Карнавал

   Ех, Габрово, Габрово, Габрово- ех! Който не е бил на Карнавала, само той не знае какво е да ти се изсипят за една вечер всички приятели, повечето от които не си виждал цяла година, момчетата да ти дават пет, а момичетата да ти се хвърлят на врата- да разравяш с кецове бутилки, кенчета и пластмасови чашки на Костница, там където е отдавна угаснал вечния огън на незнайния войн (за който се е грижил баща ти през 80-те), миризмата на захарен памук, пуканки и мента с водка, обиколките в търсене на нещо хубаво за ядене, трудността да стигнеш от точка А до точка В без да се спираш на всеки двайсет метра да си поговориш с някой изневиделица появил се познат, да се изпикаеш за пръв и последен път в платена габровска тоалетна, която отварят само по празниците, прохладния майски въздух от Балкана, дърветата, птиците, звездите... И накрая заря. Заря като всяка година, но специална както винаги заради писъците и ахванията на толкова много приятели около теб, когато с всеки цветен взрив изтръпваш все повече и повече, заливан на приятни вълни от чувството на принадлежност.
   Същата сутрин Серж, Дидо, Ивчо и аз отидохме за кебапи на битака според традицията- шишчетата влязоха на топло без съпротива, придружени от няколко корнишона. После се оттеглихме в началото на една поляна за сладолед. Правиш две крачки и си сред природата- това му е хубавото на малките градове. Случайно или не, тръгнахме по горските пътеки и минахме покрай едно дере, което бях посещавал последно в трети клас да правя бентове от кал и листа. Беше толкова спокойно и прохладно, че ми идеше да заспя прав. Спряхме за почивка на дънера на едно повалено дърво и приказвахме и се смяхме. Следвахме разни пътеки без да знаем къде ще излезем и за момент бяхме искрено изгубени. Толкова беше хубаво, че нямам търпение пак да го направя! Излязохме извън града, на пътя за Севлиево и първобитният пек ни накара да се завърнем сред спасителната сянка на гората. Открихме някаква писта за планински колелета; някой си беше играл да прави скокове от кал и съчки. Накрая- по един голям айран. Приказка.

Само по една халба докъде ще ни изкара?

    Никога не бях спал с истинска кучка, но на следващия ден- в неделя- ми се наложи. Чакай малко- сестрата на Попов се женеше и трябваше някой да се погрижи за едногодишния им женски сетер. Бях толкова разбит от карнавалното обикаляне до четири сутринта и предшествалата го разходка в гората, че прекарах почти целия следобед в спане. Събрах сили само да изведа кученцето на разходка и потънах в китеника на Попов. Не след дълго кучката се присъедини и сънувах, че тичам през кална трева, преследван от миризлив животински дъх.


    И така- всичко приключи по- бързо, отколкото ми се искаше, сякаш никога не е било, освен в главата ти- миналото има такава способност. Най- много се смях когато младоженецът дойде да краде булката и се захвана да подкупва брат и и аверите му. Те не искаха да го пуснат до последно, но той ги пребори до вратата и най сетне влезе сред одобрителните възгласи на сватовете. Стана ми едно такова мило. Някои традиции имат такава способност.