Днес усетих напълно деня. Слънцето, листата на дърветата, цветовете, майките с децата и пенсионерите- всичко. Препрочитах "Животът- инструкции за употреба" на Джо Витале в парка. Пейката ми сподели един учтив старец с очила и овехтял шлифер. Почувствах се уверен и спокоен.
Последните дни Пухчо драска по входната врата и мяука, независимо дали има храна или вода. Мяука почти като разгонен, сякаш не знае, че топките му отдавна бяха грижливо прибрани в парче марля и изхвърлени в кошчето на ветеринарния кабинет. И той усеща пролетта, чува през прозорците звуците на живия град, следи с втренчен поглед прелитащите сойки, които го предизвикват с неистовите си крясъци. Що за дума е "неистов"? Не знам, но звучи някак добре в текст. Както и да е, когато Серж си дойде и отключи вратата, натоварен с покупки, Пухчо се изстреля към стълбището с мърморене и опашка и нос, треперещи от интерес. Вървяхме след него надолу и все по- надолу, говорейки и смеейки се. Накрая реших да го пусна пред входа, да го видя как ще реагира- обикновено се вкопчва в мен, опулен от страх, оставяйки белези с ноктите си по гърдите и ръцете ми. Този път беше различно.
С любопитство Пухчо напредваше няколко стъпки, стигаше до някой стрък трева или цвете, засадено от бабките ни, и полягваше на една страна, затруднявайки ме да го изритам назад, както често прави когато е време да излизаме от кухнята. Сега нямах за цел да го изритам; оглеждах се за някое куче и го оставих да се наслаждава на палитрата от миризми с неистово мъркане.
Живнахме, така да се каже. Ако някой ми беше казал преди година, че толкова ще се забавлявам и ще съм така щастлив в София, щях да му се изсмея. Предполагам, че всичко е въпрос на гледна точка. Осъзнавам какъв съм късметлия и съм благодарен. Има хора по света, които гладуват, които нямат свободен достъп до информация, образование, здравеопазване. Аз съм късметлия. Медиите ни потискат и депресират, но за това не можем да ги обвиняваме- тяхна задача е да търсят сензацията, а сензацията рядко е обективна истина. Преди имах чувството, че живея в неведение, ако не съм информиран за нещастията, които се случват в страната ни и по света. Сега съм на мнение, че съзнанието ни определя реалността и ако допуснем да се заобиколим с отрицателно отношение и чувство на отчаяние, забравяме за всичките удобства и предимства, с които разполагаме, и се съсредоточаваме върху липсата. Аз имам всичко- даже повече, отколкото ми е необходимо. В стаята ми има още много неща, които не ползвам, и които ще свършат повече работа на други хора. Разполагам с повече пари всеки месец, отколкото милиони за цяла година- имам достъп до стоки и услуги, за които много хора, млади хора- мечтаят. За тези предимства аз не нося никакви заслуги. Просто съм имал късмет. В крактите моменти, когато осъзнавам този късмет, се чувствам щастлив.
Пухчо пак мяука неистово и ставам да го нашляпам. До скоро, България.
Няма коментари:
Публикуване на коментар