Прадядо ми Вълко се родил насред отдавна забравено балканско село в годината на Априлското въстание. Докато прадедите на нашето отечество измервали хемоглобина на простреляни заптиета с перо и лист хартия и ревяли "Свобода или смъртъ!", моят прадядо ревял в груби пелени от вълна.
Растял прадядо ми не без любов, но и със силно чувство на възпитание- в най- ранна възраст родителите всеки ден му загрявали врата с някой шамар, по- късно го мотивирали за нелеките му селксостопански задължения с ритници по меките части, а издърпването на ушите било за него успокояващ масаж. Представям си го как тича по харманите- босо луничаво момче, дребно и кривокрако заради недохранването в ония сиромашки години, но иначе с добър нрав и естествена интелигентност.
Тежки били времената, но и спокойни- вечерите били дълги и тихи, особено през зимата; единствената светлина идвала от газената лампа, която глухо съскала с мъждукащото си пламъче от мястото си до едно прозорче, пробито в стената между спалнята и кухнята.
На десетгодишна възраст прадядо ми Вълко постъпил в селското училище- кирпичена постройка с размерите на обществена тоалетна. В този храм на знанието той прилежно се заел да учи аритметика и граматика, но семейството било бедно- наложило се да го пратят ратай, защото не можели да го издържат и така прекратили в зародиш академичните му стремежи. Класът тъкмо бил стигнал до буквата "М", когато се наложило да прекъсне и затова се разписвал "Влко" до една доста по- сериозна възраст, когато си наваксал и останалата част от азбуката, четейки вестници.
Прадядо ми бил работлив и верен- след няколко години успял да се ожени и дори си построил къща с помощта на баща си. Младоженците помагали на остарелите родители с каквото могат, Вълко ходил два пъти на ангария в Румъния и успели накрая да си купят два вола и да обработват много повече земя. Един ден Вълко бил натоварен със задачата да продаде единия вол на пазара в Казанлък. Натоварил в една стара каруца цяла палитра балканско производство- сирене, сливова ракия, сладко от сини сливи, сушени сливи и още учудващо голямо разнообразие от хранителни продукти на основата на сливите; след това впрегнал двата вола и потеглил. Всеки път щом почнем да се изкачваме през прохода Шипка баща ми разказва историята на това съдбоносно пътуване- как прадядо ми, скован от планинския студ, изпил ракията и спал две нощи прав между воловете, за да се спаси от измръзване.
Решил да кръсти първородния си син Продан, защото мечтаел поколението му да има успех в търговията. За съжаление, цялата ми фамилия е била винаги безполезна от търговска гледна точка. Когато дядо ми Продан беше вече стар и сбръчкан в края на осемдесетте години на миналия век, реши да инвестира кътаните през целия си живот парици в една будка на селската чаршия, за да се прехранва на преклонна възраст, но за съжаление добродушието и прекаленото му доверие го принуждаваха да дава цигари и ракия на вересия и много скоро начинанието му бе докарано до фалит. Но за дядо ми Продан ще говорим по- нататък. Да се върнем сега на баща му.
Когато дошло време за Балканската война, прадядо ми Вълко- вече тридесет и няколко годишен- го взели в обоза. Карал той една каруца с картофи и царевица, а воловете, впрегнати в нея били същите ония волове, които го прекарали през Шипка навремето- секвестирали ги били за войската и понеже му било мъчно за животинките, примолил се да го назначат при тях. Точно в тази подробност аз се съмнявам, тъй като тези волове трябва да са били поне на двадесет години, но баща ми твърди, че точно така се случило.
Следвайки непобедимите ни войски из Южна Тракия един ден прадядо ми се изгубил. Лутал се с изнервените волове из голото поле някъде край егейския бряг, когато в един момент естествената нужда го принудила да изостави каруцата и да прескочи до един самотен храст недалеч от пътя. Случило се така, че по същото време само на десетина километра от него турската флота започнала да обстрелва укрепените позиции на нашите. Без да предполага нищо, Вълко развързал гащи и точно в този момент заблуден снаряд се забил баш в каруцата и избухнал.
Воловете мигновено станали на кървавица, картофите се опекли, а баща ми се кълне, че царевицата заваляла като сняг под формата на пуканки. Тогава за първи път фамилията ми се сблъскала с причинно-следствената теория- ако не се бил поддал на нуждата, Вълко щял да загине от снаряд. От друга страна, тъй като с прадядо ми каруцата би продължила да се движи, снарядът би попаднал на няколкостотин метра зад впряга и воловете щели да оцелеят.
Прадядо ми винаги имал късмет. Когато България като една добре ухажвана булка накрая решила да вземе ръката на Централните сили и се включила в Първата световна война- "окопната война", дядо ми имал късмета да бъде назначен в кавалерията. По цял ден кърпел дрехи, готвел боб и вчесвал секвестирания семеен кон Белчо. На село има негова избеляла снимка в пълна бойна униформа- подпрян на закривена сабя, прадядо ми се усмихва под мустак, сякаш знае, че няма да види бой.
Прадядо ми Вълко починал на петдесет и три години след челен удар със земята. В последните години от живота си работил като дюлгерин някъде в Румъния и- какъвто си е късметлия- препънал се на едно хлабаво скеле. Начело на семейството ни застанал дядо Продан.
Няма коментари:
Публикуване на коментар