ми не без любов, но и със силно чувство на възпитание- в най- ранна възраст родителите всеки ден му загрявали врата с някой шамар, по- късно го мотивирали за нелеките му селксостопански задължения с ритници по меките части, а издърпването на ушите било за него успокояващ масаж. Представям си го как тича по харманите- босо луничаво момче, дребно и кривокрако заради недохранването в ония сиромашки години, но иначе с добър нрав и естествена интелигентност.
    Тежки били времената, но и спокойни- вечерите били дълги и тихи, особено през зимата; единствената светлина идвала от газената лампа, която глухо съскала с мъждукащото си пламъче от мястото си до едно прозорче, пробито в стената между спалнята и кухнята.
   На десетгодишна възраст прадядо ми Вълко постъпил в селското училище- кирпичена постройка с размерите на обществена тоалетна. В този храм на знанието той прилежно се заел да учи аритметика и граматика, но семейството било бедно- наложило се да го пратят ратай, защото не можели да го издържат и така прекратили в зародиш академичните му стремежи. Класът тъкмо бил стигнал до буквата "М", когато се наложило да прекъсне и затова се разписвал "Влко" до една доста по- сериозна възраст, когато си наваксал и останалата част от азбуката, четейки вестници.
    Прадядо ми бил работлив и верен- след няколко години успял да се ожени и дори си построил къща с помощта на баща си. Младоженците помагали на остарелите родители с каквото могат, Вълко ходил два пъти на ангария в Румъния и успели накрая да си купят два вола и да обработват много повече земя. Един ден Вълко бил натоварен със задачата да продаде единия вол на пазара в Казанлък. Натоварил в една стара каруца цяла палитра балканско производство- сирене, сливова ракия, сладко от сини сливи, сушени сливи и още учудващо голямо разнообразие от хранителни продукти на основата на сливите; след това впрегнал двата вола и потеглил. Всеки път щом почнем да се изкачваме през прохода Шипка баща ми разказва историята на това съдбоносно пътуване- как прадядо ми, скован от планинския студ, изпил ракията и спал две нощи прав между воловете, за да се спаси от измръзване.
    Решил да кръсти първородния си син Продан, защото мечтаел поколението му да има успех в търговията. За съжаление, цялата ми фамилия е била винаги безполезна от търговска гледна точка. Когато дядо ми Продан беше вече стар и сбръчкан в края на осемдесетте години на миналия век, реши да инвестира кътаните през целия си живот парици в една будка на селската чаршия, за да се прехранва на преклонна възраст, но за съжаление добродушието и прекаленото му доверие го принуждаваха да дава цигари и ракия на вересия и много скоро начинанието му бе докарано до фалит. Но за дядо ми Продан ще говорим по- нататък. Да се върнем сега на баща му.
   Когато дошло време за Балканската война, прадядо ми Вълко- вече тридесет и няколко годишен- го взели в обоза. Карал той една каруца с картофи и царевица, а воловете, впрегнати в нея били същите ония волове, които го прекарали през Шипка навремето- секвестирали ги били за войската и понеже му било мъчно за животинките, примолил се да го назначат при тях. Точно в тази подробност аз се съмнявам, тъй като тези волове трябва да са били поне на двадесет години, но баща ми твърди, че точно така се случило.
    Следвайки непобедимите ни войски из Южна Тракия един ден прадядо ми се изгубил. Лутал се с изнервените волове из голото поле някъде край егейския бряг, когато в един момент естествената нужда го принудила да изостави каруцата и да прескочи до един самотен храст недалеч от пътя. Случило се така, че по същото време само на десетина километра от него турската флота започнала да обстрелва укрепените позиции на нашите. Без да предполага нищо, Вълко развързал гащи и точно в този момент заблуден снаряд се забил баш в каруцата и избухнал.
    Воловете мигновено станали на кървавица, картофите се опекли, а баща ми се кълне, че царевицата заваляла като сняг под формата на пуканки. Тогава за първи път фамилията ми се сблъскала с причинно-следствената теория- ако не се бил поддал на нуждата, Вълко щял да загине от снаряд. От друга страна, тъй като с прадядо ми каруцата би продължила да се движи, снарядът би попаднал на няколкостотин метра зад впряга и воловете щели да оцелеят.

   Прадядо ми винаги имал късмет. Когато България като една добре ухажвана булка накрая решила да вземе ръката на Централните сили и се включила в Първата световна война- "окопната война", дядо ми имал късмета да бъде назначен в кавалерията. По цял ден кърпел дрехи, готвел боб и вчесвал секвестирания семеен кон Белчо. На село има негова избеляла снимка в пълна бойна униформа- подпрян на закривена сабя, прадядо ми се усмихва под мустак, сякаш знае, че няма да види бой.
    Прадядо ми Вълко починал на петдесет и три години след челен удар със земята. В последните години от живота си работил като дюлгерин някъде в Румъния и- какъвто си е късметлия- препънал се на едно хлабаво скеле. Начело на семейството ни застанал дядо Продан.
   

Лакатник 2

- Колко си висок, приятелю- вика по- високият борчага, боцнал в ухото слушалка на радиостанция. Отговарям без да спирам:
- Двеста и четири- пет...
- Сто лева ми дължиш- смее се на колегата си по- ниският охранител с черно кожено яке.
Беше един от онези дни, когато слънцето напича, току подало се иззад някой пролетен облак и кара пешеходците без слънчеви очила да кривят лица в нещо като предсмъртна усмивка. Този ден беше днешният.

    В събота повторихме Лакатник, този път Деница допълни нашата дружинка и уцелихме доста по- топло време. Уцелили го бяха още доста алпинисти и туристи, все пак беше денят след Гергьовден. Открих, че кръстът и петолъчката, които висят забодени на върха на скалите не ми изглеждаха толкова недосегаеми сега, когато вече ги бях покорил. Всичко изглежда страшно първият път. И невъзможно. Пътеките бъкаха от отпускарска паплач, но това не ни попречи да се забавляваме и на мен особено впечатление ми направи колко се бе променил пейзажът за три седмици- листата на дърветата се бяха превърнали в нещо като живи стени, които препречваха гледки, толкова ясни преди, образуваха нови форми и сякаш изкачвахме друго място, много добро копие на предишното. Надникнах няколко пъти от ръба, надолу към козите пътеки и към мързеливия Искър, и се почувствах жив.

 Серж също показа умения.

      Нищо не може да се сравни с усещането на празнота във върховете на пръстите, когато надничаш от голяма височина. Спомних си за нощите по покрива на стария ми блок  в Габрово, когато бях на дванайсет. Сега се сещам за една вечер, когато се спънах в кабел на антена и паднах по очи на метър от ръба. Изплаших се, но след това вечерята ми беше несравнимо вкусна.
Вечерта Стинката празнува рождения си ден; събрахме коч- компанията в състав Стельо, Стефо, Серж, аз, Стинката и Ники и Иван- негови колеги, които пият се напиха, които ядат похапнаха и се отправихме към един клуб, надъхани да скъсаме мацките, които срещнем там, от зле хореографирани танци. Успяхме.
Събота вечер ми хареса, защото в един момент започнах да набарвам истинската посока, в която искам да се отправи животът ми- искам да се срещам с много нови хора, да научавам нови неща, и да се чувствам добре в кожата си. В събота се почувствах така, както не бях се чувствал от години. Всеки момент, прекаран далеч от компютър и в компания е спасение за мен. Всичко е наистина просто- разбери какво харесваш и го прави през по- голямата част от времето.

И ще се справя без facebook.

PS
Това ми напомня за един виц. През социализма влиза един човек при доктора:
- Абе докторе, помагай, имам страшни болки в петолъчката.
- Е как така в петолъчката? Няма такава област в човешкото тяло. Я ми покажи къде те боли!.. Че това е кръстът, бе!
- Е, да, но нали сме социализъм- нямаме право да използваме църковни символи...

Рецепта номер едно

   Така, знам, че обещах да опиша подробно умопобърканото си колоездене до един архитектурно- исторически резерват и рискувам да разочаровам многомилионните си читатели, но бързам да споделя откритието, което направих снощи, докато гледах първите три епизода на "A Game of Thrones".
   Та, значи, вземаш една чаша сварен боб, ама да се е изкиснал в солена вода преди това барем два- три часа, шибваш го в една голяма пластмасова купа с още толкова ориз басмати (предварително сварен), след това нарязваш четири- пет скилидки чесън на колелца или както там ти е кеф, добавяш две- три краставици, също на колелца или на полуколелца- по избор. Аз си харесах едни дребни на пазара, които бяха доволно крастави и напомняха най- успешно на нещо с вкус. Та добавяш краставиците, цедваш половин лимон и изсипваш сочеца. По някое време и изсипваш половин консерва риба тон. Може да добавиш зехтин или олио, ако мазнината от рибата не ти стига... И тук идва тайната съставка- девесил или дивисил, както му викаме по Мичковци. Нарязваш листата от един стрък на дребно, може да смесиш с малко магданоз, също нарязан на дребно. Бухваш всичко изброено дотук в купата, разбъркваш с една вилица и отиваш да си гледаш сериала с най- добрата салата, като я изяждаш цялата и на никого не даваш.
  Ето. Така. Сега кажете, че не съм оставил нещо на света.